Серия
Размяната (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Madwand, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

II.

Същата нощ, когато проникнах в тялото на мъртвеца, търсейки следи в клетките на мозъка му, аз узнах, че името му е Кет и че той е служил на някого, по-велик и от самия него. Нищо повече. После се плъзнах из високите кули и унищожих един плъх в отводнителния канал по начин, който неотдавна бях научил. Сетне се слях с лунните лъчи в старата кула и се плъзнах по мертеците в търсене на паяци. Мислех си за случилото се тази вечер и за всички въпроси на съществуванието, които досега не бяха ме тревожили.

Енергиите на създанията, които бях поел в себе си, имаха ободрителен ефект върху цялото ми същество. Скитах из нови полета на мисълта. Имаше много други същества и все пак досега не бях срещнал нито едно подобно на мене. Означаваше ли това, че съм единствен? Ако не, къде бяха останалите? Ако пък беше така, то тогава защо? Откъде идвах? Имаше ли определена причина, поради която съществувах? Ако имаше, каква ли би могла да бъде тя?

Извих се над укрепленията. Спуснах се дълбоко долу, в пещерите, минах сред спящите дракони и другите създания. Не усещах сродство с никое от тях.

Чак много по-късно ми хрумна, че сигурно бях свързан по особен начин със самия Рондовал, иначе отдавна да бях отплувал нанякъде. Осъзнах, че предпочитам него и околностите му пред онези други части от пейзажа, в които бях проникнал. Нещо все ме викаше обратно. Какво?

Върнах се при спящото тяло на Пол и го разгледах внимателно, както правех всяка нощ, откакто той беше пристигнал тук. И открих, както винаги, че съм увиснал над драконовия белег на дясната му китка. Той ме привличаше. По каква причина — не бих могъл да кажа. Горе-долу откакто пристигна този човек, в мене беше започнало движението, което днес бе достигнало върха си. Дали по някакъв начин това не беше негово дело? Или — понеже мястото беше отдавна пусто — дългото присъствие на когото и да било бе възбудило същото у мене?

Желанието ми за цел се връщаше все по-силно. Започнах да мисля, че очевидната ми недостатъчност в тази област сигурно беше случайна, че може би трябва да имам призвание, че може би имаше нещо, което трябваше да правя, но някак си го бях загубил, или пък никога не съм го знаел. Колко ли важно, зачудих се аз, е това чувство? И отново не бях сигурен. Но започнах да разбирам откъде идват въпросите, които сега непрекъснато си задавах.

Пол трябваше да тръгне утре призори. Спомените ми за времената преди това бяха станали смътни. Щях ли да се върна отново към състоянието на не-аз, щом той тръгнеше оттук? Не ми се вярваше и все пак бях склонен да допусна, че той е изиграл някаква роля за пробуждането на личността ми.

В този миг осъзнах, че се опитвам да взема решение. Трябваше ли да остана в Рондовал, или трябваше да придружа Пол? И в двата случая — защо?

Опитах се в полет да унищожа един прилеп, но той ми се изплъзна.

 

 

Онази сутрин двамата поеха пеша по северния път. Вървяха заедно по пътеката, после се спуснаха сред докоснатата от пролетта зеленина на гората. Това място на кръстопътя Пол бе отбелязал върху картата, която носеше.

Оставиха вързопите си до дънера на голям дъб, все още покрит с тъмната влага на утринната роса, и се загледаха в тънката мъгла, която се топеше и изчезваше пред погледите им. Слънцето се бе превърнало в ярка издатина върху склона на планината отдясно. Някъде отзад се разнесоха първите звуци на птича песен, след това стихнаха.

— До вечерта ще прехвърлиш хълмовете — обади се Пол, гледайки надясно. — Мене ме чакат дни докато сляза, а после трябва пак да се изкачвам. Ти ще се наслаждаваш на морския бриз, а пък аз ще блъскам ли, блъскам по чукарите. Е, на добър път и ти благодаря още веднъж…

— Спести си тирадата — прекъсна го Миша ръкавичка. — Идвам с тебе.

— В Белкен?

— Чак там.

— Защо?

— Позволих си да проявя твърде голямо любопитство. Сега ми се ще да видя как ще свърши всичко това.

