Включено в книгата
Оригинално заглавие
Miss Zukas and the Library Murders, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,7 (× 3 гласа)
Корекция
ultimat (2010)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Джо Дереске. Убийства в библиотеката

ИК „Камея“, ИК „Орфия“ София, 1995

Редактор: Весела Петрова

Оформление на корицата: Иван Крумов

ISBN 954–444–28–7


На Джун Дереске

Глава 1
Трупът в отдела за художествена литература

В утрото на четвъртъка, когато чистачът Джек се препъна в трупа до рафтовете „Mo-Ne“ в отдела за художествена литература и се прости с овесената си каша и портокаловия сок близо до широкото петно тъмна кръв, мис Хелма Зукас закъсня за работа — рядка случка, която я спаси от първоначалната истерия и възбуда, предизвикани от находката.

Мис Зукас тъкмо се наместваше зад волана на своя „Буик“, облечена делово за предстоящия ден в Обществената библиотека, с изключение на кафявите кожени пантофи, които слагаше по пътя натам и обратно, за да не хаби обувките с високи токчета. Погледът й се плъзна над залива Уошингтън и през циментовосивите облаци зърна блещукащата слънчева светлина. Златистите лъчи плахо пробягваха по далечната горска корона над Острова на косатките. Но това предупреждение беше достатъчно за Хелма. Беше сигурна, че не дръпна плътните щори, предпазващи обзавеждането й от слънцето.

— Знаех си, че това време няма да трае вечно — каза си, докато изкачваше външната стълба към третия етаж на „Бейсайд Армз“ — мис Зукас винаги избягваше асансьорите.

Щеше да закъснее за работа, но нямаше какво друго да направи.

„Бейсайд Армз“ бе построен на брега над залива Уошингтън — на три етажа и с осемнадесет апартамента. С изключение на разположението си не се отличаваше с нищо, по него нямаше архитектурни измишльотини, беше приятно боядисан и спретнато поддържан. Откъм паркинга и улицата сградата имаше външни стълбища като на мотел. От другата страна малки балкони стърчаха пред всеки апартамент, с изглед към залива. Жилището на Хелма беше второто от края на третия етаж.

По навик тя бързо плъзна поглед из апартамента си още от вратата. Всичко беше подредено и — да, беше оставила щорите вдигнати.

По водата искреше светлина и денят заплашваше да бъде слънчев. Хелма пусна навитите на рула пластмасови щори на панорамния прозорец и на плъзгащата се остъклена врата, водеща към малкия балкон. Апартаментът потъна в здрача на меки сенки.

Хелма Зукас се настани в апартамент 3F преди четиринадесет години, веднага след построяването на „Бейсайд Армз“. По онова време току-що бе завършила Библиотекарския институт в Мичиган и дойде в щата Уошингтън, за да започне работа в Обществената библиотека на Белхавън. За пръв път напускаше Мичиган и 3F бе първото жилище, което имаше само за себе си.

Апартаментът на мис Зукас разполагаше с две спални. Нейната собствена, в бежово и розово, също като останалите стаи, и спалня за гости, която тя наричаше „задната спалня“, там оставяше неподхождащи на вкусовете й подаръци, получени от хора, чиито чувства не би желала да засегне. Сред другите вещи се мъдреха индианско одеяло върху леглото за гости (подарък от майка й) и малка, твърде ярка картина, нарисувана от приятелката й Рут. Когато нямаше гости, Хелма заключваше задната спалня.

Всички картини по стените в жилището на мис Зукас бяха оригинали от школата на реализма — приятни бежови пейзажи, пастелни натюрморти, бляскави бели яхти в кротки морета.

Ако не се брои едва забележимото петно на бежовия килим, където приятелката й Рут веднъж разля кафето си по време на опитите да изтрезнее, апартаментът беше в същото девствено чисто състояние отпреди четиринадесет години, когато Хелма внесе в него първия надписан кашон с кухненски прибори.

Обърна се, погледна часовника си и установи, че вече е закъсняла с пет минути. Кракът й се закачи в чинията под китайското брястче, керамичната саксия се катурна върху килима и пръсна поток черна пръст по шарките му.

— О, Фокнър! — процеди тя през стиснати устни, наведе се да изправи растението и да събере пръстта с шепи.

