Серия
Размяната (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Madwand, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 14 гласа)
Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2010)
Допълнителна корекция
hammster (2013)

Издание:

Роджър Зелазни. Лудият жезъл

Редактор: Любомир Русанов

Издателска къща „Пан“, 1998

Корица: Рекламна агенция „Агора“

ISBN 954–657–146–6


I.

Не съм сигурен.

Понякога ми се струва, че винаги съм живял тук, и все пак знам — живял съм някъде и преди да пристигна тук.

А понякога ми се струва, че съм пристигнал съвсем неотдавна. Откъде съм дошъл — нямам никаква представа. Отскоро това започна смътно да ме безпокои, но едва отскоро.

Дълго-дълго се носех из тези зали, покрай бойниците и кулите. Разширявах се и се свивах както си искам, изпълвах пространството, или двадесетте пространства — виех се като змия през мишите дупки и следвах блестящите нишки на паяжината. Тук нищо не помръдва, без да го усетя.

И все пак, до съвсем неотдавна, аз не усещах напълно сам себе си и онова, което току-що ви разказах, е посипано с праха на сънищата. Аз отчасти бях онзи, който сънува. И все пак…

И все пак аз не спя. Аз не сънувам. Ала сега сякаш знам много неща, които никога не съм преживявал.

Може би защото се уча бавно, или може би защото нещо съвсем неотдавна е пробудило съзнанието ми до такава степен, че ехото от всички думи е разбудило нещо ново вътре в мене — усещане за собственото ми „аз“, което преди не притежавах, познание за отделеността, за моята отделеност от всичко останало, което е не-аз. Ако е това, то бих искал да вярвам, че то е свързано с причината, поради която съществувам. Едва неотдавна започнах да чувствам, че трябва да има причина, поради която да съществувам, че е важно да има такава причина. Ала нямам представа каква би могла да е тя.

Твърдеше се — също до неотдавна — че това място е обитавано от духове. Но духът — така, както аз го разбирам — е някакво нематериално същество — някой или нещо, което някога е съществувало в по-осезаема форма. В моите пътешествия из това място никога не съм се сблъсквал с нещо подобно, макар че напоследък ми хрумна, че може да са имали предвид мене — в миговете, когато съм по-осезаем. И все пак, не вярвам да съм призрак, защото нямам спомени, преди да съм съществувал в съответното състояние, необходимо за това. Разбира се, трудно е да бъдеш сигурен, когато се отнася до такива неща, защото ми липсват знания относно законите, които ги управляват, каквито и да са те.

А това е друга област на съществуванието, която едва неотдавна осъзнах: законите — ограничения, задължения, области на свободата… Сякаш са навсякъде — от танца на най-дребните частици, чак до въртенето на света. Това може би е причината, че не съм им обръщал внимание преди. Онова, което е навсякъде, почти не се забелязва. Толкова е лесно да се носиш в съгласие с обичайното, без да се замисляш над него. Може би тъкмо появата на необикновеното е подтикнала възникването на тази моя способност, а наред с нея — и осъзнаването на собственото ми съществуване.

Пак тогава, в съответствие със законите, които започнах да осъзнавам, забелязах едно явление, което нарекох „устойчивост на образеца“. Двама мъже седят и си говорят вътре в стаята, из която аз бавно се нося и кръжа като напълно прозрачен облак на един лакът разстояние от най-високата полица за книги, от тази, която е най-близо до прозореца. Тези мъже са създадени по образци с подобни линии на симетрия, макар че забелязвам и много разлики в границите, а вълновите колебания, които причиняват във въздуха, докато общуват един с друг, също са създадени по някакви образци и ги командват по — или пък са командвани от — свои собствени правила. А ако се съсредоточа силно, мога дори да прочета и мислите зад тези вълнови колебания — понякога дори още преди да са ги причинили. Мислите също изглеждат като създадени по образци, но на много по-сложно равнище.

Ако бях призрак, то редно би било нещо от предишните ми характеристики да е останало. Но аз нямам определена форма, способен съм и много да се разширявам, и силно да се свивам, способен съм да проникна във всичко, с което съм се срещал досега. И няма някакво състояние на покой, към което да съм принуден да се завръщам.

