Серия
Ера на викинги (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of Raven’s Peak, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 68 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Катрин Каултър. Робинята

Редактор: Балчо Балчев

ИК „Бард“


Глава първа

Пазарът за роби „Каган-Рус“, Киев,

916 година след Христа

Мерик усети, че на площадчето за роби въздухът е необичайно свеж. В ранната утрин още бе прохладно, над струпаните немити тела полъхваше лек ветрец откъм река Днепър. Беше юли, плаващите ледени късове най-сетне се бяха стопили и водата под дигата сега течеше бавно и спокойно между широките брегове на Днепър. Наводненията също бяха намалели и от коритото на реката се носеха чисти речни ухания.

Слънцето току-що беше изгряло над Киев и се открояваше ослепително златно зад безкрайната верига от голи възвишения и назъбени планински скатове. Вонята на непрани цяла зима кожи и на дълго некъпана, изпосталяла плът щеше да подразни обонянието на пришълците едва по-късно през деня дори тук, на площадчето за роби. В момента единственото, което би могло да впечатли някого, бе неимоверната човешка мъка, ала на подобно място тя бе толкова обичайно явление, че оставаше почти незабелязана.

Мерик Харалдсон откопча и измъкна иглата на сребро — кованата брошка от меката си кожена пелерина. Преметна пелерината през рамо, докато се отправяше към пазара за роби. Бе слязъл от лодката си „Сребърния гарван“, закотвена по-надолу, край дългия дървен пристан, в едно закътано заливче на Днепър, точно под Киев. Не се потеше вече, въпреки че изкачването бе трудно, а той вървеше бързо, за да стигне по-рано и да намери подходяща робиня за майка си, преди да са останали само болните и немощните.

Пазарът за роби „Каган-Рус“ бе отделен от града. Бе кръстен на киевския владетел — като напомняне, че всяка покупка се облага с данък, който отива направо в бездънните джобове на княз Каган-Рус.

Мерик се обърна към Олег, с когото се знаеха от деца — палави немирници, тръпнещи от желание да надминат по-големите си братя и да се сдобият със собствени лодки, за да търгуват, воюват и забогатеят, да си купят имения и един ден да се замогнат повече дори от бащите и братята си — мисъл, която им минаваше през ум само от време на време.

— Ще тръгнем веднага щом купя робинята. Отваряй си очите, Олег. Не искам да домъкна някоя повлекана в къщата на майка ми или кошута, дето ще постави на изпитание верността на баща ми. Цели трийсет години не е имал наложница. Не ща тепърва да се изкушава.

— Майка ти ще му строши главата, само да рече да погледне друга — знаеш това.

Мерик се ухили.

— Майка ми е жена с буен нрав. Но се опасявам за невестата на брат ми. Сарла е крехко, свито създание и лесно може да бъде командвана от някоя хитруша, независимо дали тя е робиня, или не.

— А брат ти е мъж с буйна страст, Мерик. И беззъба да е, Ерик пак може да я пожелае. Виж, признавам, че Кайлис е хубавица, макар синът й да е почти на десет години, но Мегът, с която ляга също толкова често, е тлъста ярчица и двойната й гушка се тресе, когато се смее.

— Да, така е. Трябва да се вземат предвид куп обстоятелства, преди да избера най-подходящата. Майка ми се нуждае от предана робиня, която да й служи вярно. Тя иска да я научи да преде, защото пръстите й вече се схващат и я болят. Роран ми каза, че тази сутрин изборът ще бъде богат, понеже снощи от Византия били докарани много роби.

— Да, и от великолепния Миклагард. Как копнея да ида там, Мерик! Разправят, че бил най-големият град в света.

— Да, трудно е за вярване, че в него живеят над половин милион души. Другото лято ще трябва да построим по-здрава лодка, защото теченията и бързеите под Киев са ужасни. Над седем са и всеки следващ е по-страшен от предишния. А в оня, дето му викат „Айфур“, загиват най-много хора. Дори прехвърлянето по суша е опасно, тъй като поречието на Днепър се населява от много войнствени племена, които само дебнат някой да слезе на брега и да изтегли лодката си покрай бързеите. За по-голяма сигурност ще се присъединим към някоя търговска флотилия. Хич не ща да си умра млад — зелен заради едното зърване на Миклагард и Черно море.

