Включено в книгата
Оригинално заглавие
Three Fates, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 46 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
chitatlka (2009)
Допълнителна корекция
smarfietka (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Море от обърнати сърца

Редактор: Саша Попова

Оформление на корицата: Петър Христов

ИК „Бард“


На Дан и Стейси

Нека платното на живота ви бъде изтъкано с розовите нишки на любовта, тъмночервеното на страстта, умиротворяващото синьо на разбирателството и удовлетворението и блестящото сребро на хумора.

Част първа
Запридането

„О, каква объркана паяжина заплитаме, когато се опитваме да измамим за първи път.“

Сър Уолтър Скот

Глава 1

7 май, 1915

Блажено неподозиращ, че ще е мъртъв след двадесет и три минути, Хенри У. Уайли си представяше как ощипва чудесно закръглените задни части на младата блондинка, които се намираха точно пред очите му. Фантазията му беше абсолютно безвредна и не можеше да притесни блондинката или жена му, а допринасяше за прекрасното настроение на Хенри.

С хавлия, усукана около месестите му колене и издутото от обилния и скъп обяд шкембе, той седеше и дишаше свежия морски въздух със съпругата си Едит, чийто задник беше плосък като палачинка, и се наслаждаваше на кръглото дупе на блондинката и чаша хубав „Ърл Грей“.

Хенри, едър мъж с гръмък смях и вкус към хубавите дами, не си направи труда да се присъедини към останалите пътници до парапета, вторачени в живописния бряг на Ирландия. Беше го виждал и преди и предполагаше, че ще има доста възможности да го види отново, стига да поиска.

А и не можеше да си обясни какво толкова привличаше хората към скалите и тревата. Хенри беше заклет градски жител, който предпочиташе солидността на стоманата и бетона. А в този момент се интересуваше много повече от шоколадовите бисквити, поднесени с чая, отколкото от панорамата.

Особено след като блондинката застана пред него.

Без да обръща внимание на Едит, която го укоряваше, че се тъпче като прасе, Хенри погълна светкавично три бисквити и се ухили доволно. Едит се въздържа, което си беше типично за нея. Беше глупаво да си отказва подобни дребни удоволствия в залеза на живота, но щеше да умре както бе живяла — притеснена за наднормения тонаж на мъжа си и вечно почистваща трохите, посипани небрежно по предницата на ризата му.

Хенри обаче бе човек, петимен за удоволствия. Какъв беше смисълът да си богат, ако не се наслаждаваш на хубавите неща? В миналото той бе познал бедността и глада. Да бъде богат и нахранен определено му харесваше повече.

Никога не се беше смятал за красив, но когато един мъж има пари, той е наричан едър, а не дебел, интересен, а не прост. Хенри оценяваше абсурда на тази тънка разлика.

Малко преди три часа в този чудесен майски следобед, вятърът подухна гарвановочерната перука на темето му и зачерви дебелите му бузи. Хенри имаше златен часовник в джобчето на жилетката си и рубинена игла на вратовръзката. Едит, мършава като пиле, бе издокарана според най-изисканата парижка мода. Хенри притежаваше около три милиона. Е, не колкото Алфред Вандербилт, който също прекосяваше океана, но достатъчно да задоволят Хенри. Докато поглъщаше четвъртата бисквита, той си помисли гордо, че парите му бяха повече от достатъчно, за да платят първокласните условия в този плаващ дворец. Достатъчно, за да осигурят идеално образование на децата, а и внуците му.

Вероятно първа класа бе по-важна за него, отколкото за Вандербилт. Все пак на Алфред никога не му се бе налагало да се примирява с втора класа.

Хенри слушаше с половин ухо как жена му бърбори за плановете им, след като пристигнат в Англия. Да, щяха да направят няколко посещения, а и да приемат гости. Той нямаше да прекарва цялото си време с деловите си партньори или в проучване на нови възможности за бизнес.

Увери я във всичко това с обичайната си кротост, а тъй като след почти четиридесет години брак много държеше на жена си, щеше да се погрижи да й осигури забавления по време на престоя им в Англия.