Наред със зараждащото се у мене чувство за самоличност и невежеството ми какво точно съм аз, усещам и нещо друго: сигурност в това, че нещо не ми достига. Нещо вътре в мене ми липсва и ако някога го открия, то ще се окаже причината за моето съществуване — причината, която толкова желая. Понякога се чувствам така, сякаш по някакъв начин съм спал дълго-дълго и едва наскоро съм бил събуден от някакъв смут в този дом — събуден, за да открия, че са ми били откраднати някои жизненоважни наставления. (Едва наскоро научих какво точно означава думата „откраднат“, защото единият от тези, които наблюдавам сега, е крадец.)

За да се сдобия някога с пълнота, май ще трябва сам да я преследвам. Предполагам, че засега трябва да превърна това преследване в причина за моето съществуване. Да — самопознанието, търсенето на самоличност… Това изглежда добра отправна позиция. Чудя се дали някой някога е имал подобен проблем. Ще се вслушвам много внимателно в онова, което си говорят тези двамата.

Изобщо не ми харесва да съм несигурен.

Пол Детсън беше подредил седемте фигурки в редица върху бюрото срещу себе си. Той беше млад — въпреки белия кичур в косата му. Наведе се напред и протегна ръка към тях. Известно време я местеше бавно, прокарвайки пръсти над цялата група, после — напред-назад, като описваше кръг над всяка увенчана със скъпоценен камък фигурка. Най-накрая въздъхна и се облегна назад. Прекоси стаята и се приближи до мястото, където седеше дребничкият човек в черни дрехи. Той бе преметнал крак през облегалката на стола, а в двете си ръце държеше чаши с вино. Пол пое едната и я вдигна към устните си.

— Е? — попита го, когато той отново отпусна ръка. Дребничкият човек, към когото се обърна, бе крадецът на име Миша ръкавичка.

Пол поклати глава и седна на стола така, че да вижда и Миша ръкавичка, и фигурките.

— Странна работа — каза той най-накрая. — Почти всичко виси на някаква нишка и хванеш ли я, вече имаш власт над него — дори и ако трябва да се бориш, дори и ако то ти го позволява само от време на време.

— Може би точно сега не е моментът.

Пол се наведе напред и остави чашата си на бюрото. Разгъна пръсти, после събра върховете им. Започна да ги трие един о друг с малки кръгови движения. След може би половин минута ги разтвори и се протегна към бюрото.

Избра най-близката фигурка — слаба, нежна, увенчана с червен камък, скръстила ръце на гърдите си — и започна да описва около нея движения, сякаш я увиваше в нещо. Миша ръкавичка внимателно го наблюдаваше. Накрая пръстите му се размърдаха така, сякаш завързваха поредица от възли върху несъществуващата нишка. После той отново се дръпна и седна. Ръцете му се изпънаха сякаш теглеше въже, което му се опъва.

Дълго време седя така, без да се помръдне. После фигурката върху бюрото подрипна леко и той отпусна ръце.

— Нищо не става — рече той, разтри очи и отново се протегна към чашата си. — Май не мога да ги овладея. Не приличат на нещо, което познавам.

— Така де, има си нещо в тях — обади се Миша ръкавичка, — като се има предвид що за танц ме накараха да изтропам… Пък и онова, дето са ти го показали в планината Анвил. Имам чувството, че ей сега биха могли да те заговорят — ако искат.

— Да. По онова време доста ми помогнаха… по свой си начин. Чудя се защо сега не искат да говорят с мен.

— Сигурно няма какво да ти кажат.

 

 

Открих, че ме озадачава начинът, по който двамата мъже говореха за седемте малки фигурки върху бюрото — сякаш бяха живи. Приближих се и ги разгледах. Бях забелязал, че от пръстите на мъжа, наречен Пол, към тях се протегнаха силови линии — скоро след като той беше говорил за „нишки“ и беше изпълнил своите манипулации. Освен това забелязах, че около дясната му китка тупти сила. На нея той носеше странно обезпокоителен белег — дракон — нещо, за което усещам, че би трябвало да знам повече, отколкото знам. Нишки, обаче, не се виждаха. Нито пък забелязах фигурките да реагират по какъвто и да било начин, като не броим лекото подскачане на едната, след като черупката на силата се разсея.