— Наистина може да свърши…

— В действителност не го вярваш, иначе нямаше да ходиш там. Хайде, хайде! Не се опитвай да ме разубеждаваш, че току-виж си успял.

Миша ръкавичка вдигна вързопа си и тръгна наляво. Не след дълго Пол го настигна. Слънцето надникна иззад хребета на планината и портите на зората се отвориха. Сенките на двамата тичаха пред тях.

 

 

Същата нощ те легнаха сред група борове и Пол сънува сън, който не приличаше на никой друг, сънуван някога от него. Той ясно осъзнаваше всичко, което се простираше пред вътрешното му око като плашещо подобие на действителността; във всички случаи това го обвиваше в предупредително чувство за заплаха и в същото време го обземаше някаква мрачна радост.

Седем бледи пламъка се нижеха в бавна процесия и трепкаха около него. Сякаш духове го зовяха да застане в средата им. Той бавно се издигна, излезе от тялото си и застана прав, като свое безкръвно отражение. Те спряха за миг, после се издигнаха над земята. Той ги последва — чак до върховете на дърветата и още по-високо. След това те го придружиха на север; движеха се все по-високо, все по-бързо под небето, изпълнено със сияещи облаци. Планинските дървета отдолу сякаш гъмжаха от гротескни силуети. Вятърът виеше, черни форми се разбягваха пред него. Земята се забули с тъмни вълни, щом скоростта му нарасна. Вятърът се превърна във виещо животно, макар той да не усещаше нито неговия студ, нито неговия натиск.

Най-накрая отпред му увисна огромен тъмен силует. Беше наполовина опрян върху планински склон, изпъстрен тук-там със светли петънца. Със здрави стени, с тежки кули, той се извисяваше в небето като замък, голям поне колкото Рондовал, но в много по-добро състояние.

В будния му сън последва прекъсване, но след миг той отново потъна в него. Усещаше студ, влага. Стоеше пред масивни двойни порти, обковани с тежко желязо, на които висяха огромни халки. Върху тях беше гравирана фигура на змия, в която бяха забити клинове; над нея бе надвиснал разпънатият образ на огромна птица. Къде се намираха тези порти той нямаше представа, но изведнъж те му се сториха познати — сякаш постоянно се бяха мяркали в други, забравени негови сънища. Залитна леко напред и осъзна, че хладината, която усещаше, обвива самите порти като невидима аура и става все по-голяма с всяко, дори и най-малкото негово приближаване към тях.

Пламъци горяха мълчаливо и от двете му страни. Обзе го силно желание да мине през портите, но нямаше представа как би могъл да го направи. Вратите изглеждаха твърде, твърде грамадни, за да се отворят пред силата на който и да било отделен смъртен…

Събуди се — беше му студено и се чудеше. Придърпа завивките нагоре и се уви по-плътно в тях. На сутринта си спомни съня, но не каза нищо за него. А на следващата нощ той отчасти се повтори…

Той стоеше отново пред здрачните порти и не си спомняше почти нищо от пътуването дотук, освен няколко определени образа. Този път беше застанал с вдигнати ръце и се молеше на древен език на вратите да се отворят. Те се подчиниха с мощно скърцане и леко се открехнаха навън. От тях повя лек ветрец и ледена хладина, проточиха се филизи от мъгла и се разнесе далечен вой. Той се приближи, за да влезе…

Всяка нощ от тази първа седмица на пътуването той се връщаше към този сън и навлизаше все по-дълбоко в него. Щом мина през портите, загуби своите пламтящи придружители. Останал сам, той се носеше през опустошен пейзаж — сив и бронзов, черен и кафяв — под тъмно, набраздено от червени ивици небе, където едно едва мъждукащо кълбо с меден блясък висеше неподвижно там, където може би беше западът. Това беше царството на сянката и камъка, на пясъка и мъглата, на студените, виещи ветрове, внезапните огньове и бавните, пълзящи същества, които отказваха да се проектират в неговата памет. Това беше царство на зловещи, живи светлини, на тъмни пещери и разрушени статуи с чудовищни форми и изражения. Някаква частица от него сякаш съжаляваше, че с такова удоволствие се бе заел с това…

През онази нощ той видя съществата — люспести, груби чудовища, дългоръки, прегърбени пародии на човеци, които се плъзгаха, подскачаха, привеждаха се в преследване на него — самотника. Пол тичаше през пустия пейзаж, обзет от предчувствия.