— „Айфур“, значи? — Олег се ухили на Мерик. — Говорил си и с други купци, Мерик. Тая мисъл вече ти се върти в главата, нали?

— Да, така е, Олег, но ние се замогваме и като търгуваме в Бирка и Хедиби, понеже там ни познават и ни се доверяват. От ирландските роби си докарахме повече сребро, отколкото можех да си представя. А тая година забогатяхме още, като продадохме нашите лапландски кожи в Старая Ладога. Помниш ли оня мъж, дето изкупи еленовите гребени? Каза ми, че имал куп жени и че до една искали гребени. Викаше, че косите им щели да го разорят. Не, ще изчакаме до догодина и тогава ще тръгнем за Миклагард. Бъди спокоен.

— Аз съм спокоен, но ти не си, Мерик.

— Добре, ще бъда търпелив. Ще се върнем у дома с повече сребро от бащите и братята си. Вече сме богати, приятелю, и никой не може да ни се изпречи насреща.

— Не забравяй прекрасната синя коприна, която според твърденията на стария Фиррен била чак от Халифата.

— Той е закоравял лъжец, който от край време вярва на собствените си измислици, но платът наистина е великолепен.

— Да, а ти ще продължиш лъжата. На невестата си ли ще го подариш? Сега ще си купиш ли свое имение, Мерик? Или може би ще идеш с невестата си при баща й?

Мерик не отвърна, но се намръщи. През изтеклата зима баща му бе преговарял с Торагасонови, държейки в неведение сина си, докато двамата родители не се бяха споразумели. Мерик почти не познаваше седемнайсетгодишната Лета. Ядоса се на баща си, задето му се меси, разтревожен, че Мерик гони вече двайсет и четири, но си премълча. Момичето бе хубавко и миловидно и зестрата му щеше да бъде внушителна. Прибере ли се вкъщи, ще я огледа по-добре и тогава ще реши. Но ако се ожени за нея, ще се наложи да напусне бащиното имение, защото най-големият му брат от две години живееше там със съпругата си, нежната Сарла, и двамата щяха да останат там и след смъртта на родителите му. Сигурно щяха да се сдобият с рояк деца и скоро в него щеше да бъде прекалено тясно дори за хората на баща му и брат му, камо ли за неговите приближени и роби. Мерик поклати глава. Хич не му се искаше да напуска дома си, но ако се оженеше, трябваше да отведе невестата си някъде, тъй като във Вестфолд нямаше повече свободна земя за обработване. Брат му Рорик бе отишъл на остров Хокфел, досами крайбрежието на Британия, и бе преуспял. Но да изостави родното огнище, това засега бе последното желание на Мерик. Беше му неприятно и при мисълта, че вече е достатъчно богат, за да замине. На Олег каза:

— Имението и булката са две решения, които човек трябва внимателно да претегли — така твърди баща ми, но винаги се усмихва, когато го изрича. Дали не иска да се махна от владението му. Ти как смяташ?

 

На така нареченото тържище бяха струпани най-малко осемдесет роби. Бяха на различна възраст и от двата пола, разпределени почти по равно. Някои още не бяха загубили достойнството си и стояха с изправени рамене, но повечето се бяха вкаменили по местата си със сведени глави, съзнавайки какво ги очаква, и може би се молеха на своите богове мъжете или жените, които ги купят, да бъдат добри с тях.

Мерик вървеше бавно между редиците. Младите жени бяха наредени от едната страна, по-старите — зад тях, а момчетата и мъжете — в другия край на тържището. Единствено зад мъжете имаше пазачи, които стояха нащрек с бичове в ръцете и наблюдаваха, смълчани и заплашителни, но без особена тревога. Никой от сбирщината нямаше да им създаде главоболия. Доведените бяха достатъчно смазани — едни бяха пленени при разбойнически набези, други — роби от години, а трети — дори родени в робство.