Сниших се към тях и се свих, усетих строежа на различните материали, от които бяха направени. Студени, безжизнени. Само думите на двамата мъже ги потапяха в някаква тайнственост.

Като продължих да изследвам повърхността им, се смалих още повече и се съсредоточих върху онази фигурка, която Пол бе овързал за момент. Действието ми тогава беше също толкова уместно, колкото и моето решение: започнах да се вливам в нея, следвайки мъничките отвори…

Горя! Беше неописуемо — пламтящото чувство, което обзе цялото ми същество. Разширих се, изпълних стаята, преминах отвъд нея в нощта и разбрах, че това трябва да е чувството, което наричат болка. Никога преди не го бях преживявал и исках да не го усетя никога повече.

Продължих да изтънявам все повече, започнах да чувствам облекчение.

Пол беше прав за фигурката. По някакъв начин тя беше жива. И не искаше да я безпокоят.

Отвъд стените на Рондовал болката започна да стихва. Усетих, че вътре в мене нещо се раздвижва… нещо, което винаги е било там, но едва сега започваше да се пробужда…

 

 

— Какво беше това? — попита Пол. — Прозвуча ми като писък, но…

— Аз нищо не чух — отвърна Миша ръкавичка и се изправи. — Но усетих, че нещо ме блъсна. Сякаш ме докосна някой, който се е спънал в дебела черга. Знам ли. Тръпки ме побиха. Може да си размърдал нещо, докато си играеше с онази статуетка.

— Може би — отвърна Пол. — За миг ми се стори, че тук, в стаята, освен нас има и някакво друго, странно присъствие.

— В тази стара къща сигурно има какви ли не необикновени неща… Нали и двамата ти родители бяха действащи магьосници. Да си спомним баба ти и дядо ти и техните баби и дядовци.

Пол кимна и отпи от виното.

— От време на време много остро усещам, че ми липсва официалното обучение.

Той вдигна дясната си ръка съвсем леко над равнището на рамото, протегна показалец и бързо описа поредица от малки кръгчета. Една книга, подвързана с кожа от неопределен произход, изведнъж се появи в ръката му. От нея стърчеше разделител — сиво-бяло перо.

— Дневникът на баща ми — съобщи Пол, смъкна книгата върху бюрото и я отвори на страницата, отбелязана с перото. — Виж сега тук — той прокара пръст по дясната страница, като спираше и се взираше. — Тук разказва как е победил и унищожил някакъв негов враг — магьосник — като е пленил духа му в една от тези фигурки. На други места говори и за другите. Но всичко, което казва накрая тук, е: „Ще бъде от полза за предстоящата задача. Ако шест не стигнат, за да победя стражите, ще ги направя седем, дори осем.“ Очевидно е имал нещо съвсем определено наум. За лош късмет не го е записал на хартия.

— Няма ли го някъде по-нататък?

— Ако трябва пак да го чета, кой знае кога ще стана утре. Достатъчно го четох през последните няколко месеца — при това този документ не е никак приятен за четене. Баща ми не е бил кой знае колко свестен човек.

— Знам. Обаче е хубаво, че го научаваш от собствените му думи.

— Това, дето щял да победи стражите… Това означава ли изобщо нещо?

— Нищичко не ми говори.

— Един добър магьосник би трябвало да намери начин да го научи от материалите, които са му подръка, сигурен съм.

— Аз пък не съм. Тези неща изглеждат изключително силни. Що се отнася до твоите собствени способности — и без да си се обучавал, ти май стигна доста далече. Много бих дал да мога да го правя този номер с книгата, само че, да кажем, с нечии скъпоценности. Ама ти откъде я измъкна?

Пол се усмихна.