Но Хенри си имаше и собствени планове и те бяха движещата сила, която го бе подтикнала към това пролетно прекосяване на океана.

Ако информацията му беше точна, скоро щеше да се сдобие с втората орисница — трите древногръцки богини на съдбата. Малката сребърна статуетка бе нещо като кръстоносен поход за него и той се стремеше към нея още откак бе купил първата от трите фигурки.

Хенри разполагаше с информация и за третата статуетка и щеше да се заеме с нея веднага щом се сдобиеше с втората. А когато станеше собственик на целия комплект… е, това наистина щеше да е първокласно.

„Антики Уайли“ нямаше да отстъпят първото си място на никого.

Лично и професионално задоволство. И всичко това само заради трите малки сребърни дами, всяка от които струваше доста пари. Човек дори не можеше да си представи колко щяха да струват заедно. Вероятно Хенри щеше да ги даде на заем на „Метрополитън“ за известно време. Да, тази идея му допадаше.

„ТРИТЕ ОРИСНИЦИ. ВКЛЮЧЕНИ ВРЕМЕННО В ЕКСПОЗИЦИЯТА ОТ ЧАСТНАТА КОЛЕКЦИЯ НА ХЕНРИ У. УАЙЛИ“

Едит щеше да получи новите си шапки, вечерните приеми и следобедните разходки, а той — наградата на живота си.

Хенри въздъхна доволно и се отпусна назад, за да се наслади на поредната чаша чай.

 

 

Феликс Грийнфилд беше крадец. Не се срамуваше и не се гордееше с това. Просто си беше такъв. И както Хенри Уайли предполагаше, че ще има други възможности да види ирландския бряг, така Феликс предполагаше, че ще си остане крадец и за в бъдеще.

Беше добър в работата си. Е, признаваше, че не е гений, но бе достатъчно добър, за да свързва двата края.

Докато се движеше бързо из коридорите на първа класа, издокаран в открадната стюардска униформа, той си помисли, че е наистина достатъчно добър, за да събере средства за билет трета класа до Англия.

В професионално отношение нещата в Ню Йорк се поусложниха, тъй като ченгетата започнаха да му дишат във врата заради онзи провален обир. Не че вината беше негова. Или поне не изцяло. Основната му грешка бе, че наруши собствените си правила и си взе помощник за работата.

Лошият избор на временния му партньор наруши още едно от правилата му. Никога не кради нещо, което не може да се продаде дискретно, бързо и лесно. Алчността заслепи стария кретен Двете Халби, каза си Феликс с въздишка, докато влизаше в апартамента на Уайли. Какво ли си бе мислил глупакът, когато бе гепил украсената с диаманти и сапфири огърлица? А после бе постъпил като скапан аматьор — напи се с обичайните си две халби светла бира и започна да се перчи с удара.

Е, Двете Халби вече щеше да се перчи само в затвора, макар че там нямаше да има бира, която да развърже идиотския му език. Но копелето се бе раздрънкало като проклет предател, какъвто си беше, и бе дало името на Феликс на ченгетата.

Поради тази причина Феликс реши, че най-разумният му ход ще бъде да предприеме пътешествие през океана, а нямаше по-добро място, където да се скриеш, от кораб, голям като шибан град.

Феликс бе леко разтревожен заради войната в Европа и слуховете, че немците устройвали засади из моретата. Но тези заплахи бяха смътни и далечни. А полицията в Ню Йорк и мисълта за дълъг престой зад решетките бяха много по-личен и сериозен проблем.

Във всеки случай, Феликс не можеше да повярва, че величествен параход като „Лузитания“ ще отплава, ако съществува някаква опасност. Не и с всички тези богаташи на борда. Все пак това беше цивилен кораб и той бе убеден, че немците имат по-важни неща наум, отколкото да заплашват луксозен лайнер, особено когато на борда му присъстват известни американски граждани.

Да, наистина имаше късмет, че бе успял да се снабди с билет, да се изгуби сред пътниците и да се измъкне от ченгетата, които всеки момент щяха да затворят кръга около него.