Мерик бе свикнал с тази гледка още от дете, когато баща му за първи път го бе завел в Йорк, за да купи роби. Всичко му беше познато, с изключение на това, че този пазар не бе толкова потискащ и мръсен. Понеже беше рано, въздухът все още бе прохладен и свеж, а и се намираха край Киев, а не в датска Англия, където саксонците смърдяха не по-малко от робите и вонята им се просмукваше навсякъде. Тук човек поне можеше да диша, докато избира.

Доста от момичетата изглеждаха хубави и чисти. Бяха от всички краища на света, някои с жълтеникава кожа, красиви скосени очи и толкова гъсти черни коси, каквито никога не бе виждал — дълги и прави като клечки. Бяха слабички и стояха до едно с наведени глави. Имаше червенокоси и блондинки от Самарканд, някои много високи и едри, други — набити, с налети тела и къси крака, дошли от земите отвъд България, Мерик забеляза едно момиче, което му хареса. Даде си сметка, че твърде много му харесва, защото беше със златисторуса коса, характерна за неговия народ, с млечнобяла кожа и стройно, тънко тяло. Усети лек пристъп на похот и поклати глава. Не, не ставаше за майка му. Брат му без време щеше да я опъне по гръб, ако Мерик не я обладаеше преди него. Нямаше да осигури поредната наложница на брат си Ерик, защото, за разлика от него той виждаше колко страда Сарла, когато съпругът й я пренебрегваше вечер и лягаше с друга.

Трябва да потърси някоя със симпатично лице, но не прекалено симпатично, достатъчно е просто да бъде приятно, може би някое кокалесто и плоско като дъска създание. Брат му не обичаше слаби жени. Мерик се заозърта за момичета с хлътнали бузи и мършави тела. Спря се на три млади робини и се обърна, за да открие търговеца Валай, с когото да се спазари. Докато чакаше Валай да приключи с един шведски купец, вонящ на развалена риба и на вкисната сперма, се сети, че го е виждал — беше толкова тлъст, че дори когато говореше, пухтеше. Предната вечер беше с още дузина търговци в къщата на един, който държеше много робини за продан. Всеки получи по парче и пред очите на останалите взеха да разсъбличат момичетата едно по едно и да ги обладават върху дървените пейки, наредени покрай вътрешната стена на огромната трапезария. Отначало Мерик почувства възбуда. Пет-шест момичета още бяха свободни и все някое щеше да се падне на него, но после забеляза как търговецът е награбил едно момиче, което лежеше проснато със затворени очи, толкова неподвижно, сякаш бе мъртво, а дебелакът го бъхтеше ли, бъхтеше и пухтеше, огромният му корем се тресеше, докато накрая изля семето си в него. Момичето въобще не отвори очи. Мерик видя как изпод стиснатите му клепачи се процеждат сълзи и се стичат по лицето. Тогава той си тръгна.

Извърна се от тлъстия търговец и погледна равнодушно към дългата редица от момчета и мъже. Тогава замръзна на мястото си.

Не знаеше защо от цялата тълпа се взря точно в това момче, но щом очите му се спряха на него, не можа да ги откъсне повече. Момчето бе навярно около дванайсетгодишно. Беше толкова слабо, че Мерик без усилие забеляза щръкналите кости по голите му рамене, възлестите, покрити със струпеи лакти, тъничките китки, които можеше да обхване два пъти с пръсти, дългите, хилави ръце, отпуснати вяло до тялото. Краката му, боси от коленете надолу, бяха също толкова мършави и болезнено бели там, където не бяха почернели от мръсотия или не бяха нашарени с корички на незараснали рани. Личаха дори светлосините му вени. Момчето беше в окаяно състояние и сигурно щеше да умре, ако не го купеше някой, който поне щеше да го храни както трябва. Очевидно към него се бяха отнасяли ужасно. Бе облечено в дрипи и в изпокъсана мърлява тюленова кожа.