Измъкването и на последната бучица от килима щеше да й отнеме поне петнайсетина минути. Положението изискваше намесата на прахосмукачката, също и на препарата за почистване на петна.

Тя въздъхна и се изправи, като внимаваше да държи изцапаните си ръце по-далеч от полата.

 

 

Белхавън беше разположен на тих бряг, защитен от капризите на Тихия океан от залива Уошингтън и островите Сан Хуан. Зад града местността се издигаше към подножията на хълмовете, а по-нататък — към заснежената назъбена верига на планините Каскейд, която възпираше дъждовните облаци да продължат на изток и ги принуждаваше да изсипят мокрия си товар от страната на Белхавън. Дъждът, сивеещото небе и замъгленият изглед често навестяваха Белхавън, седмиците без слънчев лъч бяха нещо обикновено. И тъкмо затова той се радваше на умерен климат през цялата година, беше потънал в пищна и сочна зеленина, истински рай за градинарите, макар и слънчогледите да се срещаха не по-често от силно загорелите лица.

Обществената библиотека, градската управа, съдът и полицейското управление, все приличащи си тухлени постройки, заемаха един обширен квартал в центъра на Белхавън. Правоъгълното здание на библиотеката се отличаваше с лишения от излишества стил на шестдесетте години — плосък покрив, хлътнали в стените прозорци, врати с матово стъкло и привидна склонност да се гуши в земята.

Нерядко се случваше полицаите да паркират колите си близо до библиотеката, но когато Хелма вкара своя „Буик“ в тесния служебен паркинг, нейното място беше заето от черно-бял полицейски автомобил. През отворените прозорци се носеше професионалният жаргон на полицейските радиостанции. В библиотеката работеха двадесет души, а на паркинга имаше само шест места. Хелма трябваше да чака четири години, за да получи място за колата си, а десет години по-късно вече го смяташе за своя лична собственост.

Няколко секунди оглеждаше полицейската кола, после прехапа устни и спря своя „Буик“ напряко зад нея.

Хелма работеше в Обществената библиотека на Белхавън пет дни в седмицата и една събота в месеца. Всяка година разполагаше с пет седмици платен отпуск, защото имаше четиринадесет години като библиотекар, а това беше максималният отпуск, разрешен на градски служител. Освен това бе натрупала 166 дни неползван платен отпуск по болест — за момента рекорд в града.

Тя обичаше работата си и съвсем трезво преценяваше, че много добре се справя с нея. Ако някой от клиентите й зададеше въпрос, на който да не може да отговори, Хелма си записваше неговото или нейното име и телефонен номер, за да се обади, когато научи отговора, независимо от времето за търсенето му. Веднъж някаква жена я попита престорено невинно дали и при плужеците има мъжки и женски. Шест месеца по-късно Хелма откри отговора, както четеше някаква книга за животинските видове в Северозапада, и се обади на жената, която още не го знаеше — няма.

Хелма се закова наместо и примигна. Пред рампата, където обикновено спираше пикапът на библиотеката, бе паркирана линейка. Задните вратички зееха, но поне сигналните лампи не се въртяха и тя реши, че в библиотеката няма спешен случай с опасност за живота. На рампата до служебния вход стоеше млад полицай и невъзмутимо наблюдаваше как Хелма го доближава, отпуснал ръце, с пистолет, прибран в кобура.

„Той стои на пост“ — каза си тя и не особено неприятна тръпка на уплаха се плъзна по гърба й и я накара да настръхне.

— Мога ли да видя документите ви за самоличност? — вежливо попита полицаят и докосна края на шапката си.

Мис Зукас рядко повишаваше глас над обичайното за нормален разговор. Вместо това, окажеше ли се необходимо, тя прибягваше към доведеното до съвършенство смразяващо спокойствие в тона, сякаш сребърни монети падаха върху лед. Този подход влияеше магически на всеки, който някога е бил дете.

Вратата на служебния вход рязко се отвори и мистър Ъпман, директорът на библиотеката, излезе припряно с вдигната ръка, същински регулировчик на кръстовище. Възелът на вратовръзката му с индийски шарки бе изместен наляво.

— Всичко е наред, господин полицай. Тя е от нашите служители. Добро утро, мис Зукас.

— Не съм сигурна дали това утро изглежда особено добро — обърна се тя към мистър Ъпман.