— Не ми се щеше да се мотае тук, затова я вързах с една златна нишка и заповядах да се оттегли в едно от онези безпространствени измерения между световете, които видях разположени покрай пътя, докато идвах насам. Тя изчезна, но когато и да ми се поиска да я чета, просто дръпвам нишката и я привиквам тук.

— Богове! Че ти би могъл да го направиш с рицарска броня, с наръч оръжия, със запас от храна за една година, с цялата ти библиотека, ако става на въпрос! Можеш сам да станеш непобедим!

Пол поклати глава.

— Боя се, че не мога — рече той. — Тази книга и „кутията за бъркотии“ са всичко, което държа там, защото не ми се ще и двете да попаднат в чужди ръце. Ако тръгна да пътувам, бих пратил там и китарата си. Но ако пратя и още нещо, товарът ще стане твърде голям. Масата им по някакъв начин се прибавя към моята собствена. Сякаш разнасям със себе си всичко, което съм изпратил там.

— Значи, там била тази кутия. Спомням си, че я намери тогава, когато се върнахме на планината Анвил…

— Да. Почти ми се иска да не бях я намерил.

— Е, не можеше наистина да се надяваш, че ще извадиш неговото тяло или твоя скиптър от онзи кратер.

— Не, не това имах предвид. Просто като видях пак всичко онова… всичко попиляно… се разстроих. Аз…

Той тресна с юмрук по облегалката на стола.

— Да им се не види и статуите! Понякога ми се струва, че те са стояли зад всичко, което стана! Само да можех, бих ги пратил… в ада!

Той пресуши чашата си и посегна да я напълни отново.

 

 

Чувството намаля. Това преживяване не ми хареса. Сега стаята и нейните обитатели бяха мънички-мънички сред облака, който бях аз самият, и бях още по-несигурен: не знаех кое ми е причинило болката, нито как е станало. Усещах, че трябва да науча тези неща, за да мога да ги избягвам в бъдеще. Не знаех как.

Освен това усещах, че би ми било полезно да науча как да предизвиквам същото и у други, така че да мога да ги накарам да ме оставят на мира. Как бих могъл да го постигна? Ако имаше някакъв начин да вляза в контакт, би трябвало това да действа и в обратната посока, след като веднъж усъвършенствам техниката…

Паметта ми се размърда отново. Но се разсеях. Някой се приближаваше към замъка. Беше сам човек, от мъжки пол. Знаех какви са разликите между двата пола, защото познавах момичето Нора, което живя тук известно време, преди да се върне при своите хора. Този мъж беше облечен в кафяво наметало и тъмни дрехи. Приближаваше се от северозапад, яхнал един по-дребен дракон от онези, които живееха долу. Косата му беше жълта, на места — бяла. Носеше къс меч. Закръжи. Не можеше да не забележи осветената стая. Започна да се спуска във въздуха — тихо — като листо или сажда. Според мене, щеше да се приземи в далечния край на двора, така че да не се вижда от прозореца на библиотеката.

Да.

Вътре в стаята двамата мъже говореха за битката при планината Анвил. Там Пол бе унищожил доведения си брат Марк Мараксон. Пол, както схванах, е магьосник, а Марк е бил нещо друго, нещо подобно, ала противоположно на магьосник. Магьосникът е този, който управлява силите така, както видях да го прави Пол със статуята и книгата. Сега смътно си спомням и друг магьосник. Казваше се Дет.

 

 

— … Много се замисли за тези фигурки — обади се Миша ръкавичка. — Ако имаше лесен отговор, досега да си го намерил.

— Знам — отвърна Пол. — Тъкмо затова търся нещо по-сложно.

— Не познавам кой знае колко магията — рече Миша ръкавичка, — но все ми се струва, че проблемът не е само там.

— Какво искаш да кажеш?

— Факти, човече. Нямаш достатъчно проста, старомодна информация, за да бъдеш сигурен с какво си имаш работа тук, какви трябва да ги вършиш. Вече два-три месеца тършуваш из библиотеката, опита всяка магьосническа игричка, за която се сети, с тия непомръдващи истуканчета. Ако отговорът можеше да се намери по този начин, досега да си го изровил. Ама той просто не е там. Ще трябва да потърсиш другаде.