Когато премина между две високи каменни колони, той извика. Намираше се върху скалист склон, от който нямаше изход. Съществата навлязоха и го награбиха. Повалиха го на земята и започнаха да го разкъсват. Удряха го, деряха го, а под тях земята ставаше все по-тъмна.

Едно от съществата изврещя рязко и се дръпна назад от ужасното сборище. Дългата му люспеста десница се беше превърнала в къс, блед израстък. Останалите се закискаха подигравателно и се нахвърлиха върху него. Сграбчиха мятащото се създание, после отново насочиха внимание към тялото на земята. Наведоха се напред и започнаха да го дърпат и хапят. То вече изобщо не приличаше на човешко тяло. Но това не означаваше, че не прилича на нищо.

Под влажното им нашествие то се беше променило и се бе превърнало в нещо по-голямо, нещо, което на вид приличаше на самите тях. От своя страна звярът, който държаха, за да гледа, се бе свил и бе станал по-мек, по-светъл, по-странен.

Беше се превърнал в човек — по форма и излъчване.

Двамата, които го държаха, го блъснаха и той падна. Междувременно бяха оставили на мира демоничното нещо там, на земята. Всички се бяха отдръпнали от него. Крайниците му се гърчеха, мъчеше се да стане.

Накрая се вдигна на крака, спъна се, после се втурна напред и премина с вой между колоните. Тъмните силуети веднага нададоха остри викове и като се блъскаха и деряха, хукнаха да преследват бягащия мъж, рожба на размяната, а онзи, който някога някак си беше плът от неговата плът, се присъедини към преследвачите.

Пол чу смях и се събуди, за да открие, че е бил неговият собствен. Той рязко секна, но младежът лежа още дълго, взрян през тъмните корони на дърветата в огрените от луната облаци.

 

 

Един ден пътуваха в каруцата на някакъв фермер и неговия син, после половин ден придружаваха някакъв амбулантен търговец. Освен че срещнаха един друг търговец и един лекар, пътуващи в обратна посока, те не видяха жива душа чак до втората седмица. Едва тогава, през един слънчев следобед, те съзряха в далечината пред себе си прашните, тъмни силуети на малка групичка хора.

Когато най-накрая настигнаха пътниците, беше вече късен следобед. В групичката бяха един стар магьосник, Ибал Шенсон, придружаван от чираците Нурф и Сухуй и десет прислужници. Четирима мъкнеха носилката на Ибал.

Пол заговори първо с Нурф — дребничък, слаб, мустакат младеж с дълга тъмна коса — тъй като той вървеше най-отзад.

— Добра стига — рече той. Младежът се обърна с лице към него, като незабележимо описа дъга с дясната си ръка.

Както се случваше все по-често, когато се сблъскваше с изяви на Изкуството, второто зрение на Пол веднага се включи в играта. Той видя една мъждукаща сива нишка с примка накрая да се приближава към главата му. Но драконовият белег изтуптя съвсем леко, той вдигна ръка и отхвърли примката.

— Ей! — обади се той. — Така ли трябва да поздравяваш своите събратя спътници?

Очите на другия се разшириха, ъгълчетата на устата му се извиха нагоре — беше го оценил.

— Приемете моите извинения — отвърна той. — Знае ли човек кого ще срещне по пътищата. Просто предпазвах господаря си. Не разбрах, че си ни брат по изкуство.

— Е, сега разбра.

— На сборището в Белкен ли отиваш?

— Да.

— Ще говоря с господаря си. Той без съмнение ще те покани да ни придружиш.

— Давай.

— За кого да предам, че го поздравява?

— Пол Детсън… А това е Миша ръкавичка.

— Много добре.

Той се обърна и забърза да настигне носачите. Пол и Миша ръкавичка го последваха.

Пол погледна над рамото на чирака и успя да съзре стария магьосник, преди онзи да се обърне към него. Увит в сини одежди, със сив шал, метнат на раменете му, и с кафяво чердже, покриващо скута му. Беше трудно да се прецени едър ли е, или дребен, макар да създаваше впечатление, че е малък и крехък. Носът му беше остър, очите — бледи и хлътнали; дълбоки бръчки прорязваха бузите и челото му, по кожата си имаше петна; косата му беше гъста, дълга, тъмна и много черна. Изглеждаше като перука, тъй като брадата му беше сива и проскубана. Ръцете не се виждаха — бяха под черджето.