Той кимна отсечено и с жест подкани Хелма да влезе. Бръчките шареха по челото му и се прокрадваха към лъскавото плешиво теме. Капчици влага замъгляваха горните ъгли на очилата му.

Когато Хелма мина край него, той я прихвана под лакътя. Тя отстъпи встрани толкова, че ръката му да падне или той да попадне в глупаво положение, ако се пресегне твърде силно.

Мистър Ъпман бе прехвърлил петдесетте — лицето му го издаваше. Но Хелма веднъж мина край него с колата си, докато той тичаше в тръс по тротоара, надянал яркосини шорти и бяла тениска. Тя така се изуми, че мускулестото тяло, стегнато и стройно до атлетичност, съжителства с бледата, плешива, късогледа глава, дори за миг се забрави и зяпна втренчено.

Мистър Ъпман дръпна ръката си, по бузите му избиха червени петна. Харесваше му да докосва хората. И според слуховете той… но Хелма не се увличаше по слухове.

Претъпканата работна стая, обикновено шумна от библиотечните дела, сега беше празна. Лилаво-червената найлонова торба, която Иви наричаше дамска чантичка, се мъдреше на нейното бюро до подплатеното палто „Падингтън“ от меча кожа. Шитото по поръчка манто на Патрис бе настанено върху облегалката на нейния стол. Хелма не надуши аромат на кафе.

— На мястото ми за паркиране има полицейска кола — съобщи тя на мистър Ъпман. — И защо пред рампата е спряла линейка? Какво да кажем пък за полицая на входа…

Той кимна разсеяно и притисна длани към лицето си.

— Навсякъде са. Из цялата сграда — произнесе Ъпман през пръсти. — Като на кино.

— Някаква злополука?

— Чистачът… нали го знаете, Джек… открил тяло, когато дошъл сутринта. Труп.

— Къде? — попита тя.

— Между рафтовете.

— А… убийство ли е?

— Полицаите смятат, че е бил убит след затварянето на библиотеката снощи.

— При художествената или при научната?

Мистър Ъпман свали ръце от лицето си и сурово изгледа Хелма.

— Не си правя майтап — възмутено изрече той.

— Не, питам дали трупът е бил при рафтовете с художествена или с научна литература?

Мистър Ъпман сви рамене.

— Не зная. И какво значение има? — Той замълча и забеляза, че Хелма чака отговор. — При художествената. Май до рафта „Mo-Ne“.

Мис Зукас отговаряше за отделите по история и приложни науки.

— Кой е?

Мистър Ъпман отново сви рамене.

— Не казват, но според онова, което дочух, може да е някой само минаващ през града.

— Не видяхте ли трупа?

— Разбира се, че не съм надзъртал.

Мис Зукас вдигна вежди. Мистър Ъпман й отвори вратата и тя влезе пред него в достъпната за посетители част на библиотеката.

Макар и да беше голяма за град с население тридесет и пет хиляди, Обществената библиотека на Белхавън страдаше от липса на място и от неудобства, а ползването на книги на глава от населението будеше завист у всеки библиотекар в щата.

— С всичкия този дъжд — отсече Рут, когато Хелма й се похвали със статистическите данни за първото тримесечие — какво му остава на човек с поне малко мозък в главата, освен да чете?

Общодостъпната част всъщност представляваше обширна, просторна Г-образна зала, разделена от рафтове с книги и маси. Преустрояването на сградата преди четири години им позволи да преместят детския отдел на долния етаж — едно несъмнено подобрение.

Персоналът се състоеше от петима библиотекари, седем служители и осем помощници на почасова работа, но поддържаше услугите на библиотеката на такова равнище, че веднъж се окъпа в лъчите на славата след едноминутно репортажче, излъчено по местната телевизионна програма.

Библиотеката още не беше отворена за посетители, но цялото осветление беше включено, хладното флуоресцентно сияние проникваше и в тесните пътеки между рафтовете, заливаше дори всяко ъгълче.

Част от служителите стояха плътно скупчени до прозорците, зад филодендрона, колкото може по-далеч от отдела за художествена литература. В средата пълната мисис Кармън, която преди обяд даваше и приемаше книгите, хълцаше в прегръдките на Пати, една от помощничките. Другите се гушеха наоколо, потупваха я по рамото и тихо разговаряха. Встрани Джордж Мелвил, отговарящ за каталозите, и Роджър Барнард, детският библиотекар, се бяха облегнали върху лавиците с енциклопедиите и оживено коментираха. Иви, която завеждаше отдела за художествена литература, стоеше до групичката с разрошени руси къдри. Весело махна на Хелма, очите й блеснаха.