— Къде? — попита Пол.

— Ако знаех, вече да съм ти го казал. Цели двадесет години ме нямаше в света, който познавам, че и повече. Би трябвало да се е попроменил за това време. Така че едва ли аз съм онзи, който би могъл да те напътства. Знаеш, че имах намерение да остана тук само докато се оправя от раните. Сега съм добре, само че хич не ми се тръгва — и то заради тебе. Не ми харесва да те гледам как ден след ден навлизаш все по-дълбоко в тази шантава мистерия. На този свят има достатъчно полусмахнати магьосници, а, според мене, ти май точно натам си тръгнал — да не ти казвам, че може да попаднеш на нещо, което просто ще те ликвидира на място. Мисля, че за известно време трябва да се измъкнеш, да го зарежеш това. Каза, че искаш да живееш още на този свят. Е, сега му е времето. Тръгвай с мене, човече. Още утре. Може, докато пътуваш, да се натъкнеш тъкмо на онова, което искаш да разбереш.

— Знам ли… — подхвана Пол. — Наистина ми се ще да дойда, но… Утре ли казваш?

— Утре.

— И накъде ще тръгнем?

— Мислех си първо към брега, а после все покрай него, на север. Из пристанищните градове можеш да чуеш много новини…

Пол вдигна ръка и наклони глава. Миша ръкавичка кимна и се изправи.

— Алармената ти система още ли работи? — прошепна той.

Пол кимна и се обърна към вратата.

— Значи, не може да бъде какво да е…

Звукът се разнесе отново, а заедно с него на вратата изникна силуетът на светлокос мъж, който се усмихваше.

— Добър вечер, Пол Детсън — рече той, вдигна лявата си ръка и извърши поредица бързи движения. — И сбогом.

Пол падна на колене. Лицето му изведнъж беше пламнало. Миша ръкавичка излезе иззад бюрото. Грабна една от фигурките, вдигна я като боздуган и запристъпва към непознатия с кафявото наметало.

Мъжът внезапно вдигна дясната си ръка и крадецът спря, завъртя се, отхвръкна наляво към стената и се тресна о нея. Фигурката изпадна от ръцете му, а той тупна на пода.

През това време Пол се съвзе, вдигна ръце към бузите си, после ги разпери. Лицето му възвърна обичайния си цвят. Той стана.

— Бих попитал защо? — обади се той. Сега и неговите ръце се движеха, въртяха се в противоположни посоки.

Непознатият продължи да се усмихва. Замахна рязко с ръка, сякаш отпъждаше насекомо.

— Бих могъл да ти отговоря — рече той, — но ще трябва да си послужа със сила.

— Много добре — кимна Пол. — На твоите услуги.

Усети, че драконовият му белег пулсира. Въздухът оживя от нишки. Той протегна ръка и сграбчи една шепа от тях, размаха ги и изплющя като с камшик в лицето на светлокосия.

Щом го доближиха, мъжът протегна ръка и ги сграбчи. По ръката на Пол пробяга вцепеняващ шок и тя се отпусна немощно надолу. Нишките помежду им станаха толкова гъсти — той никога преди не беше виждал нещо подобно — че отчасти скриваха противника от погледа му.

Пол замахна с лявата си ръка и събра наръч нишки в кълбо. Мигом му заповяда да се запали и метна пламтящата топка към другия.

Мъжът я отклони с опакото на дясната си длан, после изхвърли и двете си ръце нагоре и навън.

Светлината в стаята започна да пулсира. Въздухът така се изпълни със силови линии, че те започнаха да се преплитат, да се превръщат в огромни, плаващи, пъстроцветни шарки, които скриваха голяма част от гледката, включително и непознатия.

Щом туптенето в драконовия белег преодоля вцепенението на десницата му, Пол изпрати волята си чрез него, търсейки по-ясен образ на противника си. Силуетът на другия мигом започна да сияе, а дъгоцветните фигури заобвиваха и двамата като в пашкул. Стаята изчезна и Пол усети, че и неговият силует е започнал да свети.