Не че това засягаше Мерик. Момчето бе роб и щеше да бъде продадено може би на някой жесток господар, а може би на някого, който ще му позволи да откупи свободата си. Това бе обичайна практика и току-виж хлапето извади късмет. Все едно. Но в него имаше нещо, което караше Мерик да стои като вкаменен и не му позволяваше да откъсне очи от него. Искаше да отплава от Киев тази сутрин, а му предстоеше да свърши още куп неща, преди да тръгне. Тъкмо се извърна, за да продължи, когато момчето внезапно вдигна глава и погледите им се срещнаха. Очите на момчето бяха сиво-сини, съвсем нормален цвят, дори често срещан, особено в Норвегия, но тези бяха различни. Сивото бе по-тъмно от скъпия оловен бокал, който майката на Мерик бе получила като сватбен подарък от баща му, а синьото — по-наситено от морето през зимата. Под цялата наслоена чернилка ясно личеше, че кожата на момчето е много бяла. Веждите му бяха тъмни и изписани, а чорлавата му, сплъстена коса бе толкова мръсна и мазна, че бе трудно да се определи цветът й. Беше просто пепелява и мърлява. Изобщо момчето бе незабележимо на вид, с изключение на очите. Те накараха Мерик да се вцепени. Очите на момчето бяха празни, мътни, примирени. В това, разбира се, нямаше нищо странно. Но изведнъж, съвсем ненадейно, в тях настъпи невероятна промяна — празното изражение стана студено и предизвикателно, което, рано или късно, със сигурност би погубило момчето, ако не се научеше да прикрива тези изблици на ярост по-умело. За миг предизвикателството в погледа му се превърна в гняв, в неистов гняв, изпълнен с такава невъздържана ярост, че Мерик се потресе. После, също тъй внезапно, в очите на момчето се възцари предишната пустота, а цялата му бясна злоба се стопи от пристъпа на безнадеждност и на съзнанието, че в живота му е отредена робска участ и че навярно ще трябва да я изтърпи докрай. На Мерик се стори, че момчето се затвори в черупката си. Сякаш то умираше и приемаше смъртта пред очите му.

Мерик се отърси от нелепото си бълнуване. Момчето беше роб и нищо друго. Нямаше никакво значение дали е било отмъкнато от бедна селска колиба, или от богато имение. Мерик никога не ще го зърне пак, след като си тръгне от тържището. Ще престане да мисли за него в мига, щом ръката му докосне руля на лодката и вятърът, издул платната, започне да бръсне лицето му. Сви рамене и поклати глава. В този момент Олег го дръпна за ръката, за да му покаже един роб, и Мерик се обърна.

Чу сърцераздирателен писък и отново се извърна. Тлъстият търговец, същият швед, познат на Мерик от миналата вечер, който до преди малко се пазареше с Валай, бе сграбчил момчето за ръката и го дърпаше от редицата с останалите роби от мъжки пол. Той крещеше, че е платил прекалено много сребро за мръсното, дребно и хилаво прасе и че то или ще млъкне, или насила ще му запуши устата. Но крясъците и виковете не идваха само от момчето. Най-пронизително ревеше едно хлапе, което се беше вкопчило с все сила в другата ръка на момчето. О, господи, помисли си Мерик, това сигурно беше по-малкото му братче и търговецът не го бе купил. Детето пищеше ужасено, покъртително и необяснимо защо нещо се надигна в Мерик и стегна душата му. Пристъпи крачка напред и видя как тлъстият швед зашлеви момчето, понеже то се опитваше да се улови за братчето си. После свирепо срита детето. Мерик наблюдаваше как то се просна по очи и остана да лежи, свито на топка и задавено в сълзи. Момчето блъсна търговеца с юмрук в корема, навярно леко, защото Мерик се съмняваше, че има достатъчно сила, но сигурно дебелакът го беше заболяло. Той вдигна ръка, ала сетне я отпусна. Изруга, метна момчето на рамо и се отдалечи.

Детето бавно се надигна, притиснало с ръка ребрата си, и се изправи, без да плаче, вперило поглед в отдалечаващата се фигура на брат си.