Мъже с официален вид кръстосваха из сградата. Двама полицаи бяха застанали до чекмеджетата на каталозите — единият драскаше в бележник, а другият шепнеше на касетофона си. Сред рафтовете други мъже с обикновено облекло, но с недвусмислено властно държание ровеха из книгите и примижаваха напрегнато около первазите на прозорците.

Убийство. Убийство в библиотеката.

Хелма си позволи да потрепери от смайване, после решително отстрани от съзнанието си ужаса на случката. С това приключи. Твърде късно беше да променя вече съществуващото. Сега й оставаше да приеме само фактите.

Седна до една от двете останали в библиотеката читални маси от дъб (замениха другите със съвременни от стомана и ламинирани плоскости) и свали от краката си кожените пантофи. Мистър Ъпман се присъедини към служителите, попивайки с кърпичка челото си, и беше веднага погълнат от групата.

Хелма си сложи морскосините обувки с токчета и леко чукна подметките в пода, за да намести по-удобно стъпалата си. Приглади с длани полата си. Предпочиташе хармонията в облеклото. Синьото на полата й точно съответстваше на перата в опашката на бразилската емайлирана птичка, забодена на нейния виненочервен пуловер.

Хелма докосна косата зад ушите си, за да се увери, че непослушният кичур си е на мястото. Двадесет години поддържаше все същата подхождаща й къса къдрава коса, още от деня, когато майка й я заведе във фризьорския салон на Доли, в градчето Скууп Ривър, щат Мичиган. Беше изненадващ подарък за шестнадесетия й рожден ден.

По краищата на рафтовете с художествена литература минаваше жълта лента, за да отдели местопрестъплението от останалото пространство в библиотеката. Надписът гласеше:

НЕ ПРЕМИНАВАЙТЕ, ПОЛИЦЕЙСКА ЗОНА.

Хелма повдигна лентата с ръка и ловко се плъзна отдолу.

До покритото със зелено платно тяло стояха и разговаряха четирима униформени полицаи и двама мъже в костюми. Един червенокос полицай се прокашля, за да привлече вниманието на останалите, после кимна към мис Зукас, нахълтала в тяхната оградена зона.

— Може ли да погледна? — попита тя, докато пристъпваше към трупа.

Лежеше на сивия мокет под зеленото платно, мръсните кокалчета на единия юмрук се подаваха изпод края. Очевидно тялото беше едро. Стъпалата на мъжа стърчаха изпод платното, обути в развързани обувки „Рокпорт“.

Под покривалото имаше мъж, убит мъж. Хелма преглътна, макар и да нямаше какво.

Не, това там вече не беше човек. Беше труп, само един труп. Неодушевен.

— Чистачът ще се препоти, докато почисти — отбеляза Хелма и посочи тъмночервеното петно, което се виеше край платното подобно на залязващо слънце.

Един от санитарите на линейката, увлечено прелистващ „Лолита“, вдигна погледа си от страниците.

— Май ще трябва да го смените тоя мокет.

— Госпожо — червенокосият полицай посегна да хване Хелма за ръката. — Това е полицейска…

— Извинете — каза тя и вдигна зеленото платно.

Мъртвецът лежеше по корем с лице, обърнато към Хелма. Очите му бяха затворени. До този миг мис Зукас не бе виждала умрял човек, който да не е прилично положен в ковчег, а някъде беше прочела, че очите на мъртвите оставали отворени, докато някой склопи клепачите им. Жертвата наглед беше на трийсетина години, с кестенява коса и брада, сплъстени като на невчесано куче или пък на някого от музикантите, които зърваше за малко, когато превключваше телевизионните програми. Беше мръсен. Джинсите му бяха износени до овехтяване, а пуловерът беше съдран на единия лакът.

— Виждала съм този човек — съобщи тя на полицая, понечил да хване ръката й, и пусна платното, което се изду, после се слегна върху трупа.

Всички обърнаха към нея своите хладнокръвни, безучастни погледи на полицаи. Тя почувства как очакваха напрегнато, как я наблюдаваха зорко.

— Имате ли нещо против да ни изясните обстоятелствата на срещата ви?