Но му се бе наложило да потегли бързо и бе похарчил всичките си пари за билета.

Разбира се, имаше безброй възможности да гепиш туй-онуй на такъв прекрасен, луксозен кораб, пълен с прекрасни, луксозни хора.

Естествено, най-добри бяха парите в брой, тъй като те никога не бяха погрешен размер или цвят.

След като влезе в апартамента, той подсвирна леко и спря да помечтае. Какво ли би било да пътуваш в подобна стилна обстановка?

Феликс познаваше архитектурата и дизайна колкото бълхата познава породата на кучето, което хапе, но разбираше, че това е правилният избор. Богати коприни в цветове на скъпоценни камъни, дебели възглавници, върху които и най-претенциозният задник би се проснал с удоволствие. Той предположи, че картините по стените бяха със значителна стойност. Направо бе срамно, че нямаше възможност да ги превърне в ликвидни активи.

Всекидневната бе по-голяма от цялата му каюта в трета класа, а спалнята бе нещо невероятно.

Хората, които спяха тук, не знаеха нищо за теснотията, праха и миризмите в трета класа. Феликс обаче не изпитваше омраза към тях заради възможностите им. Все пак, ако не бяха те, той нямаше да има от кого да краде, нали?

Но какво ли беше да живееш като крал, когато пътуваш? Това бе нещо, което той никога нямаше да може да провери лично. Но поне бе приятно да видиш как става, да си представиш как полягаш на меките възглавници, докато сервитьорът ти налива шампанско.

Не трябваше да си губи времето в зяпане и мечти. Вече минаваше три и ако семейство Уайли спазеха графика си, жената щеше да се върне преди четири за следобедната си дрямка.

Феликс имаше деликатни ръце и внимаваше да не разхвърля, докато търсеше пари. Според него, големите мангизи сигурно бяха предадени на съхранение в трезора. Но богатите дами и господа обичаха да разполагат с пари, за да могат да се фукат с тях.

Той намери плик с надпис „Стюард“, отвори го и се ухили на новичките банкноти, приготвени за щедър бакшиш. После ги прибра в джоба на униформата.

След десет минути вече бе намерил и прибрал сто и петдесет долара и чифт красиви гранатови обици, оставени небрежно в копринена вечерна чантичка.

Не докосна кутиите с бижута. Това означаваше да си проси неприятности. Но докато ровеше из чекмеджетата за бельо (господи, мъжът имаше огромен задник!), пръстите му докоснаха нещо солидно, увито в кадифен плат.

Със стиснати устни, Феликс се поддаде на любопитството си и разви плата.

Не разбираше нищо от изкуство, но можеше да разпознае чистото сребро, когато го видеше. Дамата, тъй като това беше фигурка на жена, бе достатъчно малка, за да се събере в ръката му. Държеше нещо като вретено и бе увита в роба.

Имаше прекрасно лице и форми. Беше много хубава, макар да изглеждаше прекалено студена и пресметлива за неговия вкус.

Феликс предпочиташе жени с не много бърз ум и жизнерадостно излъчване.

До статуетката имаше листче с име и адрес и надраскана бележка: „Връзка за втората орисница“.

Феликс се замисли и запамети бележката по навик. Това можеше да се окаже ценна информация, когато стигнеше до Лондон.

Той я уви в кадифето и се приготви да я върне на мястото й, но я задържа в ръцете си. През цялата си дълга кариера на крадец — над двадесет години, тъй като бе започнал с джебчийство още на осем години — той никога не си бе позволявал да завижда, да копнее за нещо, да си пожелае да остави някой предмет за себе си.

Нещата, които крадеше, бяха само средство към целта и нищо повече. Но Феликс Грийнфилд, жител на Хеле Кичън в Ню Йорк, отправил се към евтините квартири и улици на Лондон, сега стоеше в луксозната каюта на величествения параход, през чиито прозорци се виждаше ирландския бряг, и му се искаше да остави малката сребърна жена за себе си.

Беше толкова красива. И прилягаше така добре в ръката му. А и беше съвсем дребна. Кой щеше да усети липсата й?

