Серия
Размяната (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Madwand, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

XX.

Вървеше. Мъглите се кълбяха край него, силуети се появяваха и изчезваха. Появи се и един познат с послание за него…

Беше студено, много, много студено. Искаше му се да има одеяло, но някой тикна в ръцете му нещо друго. Ала поне излъчваше топлина и това беше хубаво. Стенанията заглъхнаха. Чак тогава осъзна, че през цялото време не бяха секвали. Вкопчи се още по-здраво в онова, което държеше, и в него потече нещо силно…

— Пол! Ставай! Събуди се! Бързо!

Посланието…

Усети шамар по лицето си. Лице? Да, имаше лице…

— Събуди се!

— Не… — измънка той и се вкопчи още по-силно в жезъла.

Жезъл?

Отвори очи. Виждаше лицето /пред себе си размазано, но въпреки това то му беше познато отнякъде. Приближи се и чертите му се откроиха ясно.

— Миша ръкавичка…

— Ставай! Веднага! — сръчка го дребосъкът. — Другите вече са се размърдали!

— Други ли? Не раз… Ох!

Пол се надигна с мъка. Миша ръкавичка му помогна да седне. И щом седна, видя, че онова, което стискаше в ръце, беше скиптърът на баща му.

— Откъде го измъкна пък това?

— После ще ти обясня! Вземай го и го използвай!

Пол се огледа из залата. Ларик се бе претърколил и беше обърнал лице към него. Очите му бяха отворени, но погледът му беше празен и неразбиращ. Срещу него, близо до вратата, стенеше Райл Мерсон, който тъкмо се беше размърдал. С ъгъла на окото си Пол забеляза, че ръката на Таиса се вдига. Спомни си думите на Спайър за липсата на воля и се втренчи в него, докато онзи се опитваше да се надигне.

— Всичките ли са ни врагове? — попита Миша ръкавичка. — По-добре се заеми веднага с онези, които действат по-бързо!

— Измитай се оттук — рече му Пол. — Бързо!

— Не мога да те оставя точно сега!

— Трябва! Както и да си се вмъкнал тук…

— През прозореца.

— Значи пак през него ще се измъкнеш. Давай!

Пол се вдигна на едно коляно и издигна скиптъра пред себе си, втренчен в Хенри Спайър. Миша ръкавичка се скри от погледа му, но Пол не можеше да разбере дали е офейкал или просто се е дръпнал. Отнякъде в ноздрите му нахлу мирис на дракони.

Ръката му вече пулсираше и той потръпна благодарно, задето силата не го бе изоставила отново. Статуетката все още си беше на мястото там, върху диаграмата, с лице срещу Портата. Стана на крака и изпрати волята си по скиптъра. Той жегна дланите му в отговор. В ушите му прокънтя протяжна, беззвучна органна нота.

Изобщо не усещаше никакво съмнение в това, че Спайър трябва да умре. Ако го оставеше жив, това щеше да е по-голямо престъпление, отколкото да го убие, защото щеше той да носи вината за всяко зло, което онзи би могъл да сътвори.

С гръмотевичен звук от върха на скиптъра изскочи струя от почти течен пламък и падна върху Хенри Спайър. Залата грейна ярко и сенките започнаха да се надбягват по грапавите стени.

После пламъкът се разцепи като змийски език и Пол видя, че Спайър е застанал между двата пламъка с вдигната десница.

— Как успя да го напипаш пък това? — надвиха той ревящия огън.

Пол не отговори, а се напрегна с всички сили да събере пламъците в един. Като окървавена ножица в разтреперана ръка, пламъците започнаха да се приближават, после да се отдръпват от мъжа в средата. Пол усети, че ответния натиск се усилва, а после утихва, сякаш силата на Спайър на моменти му изневеряваше.

— Тоя дракон отвън е твой, а? — обади се Спайър. — Сигурно добре си го обучил. Не мога да ги понасям тия дракони. Миришат на прокиснала бира и развалени яйца.

Пламъкът изведнъж се разтвори широко и започна да настъпва обратно към Пол.

Пол заскърца със зъби и пламъците спряха. Изведнъж осъзна, че дори и със скиптъра, Спайър явно продължаваше да го превъзхожда. Силата на Спайър все повече нарастваше, а неговата собствена явно бе стигнала границите си. Пламъците започнаха да се колебаят, но продължиха да настъпват към него. Знаеше, че вече е твърде късно да нападне по друг начин и че дори и да можеше, това нямаше да промени нищо.