Хелма позна Уейн Галънт, шефа на полицията. Тя отметна глава назад, за да го погледне в очите. Въпреки сивото по слепоочията лицето на шефа Галънт си оставаше някъде между юношеството и зрелостта, а бръчиците от смях само подчертаваха гладкостта на бузите, но ясните му очи бяха загрозени от тъмни кръгове.

— Вчера следобед той поиска да види един от справочниците, които държим до бюрото за обслужване.

— Кой справочник? — попита шефът.

Хелма не бе забелязала, но полицаите като един я заобиколиха. Тя леко смръщи нос от миризмата на лосион за след бръснене и боя за обувки.

Опита да си спомни. Вчерашният ден беше доста натоварен. Дъждът често привличаше посетители в библиотеката. Може да е бил атлас с пътни карти или някой алманах…

— Съжалявам — извини се тя. — В момента не се сещам, но може би по-късно. Често се случва да си спомня.

— Помните ли какво каза?

— Помоли ме за четвърт долар, искаше да се обади по телефона.

— Дадохте ли му?

— Никога не давам пари на непознати — увери го Хелма.

— Видяхте ли го да излиза от библиотеката? — попита другият мъж с костюм, докато припряно драскаше в бележника си.

Хелма поклати глава.

— Твърде заета бях с клиентите си, за да забележа — тя махна с ръка към тялото, отново анонимно под безличното зелено покривало. — Щом е намерен тази сутрин в библиотеката, вероятно въобще не е излизал.

— А имало ли е къде да се скрие?

— Предполагам, че има няколко такива места. Служителите в библиотеката имат твърде много задължения в работно време, за да надничат из потайни кътчета и ниши.

— Спомняте ли си още нещо за него? — попита шефът Галънт. — Как ходеше, дали беше сам? Каквото и да било.

— Не. Както вече казах, вчера бях много заета.

— По-късно може би ще искаме да ви зададем и други въпроси. Бихте ли дала на офицер Сандерсън името и телефонния си номер?

— Разбира се — съгласи се Хелма.

Щом мина зад лентата, тя спря и се обърна.

— Още нещо — каза на шефа Галънт. — Как е умрял?

— Намушкали са го. Сега търсим оръжието, въпреки че сигурно отдавна не е тук.

— Ох, мис Зукас! — промълви мисис Кармън, когато Хелма се присъедини към неспокойните си колеги. Тя изтри очите си с ръкава на блузата. — Как можете да гледате това?

— Въобще не беше толкова страшно, колкото човек очаква — осведоми я Хелма.

— Позна ли го? — попита Иви, докато вадеше от устата си влажен рус кичур и го навиваше около пръста си.

— Не е от редовните ни читатели.

 

 

Мистър Ъпман се съгласи с шефа Галънт, че да, най-разумно е днес библиотеката да остане затворена. Полицаите записаха имената и адресите на всички, после казаха на служителите да си отиват вкъщи.

Хелма спря мистър Ъпман до шкафа с каталозите.

— Ще смятаме ли днешния ден за неделя по отношение на просрочените книги?

— Просрочените ли? — повтори той.

Махна неопределено с ръка и още повече кривна вратовръзката си.

— Не зная. Мисля, че… Ами да, нека така да направим. В края на краищата има убийство. И то тук… Само че…

— Извинете — прекъсна ги един полицай. — На паркинга един сив „Буик“ е заклещил патрулната ми кола.

— Бяхте заели моето място — съобщи му мис Зукас. — Ще преместя колата си веднага щом се преобуя. Това е единственото място за паркиране, на което имам право, а вие, полицаите, можете да си оставяте колите, където пожелаете, из целия град.

— Да, госпожо. Благодаря.

— Какви са тези неща, госпожо? — попита друг полицай със сраснати тъмни вежди над носа.

Сочеше вързоп шишове върху каталожните шкафове.

— Това са месингови пръти, които придържат каталожните картички в чекмеджетата — обясни Хелма. — Влизат в дупките в долния край на картичките. Вписвахме новите книги.

— Досадно занимание — допълни мистър Ъпман зад гърба на Хелма. — И ще сподели съдбата на другите отживелици, когато се компютъризираме. Ще спестим безброй работни часове на персонала.

— Според мен — поправи го Хелма, — не че се допитахте до служителите по този въпрос, но сегашната ни система е напълно задоволителна.