Изведнъж, най-неочаквано, Мерик почувства, че не издържа повече. Нещо дълбоко в него се скъса. Не, не можеше да го понесе, не желаеше да го понесе.

— Почакай ме тук — каза той на Олег.

Коленичи пред детето. Нежно улови брадичката му в огромната си шепа и я повдигна. По изцапаното личице още се стичаха сълзи и дълбаеха грозни бели дири по пътя си.

— Как се казваш? — попита Мерик.

Момченцето шумно подсмръкна. Зяпаше Мерик със сгърчено от страх лице. Мерик рече:

— Няма да те нараня. Как се казваш?

Детето отвърна отчетливо с едва доловим акцент:

— Таби. Оня дебелак отведе… — Гласът му заглъхна, направо секна. Погледна Мерик, сълзите му потекоха по-буйно и детето се разхълца безутешно. А в очите му се четеше такъв ужас, че Мерик изпита желание да вие като вълк. Ала не искаше да изплаши детето още повече. Само промълви тихо и бавно:

— Как се казва брат ти?

Детето сгуши глава между раменете си и не отвърна.

— Брат ли ти е?

Детето кимна и толкоз. Беше много уплашено. Мерик не го винеше.

Докато говореше, Мерик потърси с очи търговеца, но той си бе отишъл. Детето бе останало само. Погледна сведената главица и забеляза как слабичките раменца се тресат от ридания. Добре знаеше каква е съдбата на такива невръстни роби. Повечето умираха, а ако оцелееха, онова, което ги сполетяваше, бе дори още по-лошо. Изведнъж Мерик разбра, че не иска това дете да умре. Хвана го за ръка, усети мръсотията по кожата му, напипа крехките му като вейки кости, готови да се счупят при най-малкия натиск, и нещо в него се отприщи. Детето не беше толкова слабо като брат си и Мерик се досещаше защо. Момчето бе давало всичката храна на по-малкото си братче.

— Ще дойдеш с мен, Таби. Аз ще те отведа оттук. Имай ми доверие.

Детето потрепери при тези думи, но не вдигна глава и не се помръдна.

— Знам, че ти е трудно да ми вярваш. Ела, Таби, няма да те нараня, кълна се.

— Брат ми — прошепна детето и изви очи нагоре към Мерик с трогателна надежда. — Брат ми го няма. Какво ще стане с него?

— Ела — рече той, — имай ми доверие. — Отдалечи се от редицата с роби, стиснал ръката на момченцето в огромната си шепа.

Мерик предполагаше, че ще може да откупи детето за съвсем малко сребро, и излезе прав. Бързо приключи пазарлъка с Валай, дребен мъж с лъстив поглед и с безмилостно пресметлив ум. Валай обаче бе просто делови човек и казваше каквото мисли, когато това не беше в ущърб на занаята му. Той подхвърли на Мерик:

— Знам, че не си педераст, тъй че детето няма да ти достави удоволствие и само ще ти тежи на шията.

— Да, но няма значение. Искам го.

— Не е изключено някой да го купи и да го гледа добре, но единствено за да обслужва господарите си. Такъв живот не би бил съвсем лош за него.

Мерик не отговори, но усети, че в душата му кипва ярост. Да, най-доброто, което можеше да се случи на детето, бе да го изнасилват до безкрайност, а после да го обучат да доставя наслада на мъжете, на ония проклети араби, дето имат държанки и от двата пола, за да задоволяват всичките си прищевки. А след като Таби порасне и загуби момчешкия си чар, ще го хвърлят на полето да се бъхти над посевите, додето умре. Мерик не можеше да понесе тази мисъл. Сведе очи към Таби. Не, няма да позволи подобно нещо. Изобщо не се запита какво ще прави с детето. Разплати се с Валай и тръгна да търси Олег.

Дори да го смяташе за луд, Олег не каза нищо, само зяпна момченцето, после се ухили, кимна и потри ръце. Душа даваше за приключения. Мерик усети, че тъкмо такива са очакванията му. И му хрумна, че Олег навярно ще излезе прав.