— Силно оръжие държиш — бавно рече Спайър, сякаш четеше мислите му. — Но едно оръжие е добро точно колкото е добър онзи, в чиито ръце се намира. Ти си млад и едва наскоро си придобил силите си. Задачата, с която си се натоварил, не ти е по силите. — Той пристъпи напред и пламъците зловещо изръмжаха. — Но и без това се съмнявам, че е по силите на някого.

— Млъкни! — кресна Пол и се опита да потуши пламъците, но не успя.

Спайър пристъпи отново напред и спря, тъй като напънът на Пол, придружен от изблик на гняв, отново хвърли пламъците към него.

— Ако упорстваш, изходът може да бъде само един — продължи Спайър, — а аз не искам да се стига дотам. Чуй ме, момченце, щом си толкова добър, че успя да ми навлечеш толкова неприятности, значи наистина много те бива. Ще ми е много жал, ако се наложи да те унищожа, особено след като нямам причина да го направя.

От прозореца проехтя силен трясък и един куршум рикошира в стената. Спайър и Пол погледнаха едновременно нататък.

Миша ръкавичка стоеше на прозореца, облегнал лакти на широкия каменен перваз. Пистолетът, насочен към Спайър, още димеше в ръката му. Сякаш се бе вцепенил. Плъзна се надолу и пистолетът изтрака върху камъка.

Пол се обърна назад тъкмо навреме, за да види почти нехайния жест на Спайър.

— Ако разполагах с още секунда, можех да го накарам да го обърне към себе си — отбеляза той, — но това мога да направя и по-късно. Огнестрелното оръжие е такъв варварски натрапник тук, не мислиш ли? Между другото, одобрявам онова, което си направил в планината Анвил. Равновесието трябва да се наклони повече към магията и ние ще владеем този свят.

Задъхвайки се, Пол отби пламъците, които пак бяха започнали да се връщат към него. Драконовият му белег гореше така, сякаш самият той се бе подпалил. Знаеше, че без скиптъра вече щеше да бъде мъртъв. Спайър сякаш бе пораснал дори на ръст, а около него витаеше аурата на самоувереност и власт.

— Както казах, за всичко това няма никаква причина — продължи той. — Много ми се иска да ти простя нашата архетипна битка там, отвъд Портата и всичко онова, което се случи между нас преди нея. Усещам, че ти все още не си наясно с нещата и съм по-убеден от всякога, че от тебе би излязъл чудесен съюзник. — Той отстъпи крачка назад и натискът утихна. — В знак на добра воля направих първия ход към постепенното прекратяване на състоянието, в което се намираме. Нека престанем с всичко това и да поработим заедно за обща изгода. Мога дори да те науча да правиш някои доста необикновени неща с жезъла, който държиш. Мога…

Пол изкрещя и се строполи на колене. Цялата му лява половина се загърчи в отвратителни спазми. Стори му се, че долните му ребра ще се прекършат.

Успя да събере сетни сили и ги метна към Спайър като гигантски клин от страх, омраза, чувство за предателство, срам, задето сам той е бил толкова наивен…

— Не бях аз! — изкрещя Спайър, наполовина гневно, наполовина изненадано. Нещо започна да го тласка към стената.

— Ларик! Недей… — чу се слаб глас отдясно. Райл Мерсон се мъчеше да стане.

Спазмите мигом спряха, макар че болките продължаваха да мъчат коленичилия, треперещ Пол.

— Помогни му, да му се не види! — кресна Райл и се завтече напред. — Знаеш ли кого е притиснал до стената? Спайър!

Дебелият изведнъж се втурна и хвана скиптъра точно под дланта на Пол. Пол веднага усети, че напрежението, което толкова дълго го държеше, се поохлаби.

Очите на Спайър, широко отворени до този миг, изведнъж се присвиха. Ларик застана отляво на Пол и също хвана скиптъра.

— Казваш, че бих те използвал — обади се Спайър. — Но и тези двамата искат същото!

Пол отново изпрати волята си по скиптъра, подкрепена и от другите. Пламъците отново изскочиха — и се спряха, сякаш се бяха блъснали в невидима стена.

Напъна се още повече, усети, че и другите се напъват, и все пак нищо не се промени. Всъщност Спайър се усмихваше — слаба, почти тъжна усмивка.