— Задоволителна не означава…

Вързопът месингови пръти издрънча при огледа на полицая. Мистър Ъпман хлъцна и вдигна ръка пред гърдите си.

Полицаят извади парче бял плат от джоба си и хвана с него един от прътите. Топчето в края блестеше от чистота, но заостреният край беше зацапан с нещо тъмно, почти черно.

— Шефе, открих оръжието! — заяви полицаят гръмко и ликуващо.

Шефът Галънт бързо се шмугна между Хелма и мистър Ъпман и застана до полицая.

— Благодаря на всички ви за съдействието — каза шефът, макар мис Зукас и мистър Ъпман да бяха единствените служители, останали в библиотеката.

Той се усмихна хладно, но усмивката не стигна до очите му.

— Ще ви се обадим, ако възникнат допълнителни въпроси.

— Прътите в чекмеджетата са дебели приблизително колкото стрела — подхвана Хелма. — С подходяща сила те…

— Благодаря ви — отново каза шефът и с жест подкани нея и мистър Ъпман да тръгнат към вратата за работната стая. — Ще поддържаме връзка.

 

 

Хелма седеше на шофьорското място в колата и стискаше волана с две ръце. Слепоочията я наболяваха. Странно бръмчащо ехо съпровождаше всичко, което чуваше, сякаш звуците минаваха през вода. Два пъти дълбоко пое дъх, силно примижа, запали двигателя и майсторски изкара своя „Буик“ от малкия паркинг на библиотеката.

Движеше се през града и не желаеше да мисли за нищо, освен гледката пред очите й. Внимателно спираше на всеки светофар, забави при основното училище „Емили Дикинсън“, старателно забелязваше вече цъфналите цветове сред пищната зеленина въпреки влажната, сива пролет. Бели и пурпурни цветя сякаш заливаха храстите из градините и склоновете на хълмовете. Червени и розови азалии се открояваха върху наситенозеления фон. Големият рододендрон до входа на парка скромно показваше сините си цветчета, а под него бледо жълтееше шотландската метличина.

За миг слънчевата светлина открои разнообразните неясни оттенъци на къща във викториански стил срещу „Бейсайд Армз“, после отслабна и остави сградата мрачно сива.

В апартамента си Хелма закри с пердетата черната пластмаса на щорите и си пусна музика от любими филми. Преоблече се в синя тениска с надпис „Запишете се в градската библиотека“ и единствените си спортни шорти, които купи по пощата от каталог преди пет години.

Погледна да не стъпи върху мокрото петно на килима и се зае със своя половин час упражнения, които обикновено правеше в шест и четвърт сутринта всеки понеделник, сряда и петък. Състави си програмата според съветите на книгата „Прекрасни напук на годините“ — вярваше, че затова носи дрехи със същите мерки, както в студентските си години. Днес направи упражненията с пълно натоварване.

 

 

Въпреки че беше средата на деня, Хелма реши да се изкъпе след гимнастиката и да пропусне вечерната баня.

Запуши с малка хавлия отвора срещу преливане на ваната и се пъхна във водата, задържала дъх, защото едва се търпеше от горещина. Загледа се в своите бавно порозовяващи крака.

Убийство.

В Белхавън убийствата бяха доста необичайно събитие. Случваше се някой да намери смъртта си при нападение в затънтена уличка или при стигнала до крайности домашна свада. Но в Обществената библиотека?

Понякога, станеше ли време да затварят, служителите се натъкваха на някой несретник, решил незабелязано да се свие в особено рядко посещавано кътче като отдела по политически науки. Вероятно двама случайно минали през града скитници са успели да се скрият в библиотеката и после единият убил другия.

Хелма размишляваше за дълбините на страстта и безумието, до които човек трябва да падне, за да отнеме живота на друг, завинаги да ограби бъдещето му, да го лиши от всичко. За нея това беше необяснимо.

Подложи под врата си надуваемата възглавница с форма на морска раковина и се отпусна във ваната. Безсмислено беше да си губи времето в разсъждения за това убийство или за убийствата изобщо. За първото просто не й достигаше осведоменост, а второто я въвличаше в напълно чужда за нея територия.

Тя набързо огледа ноктите си и се отдаде на отдиха, остави ръцете и краката си леко да се реят във водата, прочисти съзнанието си от грижите.