— Не ставай глупав — промърмори той, като я зави с кадифето. — Взимай парите, приятел, и изчезвай.

Преди да успее да я върне на мястото й, Феликс чу нещо, което му заприлича на гръмотевица. Подът под краката му затрепери. Той едва не загуби равновесие, когато корабът се разлюля, и се запрепъва към вратата със статуетката в ръка.

Без да мисли, Феликс я пъхна в джоба на панталона си и изскочи в коридора. Подът се надигна към него.

Отново се чу силен звук, но този път не като гръмотевица, а по-скоро като тежък чук, който се стоварваше от небесата върху кораба.

Със сребърната Орисница в джоба си, Феликс побягна да спаси живота си.

И попадна в истинска лудница.

Предната част на кораба се наклони рязко надолу и Феликс се затъркаля по коридора като зарче в чаша. Чуваше викове и тропот на крака. Секунди преди всичко да потъне в мрак, усети кръв в устата си.

Първата му дива мисъл беше: „Айсберг!“. Нали точно това бе сполетяло величествения „Титаник“. Но пък на ярката слънчева светлина в този пролетен следобед, близо до ирландския бряг, това просто не бе възможно.

Той въобще не се сети за немците. Не си спомни за войната.

Феликс се опита да се изправи, като се удряше в стените на тъмния коридор, после се запрепъва надолу по стълбите и се изсипа на палубата заедно с огромната тълпа хора. Спасителните лодки бяха вече спуснати във водата. Чуваха се ужасени викове и заповеди жените и децата да се качат първи в лодките.

Много ли е зле, зачуди се той уплашено. И колко лошо можеше да е, след като виждаха зеления бряг? Феликс се опита да се успокои, но корабът се залюля отново и преобърна една от спасителните лодки. Пищящите пътници паднаха в морето.

Той видя маса от лица, някои разкъсани, други кървящи, но всичките — ужасени. По палубата имаше купчини отломки, затиснали пътници, които кървяха и крещяха. Феликс шокирано отбеляза, че някои от тях вече бяха преминали етапа на писъците.

И там, на палубата на величествения кораб, Феликс усети познатата му от Хеле Кичън миризма.

Миризмата на смърт.

Жени притискаха децата си към себе си и плачеха или се молеха. Мъже тичаха паникьосано или се мъчеха да извадят ранените изпод отломките.

Из хаоса тичаха стюарди и стюардеси и подаваха на хората спасителни жилетки. Изглеждат така спокойни, сякаш поднасят чаши с чай, помисли си Феликс преди един от стюардите да профучи покрай него.

— Давай, човече! — извика му той. — Действай! Погрижи се за пътниците!

Мина цяла секунда преди Феликс да си спомни, че все още бе облечен в откраднатата униформа. И още една, преди да осъзнае, че потъват.

„Мамка му, помисли си той, застанал сред писъците и молитвите. Умираме!“

Откъм водата се чуваха отчаяни викове за помощ. Феликс отиде до парапета и видя тела, които се носеха по обсипаната с отломки вода и се давеха.

Видя как спускат нова спасителна лодка и се зачуди дали щеше да успее да скочи в нея и да се спаси. Помъчи се да се вдигне нагоре и да се задържи прав. Трябваше да го направи, за да може да скочи в лодката и да остане жив.

Забеляза елегантно облечен мъж, който свали спасителната си жилетка и я сложи на разплакана жена.

Значи богатите могат да се проявят и като герои, помисли си Феликс. Е, те можеха да си го позволят. Той лично би предпочел да остане жив.

Палубата се наклони отново и го метна към отломките заедно с безброй други хора. Феликс протегна ръка, успя да стисне парапета с ловките си пръсти на крадец и се задържа за него. Пръстите на свободната му ръка се сключиха като по чудо около спасителна жилетка, която се плъзна покрай него.

Феликс започна да я нахлузва, като мърмореше благодарствени молитви. Според него това бе знак, че Господ иска той да оцелее.