— Какво става? — дрезгаво прошепна Пол.

— Задържа ни — отвърна Райл.

— И тримата? — удиви се Пол. — Че аз преди малко едва не го довърших сам!

— Змийчето ми — обади се Спайър, — макар и да ме изненада на няколко пъти, аз просто изпитвах силата ти и оставях нещата да продължават достатъчно дълго, че да имам възможност да поговоря с тебе. Виждам, че съм се провалил и сега трябва да довърша всичко това, макар че сърцето ми се къса, като виждам, че се налага да те пропилея напразно. Сбогом. Може би в следващия си живот ще си по-сговорчив.

Тръгна към тях. Скиптърът веднага започна да изгаря дланите на Пол. Въпреки това той се вкопчи в него и насочи цялата им енергия към магьосника, за да го спре. Онзи сега изглеждаше като самото въплъщение на силата и увереността. Усети съпротива, но Спайър не спря. В ноздрите му нахлу миризмата на горяща плът. Главата му се замъгли и за миг сякаш го обвиха мъгли, фигурата до него вече не беше Райл Мерсон. Какво казваше той?

Спайър се препъна одве, сякаш изведнъж го беше свил стомах. Размаха и двете си ръце, като описваше трескаво малки кръгове с длани — дясната право пред него, лявата протегната встрани.

След миг се изправи. Продължаваше да движи ръце, но вече много по-спокойно. Кръговете ставаха все по-широки. Погледна напред, после наляво.

Пол, който вече не усещаше дали скиптърът е горещ, студен или хладък, се извърна към входа на залата.

Там стояха Ибал и Вони. Той държеше бял жезъл в ръце. Тя притискаше до гърдите си нещо, което се оказа месингово огледалце.

— А, вдигнал си на крак проклетото старческо отделение — добави Спайър и го изгледа на кръв. Изглежда, вече се бе съвзел напълно. — Я да си ги пратим обратно в пенсия!

Лявата му ръка започна да описва по-различни движения, смени ритъма. Металното огледало проблесна и Вони залитна. Ибал обгърна раменете й с ръка и започна да размахва жезъла си, сякаш дирижираше въведението към Втора симфония на Брамс.

— Имаше времена, когато ти беше доста добър, старче — обади се Спайър. — Но да си беше стоял в пенсия…

Изведнъж дясната му ръка се стрелна напред. — Райл Мерсон изкрещя и се строполи на земята.

— Е, случва се да се обърка човек, но то от това не боли — продължи той. — Значи, още четирима…

Лицето му изведнъж се напрегна. Огледалото отново блесна.

— Проклета вещица! — измърмори той и отстъпи крачка назад.

Тънък като игла лъч бяла светлина изскочи от върха на Ибаловия жезъл и прониза дясното рамо на Спайър. Той изрева, ръката му се отпусна безжизнено, а от скиптъра го обля вълна от огън и сила.

Дрехите му тлееха. Той бясно размаха ръце, скиптърът се изскубна от дланите на Пол и на Ларик, завъртя се във въздуха и заудря Ибал по раменете и гърдите. Белият жезъл падна на земята и магьосникът се строполи. Лицето му вече беше с двайсет години по-старо.

Огледалото отново проблесна и Спайър сякаш улови светлината му в лявата си длан, откъдето я запрати към Пол и Ларик.

Сякаш нещо удари Пол и за миг го заслепи. Падайки, той се блъсна в Ларик, който не бе достатъчно силен да го удържи. И двамата се строполиха на земята, а Спайър, от чиято ръка капеше кръв, с опърлени коса и вежди, с яркочервено лице и димящо наметало, се обърна към жената. Мърмореше нещо — тя не беше сигурна дали бяха псувни, или началото на заклинание.

— Мила ми госпожо — каза Спайър и пристъпи към нея, залитайки, — всичко свърши вече.

От много, много отдалеч Пол чу отговора й:

— Щом го казваш, я се погледни!

Чу писъка на Спайър и си помисли, че тя е успяла да го довърши. Но после, още по-отдалеч, чу слабия му глас:

— Добре. Но недостатъчно.

Ала Пол вече отново бе поел през мъглите. До рамото му вървеше мъжки силует, който толкова приличаше на самия него, и му казваше нещо, нещо, което трябваше да запомни, нещо много важно…

— Белфаниор! — произнесе той на глас, повдигайки леко глава.

После се строполи и мъглите се закълбиха над него.