Двамата стояха един срещу друг сред тяхната собствена вселена, изтъкана изцяло от движещи се цветове.

Пол видя, че онзи вдига ръце и събира длани пред себе си. От тях мигом надигна глава зелена змия и започна да се плъзга напред, към него.

Пол усети, че наоколо се размърдва сурова съзидателна сила. Протегна ръце напред и нагоре и започна бързо да оформя нещо във въздуха. Изпод ръцете му изникна огромна сива птица. Той вля волята си в нея и я пусна. Тя се стрелна напред и се спусна към змията, сграбчи я с нокти, закълва я с човка. Змията се загърчи и се метна към птицата. Не улучи.

Пол погледна отвъд битката и съзря, че онзи бе започнал да жонглира с няколко топки от цветна светлина. Внезапно птицата се издигна, понесла в нокти яростно гърчещата се змия. Крилете й плющяха мощно, докато се сля със заобикалящото ги калейдоскопично поле. Тогава Пол видя, че мъжът мята първата пламтяща топка към него.

Без да трепне, той оформи ракета за тенис, а по лицето на противника му се изписа почуда.

Отпрати първата топка обратно към мъжа тъкмо когато онзи запрати втората по него. Магьосникът пусна останалите и се наведе встрани, за да я избегне. Пол запрати втората извън корта; мъжът се претърколи напред и се изправи на крака. После метна напред десницата си — в нея мърдаше нещо дълго и черно.

Пол замахна с ракетата, ала пропусна; камшикът се уви около врата му и го дръпна напред. Усети, че пада. Изпусна ракетата и вдигна ръце към задушаващия го ремък, за да го развие…

Ремъкът отново го дръпна и светът наоколо започна да се върти и да потъмнява. Продължи да се стяга и Пол дочу смях, който все повече приближаваше…

— Не беше кой знае каква битка — каза светлокосият.

Последва избухване и всичко почерня.

 

 

Беше поучително да наблюдавам размяната на сили между Пол и посетителя. Освен това и леко се разстроих, тъй като ми хрумна, че може би си причиняват болка. И все пак, те го искаха, иначе не биха го правили. Манипулациите ме интересуваха повече от това, как те все повече се изтощаваха един друг, защото усещах, че и аз самият бих могъл да се заема с нещо подобно. Исках да науча още и още. Резкият край ми дойде изненадващо. Ако не броим дребните, по-прости същества, не бях виждал едно създание да прекратява съществуванието на друго. И наистина, изобщо не ми беше хрумвало, че и тези, по-големите, биха могли да бъдат довършени. Почувствах, че би трябвало да се включа, макар че не знаех на коя страна и в коя посока. Не бях сигурен и защо се чувствам така.

Там, където преди бяха трима, сега бяха двама. Не разбрах защо го направиха, нито как така лъчът от сила беше изскочил от статуетката и бе унищожил непознатия още преди изстрелът на Миша ръкавичка да стигне до главата му.

 

 

Пол разтърси глава. Вратът го болеше. Разтри го и отвори очи. Лежеше на пода до бюрото. Бавно се надигна и седна.

Непознатият лежеше по гръб близо до вратата. Дясната му ръка беше простряна на пода, лявата — притисната до гърдите му. Едно парче от челото му го нямаше, а дясното му око се беше превърнало в алена локва.

Вляво, облегнат на една полица, стоеше Миша ръкавичка и триеше очи. Дясната му ръка беше увиснала, а дланта му стискаше пистолета, който беше отмъкнал от планината Анвил. Когато забеляза, че Пол се е размърдал, той отпусна лявата си ръка и се усмихна немощно.

— Добре ли си?

— Май че да. Само дето вратът ми се е схванал. Ами ти?

— Не знам с какво ме удари този. За малко ослепях. Когато се осъзнах, вие и двамата пулсирахте — ту ви имаше, ту ви нямаше. Все не можех да се прицеля в него чак до последната му поява. — Той прибра оръжието в кобура на колана си, пристъпи напред и протегна ръка. — Сега май всичко изглежда нормално.