Хелма избягваше да употребява лак за нокти, макар и след ваната да се занимаваше грижливо с маникюра и педикюра си. Педантично миеше и чистеше ушите си с тампони, когато само минаваше под душа. Над мивката се виждаше електрохидравличната й четка за зъби и венци. На кутията личеше предупреждението „Да не се прилага за интимните части на тялото“. От любопитство мис Зукас опита веднъж и прецени усещането като съвсем приятно, но обикновено използваше четката само за зъбите си и от шест години нямаше нито един кариес.

Хелма се изтри с хавлията, забеляза в огледалото, че от горещата вода луничките по раменете и ръцете й изпъкваха по-ясно, дори и мъничките по носа. Тъкмо си подсушаваше гърба и раменете й се приведоха от внезапно налегнала я умора. Хавлията тежеше като олово. А беше едва обед. Не беше гладна. Не искаше храна, искаше сън. С полупритворени клепачи се отпусна в леглото, придърпа върху себе си сгънатото вълнено одеяло и потъна в дълбок унес без сънища.

 

 

Телефонът до леглото на Хелма звънна. Тя седна, след миг вече събудена и бодра, но остави апарата да звънне още два пъти, преди да вдигне слушалката. Изпитваше някакво смътно неудобство, когато хората се обаждаха след първия сигнал — струваше й се, че такава припряност е нелюбезна.

— Ало.

Минаваше шест часът.

— О, Хелма! Току-що научих. Ти добре ли си, мила? Какво ужасно събитие! Ти беше ли там? Видя ли трупа? Вече знае ли се кой го е направил?

Хелма изчакваше — майка й рано или късно щеше да спре да си поеме дъх.

— Елиънор Уат се обади да ми каже и да попита дали ти вече си ми съобщила новината. Разбира се, обясних й, че сигурно си видяла всичко с очите си и не си могла да зарежеш задълженията си, за да говориш с майка си по телефона за подробностите. Тя чула от Сара, нали я познаваш — момичето с тъжния глас, което работи в закусвалнята. Миличка, толкова се безпокоях за тебе. Какъв ужас!

Майка й се задъха.

— Добре съм, мамо. И съм уверена, че полицията е в състояние да се справи с разследването.

— Видя ли мъртвеца? — отново попита майка й.

— Да.

— Страшно ли беше, миличка? — колебливо промълви майка й. — Имаше ли много… кръв?

— Намушкали са го и затова имаше доста кръв. Когато отидох, полицаите вече бяха там.

— Ти познаваше ли го?

— Мисля, че не е от града. И не беше от редовните ни читатели.

— Но кой би решил да убие някого в библиотеката? Прилича ми на роман от онази британска дама.

Хелма притисна слушалката с брадичка към рамото си и потърси друга блуза в гардероба. Синята, извадена преди малко, се оказа със смачкан ръкав.

— Мамо — подхвана тя, — не зная повече от тебе. Просто ще трябва да изчакаме, за да прочетем написаното във вестника.

— Ами изглежда ще трябва — майка й въздъхна разочаровано. — Според тебе дали утре библиотеката ще бъде отворена? Време е да върна две книги.

Майката на Хелма живееше в другия край на Белхавън, в жилищен комплекс за пенсионери, светъл и с изобилие на хромирана стомана. Върху стената във фоайето се пъчеше плакат с букви цял метър:

„НАД 55 СМЕ И НЕ ПРОПУСКАМЕ ШАНСА!“

— Не забравяй за нашия обяд утре — напомни майката на Хелма. — Горя от нетърпение да ти покажа плакатите за моята избирателна кампания.

— До един часа съм на бюрото за работа с читателите.

— За мен не е проблем. Напоследък почти не огладнявам. Всъщност бих могла и да забравя за храната, ако други не ми напомняха.

Веднъж седмично Хелма и майка й обядваха заедно, обикновено се събираха и за вечеря в неделите. Преди три години тя убеди майка си да се премести от Мичиган в Белхавън — шест месеца след смъртта на баща й и скоро след като нейната майка откри, че бащата на Хелма е лъгал за застраховката си.