— Ела по-близо — изхъхри той, обърна глава към Пол и присви очи.

Пол се приближи и щом усети дъха на стареца, задържа своя.

— Детсън? Детсън? — попита мъжът. — Откъде идваш?

— От замъка Рондовал — отвърна Пол.

— Мислех си, че този замък е пуст. През всичките тези години… И кой сега е господар там?

— Аз.

Кафявото покривало се размърда. Показа се ръка с едри стави и тъмни вени. Тя бавно се протегна към дясната китка на Пол и го подръпна за ръкава.

— Запретни го, ако обичаш.

Пол се протегна и запретна ръкав.

С два протегнати пръста Ибал опипа драконовия белег. После се изкиска и вдигна очи, втренчен някъде зад Пол.

— Така е, както казваш — отбеляза старият магьосник. — Не знаех за тебе… Макар да виждам, че те тревожи не едно изплъзващо се нещо от миналото на Рондовал.

— Може и така да е — отговори Пол. — Но ти откъде разбра?

— Те кръжат около тебе като рояк светулки — произнесе Ибал, все още взрян зад него.

Пол съзнателно превключи на второто си зрение, но не забеляза нищо, което да прилича на кръжащ рояк насекоми.

— Аз самият не ги виждам…

— Много ясно — отвърна другият. — Без съмнение, те постоянно са били около тебе… а и, разбира се, ти ще ги виждаш по различен начин, ако изобщо ги забележиш. Знаеш как се разминават възприятията на магьосниците — зависи кой на какво набляга.

Пол се намръщи.

— Или пък не знаеш? — попита Ибал.

Когато Пол не отговори, старият магьосник продължи да се взира, присвил очите си до тесни цепки.

— Сега вече не съм толкова сигурен — рече той. — Отначало мислех, че объркаността на светлините ти е просто много хитро прикритие, но сега…

— Светлините ми ли? — попита Пол.

— При кого си чиракувал… и кога си преминал през посвещаване? — настоя другият.

Пол се усмихна.

— Израснах далече оттук — отвърна той. — На едно място, където нещата не се правят по този начин.

— Ах, но ти си Луд жезъл! Пази Боже от Луди жезли! И все пак… ти не си съвсем объркан… Пък и всеки с този белег… — той отново кимна към десницата на Пол, — … трябва да притежава инстинкт за Изкуството. Интересно… Та значи, защо отиваш в Белкен?

— Да се уча… Да понауча едно-друго.

Старият магьосник се изкиска.

— А пък аз отивам ей така — защото ми се иска — рече той. — Наричай ме Ибал и пътувай заедно с мене. Добре е, когато има някой непознат, с който да си говориш… Значи, твоят слуга не е брат в Изкуството?

— Не, пък и Миша ръкавичка всъщност не ми е слуга. Той ми е спътник.

— Миша ръкавичка ли каза? Май и преди съм го чувал това име. Май има нещо общо със скъпоценните камъни, а?

— Не съм бижутер — припряно се намеси Миша ръкавичка.

— Няма значение. Утре ще ти разкажа някои неща, които сигурно ще са ти интересни, Детсън. Но до мястото, където смятам да бивакувам, има повече от два километра. Така че давай да побързаме. Ей, давай! Напред!

Прислужниците вдигнаха носилката и поеха напред. Пол и Миша ръкавичка заеха позиция зад нея и я последваха.

 

 