Пол пое ръката му и стана. Двамата прекосиха стаята и се загледаха в мъртвеца. Миша ръкавичка коленичи веднага и започна да го претърсва. След няколко минути поклати глава, развърза кафявото наметало и покри с него мъжа.

— Нищо — заяви той. — Няма нищо, което да може да ни подскаже кой е той и защо е дошъл тук. Според мене и ти нямаш представа, нали?

— Никаква.

Те се върнаха при столовете и манерката с вино. Пътьом, Миша ръкавичка изправи падналата фигурка.

— Или си е имал причина да не те харесва и е дошъл да направи нещо по въпроса — подхвана Миша ръкавичка, — или го е изпратил някой друг, на когото също не му харесваш. В първия случай по-късно може да пристигне някой негов приятел, за да продължи работата. Във втория могат да изпратят някого веднага, щом разберат, че този се е провалил. Какъвто и да е случаят, излиза, че се задават още по-големи неприятности.

Пол кимна. Той стана и взе една книга от високата полица на стената отляво. Върна се, седна и я запрелиства.

— Този се е промъкнал през всичките ти алармени заклинания, без да ги задейства — продължи Миша ръкавичка.

— Беше по-добър от мене — обади се Пол, без да вдига поглед от книгата.

— И какво ще правим сега?

— Ето, намерих. — Пол бе открил страницата, която търсеше, и известно време чете мълчаливо. — Преди време се чудех… — продължи той. — На всеки четири години имало събор на магьосниците в Белкен, планина на северозапад. Някога да си чувал за това?

— Разбира се. Хубаво е човек да стои по-далече от това място — така съм чувал аз.

— Започва след кажи-речи две седмици. Реших да присъствам.

— Ако всичките са като ей този приятел тук… — Миша ръкавичка кимна към силуета на пода, — … не мисля, че идеята е особено добра.

Пол поклати глава.

— Така, както е описан, изглежда доста мирно събитие. Опитните в занаята обсъждат помежду си теоретични въпроси, приемат се чираци, изпробват се магии, включващи повече от един магьосник, продават се и се разменят екзотични предмети, демонстрират се нови ефекти…

— Там може да е и онзи, който стои зад това покушение над живота ти.

— Именно. Бих искал бързо да оправя това. Може да е някакво недоразумение. В края на краищата, не съм живял тук достатъчно дълго, за да си създам истински врагове. А ако онзи, който търся, не е там, мога да понауча нещичко за него… ако въобще го има. И в двата случая май би си струвало.

— И само заради това искаш да отидеш?

— Е… Не. Освен това чувствам нужда да получа малко официална подготовка за Изкуството. Може пък там да посъбера някое и друго ръководство.

— Не знам, Пол… Изглежда ми доста рисковано.

— Но ако не отида, това би могло да се окаже още по-опасно след време.

От двора се чу стържене и пукот. И двамата се надигнаха и се приближиха към прозореца. Погледнаха надолу, ала не видяха нищо. Пол сякаш галеше въздуха с върха на пръстите си.

— Животното, което е яздил — произнесе той. — Освободило се е от поводите и се готви да потегли. — Той бързо раздвижи ръка, след това вдигна и другата. — Мога да му закача една нишка и да го проследя откъде идва.

Дребният дракон излетя на североизток и се заиздига бързо в широка дъга.

— Не стана — Пол отпусна ръце. — Изтървах го.

Миша ръкавичка сви рамене.

— Ти май няма да дойдеш с мене — рече той. — Щом ще ходиш на това сборище, а то е точно в обратната посока…

Пол кимна.

— Аз тръгвам утре. По-добре ще е от време на време да съм в движение, вместо да стоя все тук, на едно място. Така че можем и да попътуваме заедно.

— Няма ли да яздиш Лунна птица?

— Не. Ще ми се да поразгледам пейзажа.

— Да пътуваш сам също крие своите опасности.

— Според мене, за един магьосник те са по-малко.

— Може пък и така да е — сви рамене Миша ръкавичка.

Тъмният силует на дракона се стопи в северното небе и изчезна в сянката на един планински връх.