 

 

Хелма си приготви чиния бъркани яйца и аспержи, после отвори вратата на апартамента, за да си вземе броя на „Белхавън Дейли Нюз“. Неведнъж настояваше вестникът да бъде добре опакован и оставен на постелката пред вратата, но това рядко се случваше. Тази вечер го намери по средата между своя апартамент и 3F на мисис Уитни, натикан до перилата и с разкъсан ъгъл на първа страница.

„МЪЖ Е НАМЕРЕН УБИТ В ОБЩЕСТВЕНАТА БИБЛИОТЕКА“

— гласеше водещото заглавие, а отдолу с по-дребен шрифт: „Полицията издирва престъпника“.

Към репортажа беше поместена и снимка на библиотеката. Очевидно я бяха изровили от редакционния архив, защото пред главния вход цъфтяха рози вместо азалии и няколко плахи лалета.

Освен раздуването на сензационните моменти в престъплението вестникарската история не каза на Хелма нищо, което вече да не знае. Полицията още не беше наясно как точно жертвата или убиецът са проникнали в библиотеката след затварянето. В трупа и около него нямаше никакви документи за самоличност, мотивът не беше известен. Прободни рани в гръдния кош. Хелма с благодарност отбеляза, че „Дейли Нюз“ въобще не споменава за оръдието на убийството — прът от каталожно чекмедже.

Набързо прегледа останалото — женски кокершпаньол се грижел за изоставени котенца; градската управа възнамерявала да вдигне таксата на паркингите; нямало съмнение, че в икономиката започвал период на възход.

Хелма сгъна вестника и отново се зае с вечерята си. Колкото и да се променяха нещата, все същите си оставаха…

Тъкмо захапа края на една аспержа и телефонът звънна отново. Хелма никога не позволяваше обажданията да нарушават храненето й, да я изкарват от ваната или да й пречат, когато гледаше предаването на Том Брокау. Нейният брат Джон, който живееше в Айова и имаше навика да я търси около времето за вечеря, миналата Коледа й подари телефонен секретар, но за късмет го бе купил от „Сиърз“. Хелма върна апарата на „Сиърз“ и го замени с комплект емайлирани тенджерки.

Шестото иззвъняване прекъсна на средата. Вероятно Рут искаше да говори с нея. Хелма нямаше особено желание да обсъжда по-цветистите подробности около убийството, а беше абсолютно сигурна, че Рут се интересуваше само от тях.

Дръпна пердетата встрани и вдигна пластмасовите щори. Небето беше твърде облачно, за да очаква красив залез. Излезе на балкона и лениво се загледа в две платноходки, обръщащи срещу вятъра край една от шамандурите в тихата сивееща вечер. Усещаше влажния въздух по бузите си, а това предвещаваше дъжд. В този час на отлива заливът беше обкръжен от мокра лъскава скалиста брегова линия, изпъстрена тук-там от любители на миди и деца, взиращи се в оставените от океана локви.

Телефонът звънна отново и този път тя вдигна слушалката.

— Labas, labas, Вилхелмина.

Хелма беше забравила.

— Лельо Ем — разкаяно промълви тя. — Съжалявам. Имахме проблем в библиотеката.

— Вилхелмина, ти никога не забравяш да се обадиш. Притесних се да не е станало нещо.

Леля Ем беше по-възрастната сестра на баща й, последната жива от шестима братя и сестри и единствената от тях (както казваха хората в Мичиган) с малко ум в главата. Хелма бе свикнала да й се обажда в четвъртък вечерта, в пет и половина следобед (осем и половина вечерта в Скууп Ривър, щат Мичиган), малко преди леля Ем да си изпие чашата топло мляко и да се приготви за сън.

— Аз съм добре, лельо Ем — уверя я Хелма, — но в библиотеката наистина стана нещо лошо днес. Един човек умря.

— Ах, хората твърде лесно умират. Я виж какво стана тук. Бруси каза ли ти, че Елзи Бирзауски почина миналата седмица? Стасис Макавич и Джон Замикас си отидоха миналия месец. Твърде рано според мен. Чувам, че и на Лиди Дурбас не й остава много.

Леля Ем говореше за старите литовци, деца на имигрантите от началото на двадесети век, мятащи се между два свята през целия си живот, сега вече на по седемдесет-осемдесет години като нея.

— Myliu tave — каза леля Ем, преди да прекъсне връзката.

„Обичам те.“ Хелма намота около пръстите си спиралния кабел на слушалката.

— Myliu tave — отвърна тя, чувствайки леко неудобство.