Тази нощ те разположиха бивака си сред развалини, които някога може би са били малък амфитеатър. Пол дълго лежа разтревожен — страхуваше се от сънищата, които можеха да го връхлетят. Все още не беше казал нищо на никого за тях, защото на дневна светлина нещата от сънищата му изглеждаха далечни. Но щом се спуснеше покоят и огънят догореше, най-дълбоките сенки сякаш се изпълваха с лица. Като че ли някаква призрачна публика, способна да вижда през пашкула на съня, се беше събрала, за да наблюдава пътуването му към царството на злокобните светлини, пищящите ветрове и жестокостта. Потръпна и дълго се вслушва. Очите му се стрелкаха насам-натам. Не познаваше магия, която би повлияла на онова, което сънуваше. И отново се зачуди — какво ли беше значението на тези сънища? Отчасти — съзнанието му бе на човек, чиято култура би ги разглеждала като прояви на психопатология, отчасти — с новопробуденото съзнание, че тук, на това място, веднага би могло да се намери и друго обяснение. После мислите му го отнесоха към срещата с магьосника, опитал се да го убие в Рондовал. Сънищата бяха започнали веднага след това и той се зачуди дали пък не съществува връзка между тези две неща. Дали онзи, преди да умре, не му беше наложил някакво заклинание, което да тревожи съня му? Съзнанието му се замъгли, приспивано от постоянното цвъртене на насекомите в далечната гора. Зачуди се какво ли би направил Марк. Сигурно щеше да потърси някакво лекарство, с което да блокира всичко това. Съзнанието му отново се понесе…

Движението. Сега му беше съвсем познато. Страхът си беше отишъл. Имаше само някакво предчувствие сред бързата, несвързана поредица от образи, покрай които се носеше. Ето ги портите и…

Прекъсна. Всичко прекъсна. Стоеше вцепенен пред образа на леко открехнатите порти. Те избледняваха — невеществени, прозрачни — изгубваха се, а някаква ръка го беше хванала за рамото. Искаше му се да изкрещи, но това трая само миг.

— Всичко вече е наред — прошепна му някой и ръката го пусна.

Пол се опита да извърне глава, да седне. Откри, че не може дори да помръдне. Един едър човек, чието лице беше почти скрито от качулка, се изправяше, застанал до него на колене. Пол си помисли, че мярва част от светъл мустак и — невъзможно! — блестящ зъб с коронка.

— Защо тогава не мога да помръдна? — прошепна той през стиснатите си зъби.

— За мене беше много по-лесно да наложа общо заклинание върху целия лагер, отколкото да избирам.

Трябваше да събудя тебе и да оставя другите да спят. За нещастие, парализата е част от това.

Пол заподозря, че това е лъжа, ала не виждаше начин да провери.

— Видях, че сънят ти е тревожен. Реших да ти дам облекчение.

— Как така разбираш, че нещо тревожи нечий сън?

— Аз съм нещо като специалист по онова, с което ти предстои да се сблъскаш.

— Онова същество…?

— В съня ти нямаше ли една голяма врата?

Пол помълча известно време.

— Да — каза той най-накрая. — Имаше. Но нима ти ми внушаваш сънищата?

— Не съм аз внушителят. Дори не съм дошъл тук, за да те освободя от него.

— Ами защо тогава?

— Пътуването ти до Белкен…

— Ти май всичко знаеш.

— Не бъди нахален. Тъй като интересите ни могат и да съвпаднат, аз се опитвам да ти помогна. Разбирам повече от тебе от някои сили, които упражняват влияние над тебе. Правиш сериозна грешка, като обикаляш по света и се представяш наляво-надясно. Знаеш ли колко усилия хвърлих, докато изтрия спомена за името и произхода ти от съзнанието на Ибал и на всички от неговата компания! Утре сутринта той ще си спомни за тебе само това, че си Луд жезъл, тръгнал за Белкен. Дори ще се обърка, като те види. Ако пак те попита за името, приготви си някое и го използвай, докато стигнете до Белкен. Рондовал все още има врагове.

— Разбрах го донякъде, когато се опитаха да ме убият.

— Кога?! Къде?!

— Малко преди седмица. Там, вкъщи.

— Това не го знаех. Значи, започнало се е. Може би известно време ще си в безопасност, ако останеш инкогнито. Ще изплакна косата ти с ето този химикал, който нося, и ще скрием бялата ивица. Много бие на очи. После трябва да скрием и драконовия белег.

— Как?

— Относително проста работа. Ти как виждаш проявите на силите, докато правиш заклинания?

Пол усети, че косата му се навлажнява.

— Обикновено като цветни нишки — конци, струни, върви.

— Интересно. Е, много добре. Представи си, че увивам китката ти в нишки с телесен цвят — толкова нагъсто, че изцяло да покрият белега. Това по никакъв начин няма да попречи на работите ти. Когато искаш да го откриеш, само трябва да извършиш ритуала на развиването.

Пол усети, че хващат ръката му и я повдигат.