Докато треперещите му пръсти се бореха с жилетката, той видя жената, заклещена между преобърнатите шезлонги. И детето. Малкото, ангелско личице на детето, което тя притискаше към себе си. Жената не плачеше и не пищеше. Просто държеше и люлееше малкото момченце, сякаш искаше да го приспи.

— Света Богородице! — изохка Феликс и като се проклинаше за глупостта си, изпълзя по наклонената палуба и започна да отмества столовете, затиснали жената.

— Нараних си крака — каза тя, като продължаваше да гали косата на детето.

Пръстените й проблеснаха на силното пролетно слънце. Макар гласът й да беше спокоен, очите й бяха ококорени и замъглени от шока и паниката, както и от ужаса, който задушаваше Феликс.

— Мисля, че не мога да ходя. Ще вземете ли детето ми? Моля ви, занесете момченцето ми до спасителната лодка. Погрижете се да оживее.

Феликс разполагаше само с миг, за да направи избора си. И докато около тях бушуваше истински ад, детето се усмихна.

— Облечете това, госпожо, и дръжте здраво детето — каза Феликс.

— Ще облечем сина ми с жилетката.

— Прекалено голяма е за него. Няма да му помогне.

— Загубих съпруга си — заговори жената с ясен, културен тон и макар очите й да бяха замъглени, тя не ги свали от неговите, докато Феликс пъхаше ръцете й в спасителната жилетка. — Падна в морето. Страхувам се, че е мъртъв.

— Но вие не сте, нали? Нито пък детето.

Феликс усети приятната миризма на бебешка пудра, младост и невинност, която надви вонята на паника и смърт.

— Как се казва?

— Името му? Стивън. Стивън Едуард Карингтън Трети.

— Е, позволете ми да отведа вас и Стивън Едуард Карингтън Трети до спасителната лодка.

— Потъваме.

— Това е абсолютната истина.

Феликс я повлече напред и отново се опита да достигне високата страна на кораба. Той запълзя енергично по мократа, надигаща се палуба.

— Дръж се здраво за мама, Стивън — каза жената, после изпълзя до Феликс. — Не се плаши — промълви нежно тя, макар че едва успяваше да си поеме дъх.

Тежката й пола бе прогизнала от водата. Бляскавите камъни на пръстените й бяха изцапани с кръв.

— Бъди смел. Не пускай мама каквото и да стане.

Феликс видя как момченцето, което не бе на повече от три годинки, висеше като маймунче на врата на майка си. Наблюдавайки лицето й, докато се мъчеше да се издигне нагоре, той си помисли, че отговорите на всички въпроси на света са изписани на него.

Шезлонги, маси и бог знае какво още валяха върху тях от горната палуба. Феликс напредна още няколко сантиметра.

— Малко остава — изстена той, без въобще да има представа дали това е вярно.

Нещо го удари силно в гърба. И той изпусна жената.

— Госпожо! — изкрещя Феликс и диво протегна ръка, но хвана само красивия копринен ръкав на роклята, а когато той се откъсна, се вторачи в нея безпомощно.

— Бог да те благослови — промълви тя и притискайки здраво сина си към себе си, се плъзна във водата.

Феликс едва имаше време да изругае, преди палубата да се надигне и да го хвърли след жената.

Студената вода спря дъха му. Заслепен и полуобезумял от шока, той зарита диво, за да се издигне на повърхността. Когато изскочи горе и си пое дъх, откри, че е хвърлен в по-ужасен ад, отколкото си бе представял.

Смъртта беше навсякъде около него. Бе попаднал в остров от зловещи бели лица и писъци на давещи се. Водата бе обсипана с трески, столове, разбити спасителни лодки и сандъци. Крайниците му бяха вкочанени от студа. Той се помъчи да качи колкото се може по-голяма част от тялото си върху един сандък, за да се измъкне от ледената вода.

Това, което видя, беше ужасно. Стотици трупове плаваха по водата. Стомахът му се сви и той повърна погълнатата вода, после се насочи към една спасителна лодка.

Вълните разнасяха смъртта из цялото море и го теглеха с безмилостни ръце все по-далеч от лодката.

