Включено в книгата
Оригинално заглавие
La chasse du Burgrave, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
1 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2005–2010)

Издание:

Виктор Юго. 21 стихотворения

Подбор, съставителство и превод от френски: Кирил Кадийски, 2002

Издателство „Нов Златорог“, 2002

ISBN: 9544921776


На Пол

А в пещерата дива се смее фавън стар.

Сегре

„Дай за лова ни от своите мощи

                                мощ ти,

о, Свети Готфрид, наш пръв Господар!

                                Дар

 

чака те — мраморен склеп на светия;

                                ти я

знаеш мечтата ми, чуй ме, о, Сир! —

                                сир

 

восък ти давам за хубави свещи

                                с вещи

скъпи, с одежди — цял от брокат

                                кат,

 

с рог от седеф и от тежко излято

                                злато;

чело съм свел пред светия ти гроб —

                                роб

 

твой «Алексис, тук от Бога властител,

                                с титул,

син на властели със свят, низпослан

                                сан!»“ —

 

тъй се бургграфът с молби натежали

                                жали,

а Свети Готфрид отвръща „Не нам!“ —

                                ням…

 

— Паж, донеси ми кесията; коня,

                                оня

мой андалуски жребец, оседлай; —

                                лай

 

носи се… — Викайте графа; — кучкара

                                кара

псетата лавнали… Още в зори

                                ври.

 

Вие, стрелци, моя в пир гласовита

                                свита,

твърд е лъкът ви и ваште стрели —

                                зли!

 

Пищна трапеза го вече смелчака

                                чака,

чакай, готвачо, ще тътне безспир

                                пир!

 

Хайде, приятели! Селската сган я

                                каня

също — еленът тук иска селяк

                                як!…

 

Тръгват на лов, а мадам Изабела,

                                свела

плахо очи, ги следи с дяволит

                                вид.

 

Вихром летят сенешали, барони

                                в брони,

чака ги зноен, за лов отреден

                                ден.

 

Рейтари, божи слуги и властели,

                                те ли

мечки не гонят сред горската сеч

                                с меч!

 

Пажове, дами с каляски, джуджета;

                                шета

рой соколари и доста пресвят

                                свят.

 

Ето, бургграфът с осанката строга

                                рога

пръв е надул и елени насам

                                сам

 

свърна; не, няма в спасение звяра

                                вяра;

няма при стария храбър бургграф

                                гаф!

 

Дръж! Но елен сред гонитбата бясна

                                блясна

и като мълния в миг се в искри

                                скри.

 

— Дръжте го, псета, гонете, викачи!

                                Качи

звярът цената си — в звонк ще платят

                                плът

 

ей като тази… Къде се, Диана,

                                дяна,

Майко на силфите с вечно пиян

                                Пан!

 

Дай ми рогата му, дай ми трофея,

                                фея!

Майко на храбрите, сестро в суров

                                лов.

 

Както монах радва с лепта убога

                                Бога —

своя дворец ти поднасям на длан;

                                дан

 

друга не ща — всеки плячката близка

                                иска,

но ме зарадвай с елена сломен

                                мен.

 

Гневният конник прегънат о две е,

                                вее

черна наметка с пресипнал от бяс

                                бас.

 

Псетата лаят, направо се късат,

                                хъсът

ги озверява, ври всичко назад —

                                ад!

 

Бяга еленът, напряко се втурва!

                                Урва! —

близо са, скоро ще му пресекат

                                път.

 

Сбогом лъки и потоци пенливи,

                                иви,

ниви с шумяща нашир и надлъж

                                ръж!

 

Стене еленът и кърши, кървейки,

                                вейки;

с дебри зелени на помощ излез,

                                лес!

 

Мракът беглеца все тъй го с палаши

                                плаши,

стряскат го псетата с вълчия свой

                                вой.

 

Шпорят мъжете жребците игриви,

                                гриви

вейнали — всяка земята мете;

                                те

 

с лъскави сбруи днес в кърви са цели —

                                цели

хълбока конникът гневен с жесток

                                ток.

 

Нищо не чува еленът, май свърши;

                                с върши

цял е закрит… Тишина до безкрай… —

                                Рай!

 

Всуе! Как стръвната глутница зла е;

                                лае,

иде и екне сред мрака дълбок

                                рог!

 

Хуква. Но свършва внезапно земята;

                                мята

пламнало тяло, от пръски облян —

                                блян!

 

Ах, как водата е милващо-плава!

                                Плава.

Лаят нараства, о, беден елен —

                                в плен!

 

Будят фанфарите в псетата звяра,

                                в яра

екнат тръбите сред здрача зелен —

                                в плен!

 

Ето, гонячите вече приклякат;

                                лакът

опват стрелците с дъх затаен —

                                в плен!

 

Всичко към битката кръвопролитна

                                литна!

Плавай — дано им избягаш, дано!

                                Но

 

стръвната глутница с ярост се хвърли —

                                върли

псета! — в дълбоката горска вода.

                                Да,

 

трябва да бяга! Спасение няма!

                                Яма

скоро ще зейне сред тия вълни.

                                Ни

 

бързият бяг, нито с Божа намеса

                                меса

ще го избавят от кучия бес,

                                без

 

да се раззинат в месата издрани

                                рани

и да засити тъй тяхната стръв

                                с кръв.

 

Ръфат го псетата, рухнал, се вече

                                свлече;

удрят го, мушкат го и за капак —

                                пак!

 

Мъртъв! От щастие чак им призлява —

                                слава!

Рогът за твоята гибел вести!

                                Ти

 

днес ще красиш победен пиршествата

                                с двата

реда бокали и скъпи блюда.

                                Да,

 

но отмъстен си… Австрийката млада

                                ада

ще избере — вместо рай с лопатар

                                стар.

 

Сметката прави си той без кръчмара!

                                Кара

грохнал трофея, но с бляскав ескорт —

                                горд.

 

Докато гърчи ти в кръв запламтяло

                                тяло,

тази, която той взе за жена,

                                на

 

графското, славен трофей предпочело,

                                чело

бодна рога… Който трябва, е в срок

                                с рог!

 

Славният знак и над двете глави е —

                                вие

равни днес шествате с тоя рогляв

                                граф!

 

януари 1828

Край