— Кой си ти? — попита той. — Откъде знаеш всичко това?

— Аз съм магьосник, който никога не биваше да се появява, и съм свързан по странен начин с твоя дом.

— Роднини ли сме?

— Не. Дори не сме приятели.

— Тогава защо ми помагаш?

— Усещам, че ако продължиш да съществуваш, това може да ми е от полза. Ето. Виж колко хубаво стана — нищо не личи на ръката ти.

— Ако наистина искаш да ме предпазиш от нещо, редно е и да ми поразкажеш нещо за това.

— Не смятам, че това би било най-уместно. Първо, може и нищо да не ти се случи и в такъв случай бих ти съобщил информация, която е по-добре да не знаеш. Второ, незнанието ти може също да ми е от полза.

— Виж какво, господине, някой вече ми е вдигнал мерника. Хич не ми се иска изведнъж пак да се впусна в някой магьоснически дуел.

— О, ако побеждаваш, нищо лошо няма в тях. Такъв ли беше опитът да те убият?

— Да.

— Е, все още си жив и здрав.

— Да, кажи-речи…

— Добре си, момчето ми. Това те държи нащрек. А сега май ще е по-добре да направим чертите на лицето ти малко по-грубички и мъничко да поизсветлим очите ти. Да ти сложим ли и една брадавица на носа? Не? Ами тогава — интересен белег на бузата ти? Да, бива…

— И няма да ми кажеш името си?

— То няма да ти говори нищо, но ако го знаеш, това по-нататък може да ми навлече неприятности.

Пол нареди на драконовия белег да оживее, като се надяваше прикритието върху ръката му да скрие това от второто зрение на другия. Когато той затуптя, онзи не показа реакцията си с никакъв звук. Пол изпрати силата нагоре-надолу по десницата си и я освободи от парализата. После я насочи към врата си… Вече можеше да поизвръща глава. Най-добре беше засега да остави останалото така, както си беше. Знаеше, че е трудно да симулираш каталепсия.

Ръцете продължаваха да се движат над главата му. Лицето на другия все още оставаше извън полезрението му, Пол призова една дебела сива нишка и усети призрачното й присъствие около пръстите си.

— Сега всички те ще си помислят, че си бил в Хайделберг.

— Какво каза?! — попита Пол.

— Смътен намек — отвърна бързо другият. — Един наистина добър магьосник познава места и отвъд това, нали знаеш…

Пол остави енергията да пулсира из тялото му и напълно да го освободи от парализата. Претърколи се встрани и замахна рязко със сивата нишка. Тя се промъкна напред и се уви в примка около китките на мъжа. Щом я стегна, онзи се надигна.

— А сега ще те питам пак за същото — натърти Пол.

— Ама че глупак излезе, Луд жезъл!

Нишката се загърчи в ръцете на Пол и по ръката му премина усещане като от електрошок. Не можеше да я пусне, а драконовият белег сякаш гореше. Отвори уста да изкрещи, но не излезе нито звук.

— Голям късмет имаш — беше последното нещо, което чу да казва мъжът, преди бурята да връхлети в мозъка му и той да се строполи.

 

 

Зората тъкмо беше одраскала небето на изток, когато той отвори очи. Бяха го събудили гласовете на прислужниците на Ибал, докато събираха багажа и се приготвяха да вдигнат бивака. Пол вдигна ръце към слепоочията си, опитвайки се да си спомни колко точно е изпил…

— Кой си ти? Къде е Пол?

Извърна глава и видя Миша ръкавичка, който се беше втренчил в него, опрял ръце на кръста си.

— Имам ли белег на бузата? — попита той и вдигна длан да я опипа.

— Имаш.

— Вслушай се в гласа ми. Не го ли познаваш? И кичурът в косата ми ли го няма?

— О… Разбрах. Да, няма го никакъв. Сега пък защо си се маскирал?

Пол стана и започна да си събира нещата.

— Ще ти разкажа, докато вървим.

Той огледа земята, търсейки следи от нощния си гост, но мястото беше скалисто и не бяха останали никакви отпечатъци. Докато следваха слугите на Ибал, Миша ръкавичка спря и посочи туфа повехнал храсталак.

— Това как ти се вижда? — попита той.

Три мумифицирани заека висяха сред преплетените клонки.

Пол поклати глава и отмина.