Величественият параход, плаващият замък, потъваше пред очите му. Спасителните лодки висяха безполезни като играчки. По палубите все още имаше хора. Някои стояха на колене, други бягаха паникьосано от съдбата, която ги връхлиташе.

Феликс загледа шокирано как хората падат в морето като кукли. Огромните черни комини се наклониха към водата близо до мястото, където той се бе вкопчил в счупения сандък.

Когато комините докоснаха морето, водата нахлу в тях и повлече много хора със себе си.

Не по този начин, помисли си той и зарита диво. Човек не трябва да умира по този начин. Но морето го повлече навътре. Водата сякаш закипя около него. Феликс се задави. Усети сол, нефт и дим. Тялото му се удари в солидна стена и той осъзна, че е заклещен в един от комините и ще умре като плъх.

Дробовете му запламтяха от болка и той си помисли за жената и детето. Смяташе, че е безсмислено да изрича молитви за себе си, затова реши да помоли Господ да позволи на майката и детето да оцелеят.

По-късно му се струваше, че нечии силни ръце го бяха хванали и освободили. Феликс излетя нагоре заедно с огромно количество чернилка. Когато комините потънаха, той бе изхвърлен навън. „Изкензан съм, диво си помисли той, като напълни агонизиращите си дробове с въздух. Изкензан като лайно от великански задник.“

Въпреки силната болка, която го разкъсваше, Феликс успя да се вкопчи в една дъска и вдигна горната част на тялото си върху нея. Положи бузата си на дървото, вдиша дълбоко и захлипа тихо.

После видя, че „Лузитания“ бе изчезнала.

На мястото й сега имаше бесен водовъртеж, от който излизаше дим. Феликс ужасено видя, че от водовъртежа изскачат тела. И той бе едно от тях само преди секунди. Но съдбата го бе пощадила.

Докато се мъчеше да не обръща внимание на писъците, за да запази разсъдъка си, водата изведнъж стана гладка като стъкло. С последни сили Феликс се метна на дъската. Чуваше резките крясъци на чайките, отчаяните молитви и писъците на хората, които се носеха по водата около него.

„Вероятно ще замръзна до смърт, помисли си той, докато губеше съзнание. Но това все пак е по-добре от удавянето.“

Студът го извади от припадъка му. Тялото го болеше и всеки полъх на вятъра предизвикваше нова агония. Едва посмял да помръдне, той задърпа прогизналото сако на стюардската униформа. Силна болка сви стомаха му. Той прокара трепереща ръка по лицето си и видя, че ръката му е мокра от кръв, а не вода.

Смехът му беше див и отчаян. Е, какво щеше да бъде? Смърт от удавяне или кървене до смърт? Удавянето все пак можеше да се окаже по-доброто. Всичко вече щеше да е свършило. Феликс бавно свали сакото (очевидно рамото му не беше наред) и използва съсипаната униформа, за да избърше кръвта от лицето си.

Вече не се чуваха много викове. Все още някои пищяха измъчено или се молеха и стенеха, но повечето пътници бяха мъртви. И безмълвни.

Някакъв труп мина покрай Феликс. Минаха няколко секунди, преди той да разпознае мъртвешки бялото, покрито с рани лице.

Уайли. Мили боже!

За първи път от началото на кошмара, Феликс опипа тежестта в джоба си. Усети твърдия предмет, който бе откраднал от вторачения в небето труп.

— Няма да имаш нужда от нея — каза Феликс с разтреперан глас. — Но, кълна се в Бога, ако можех да направя всичко отначало, никога нямаше да я открадна от теб в последния момент на живота ти. Имам чувството, че съм ограбил гроб.

Отдавна забравеното му религиозно възпитание го накара да сключи ръце в молитва.

— Ако умра днес тук, ще ти се извиня лично, ако и двамата се озовем на едно и също място. А ако живея, кълна се, ще се опитам да се поправя. Няма смисъл да обещавам, че ще го направя, но ще положа усилия.

Феликс отново припадна и се събуди от звука на двигател. Повдигна глава замаяно и със замъглените си очи видя малко корабче. После, въпреки бученето в ушите си, чу мъжки гласове.

Опита се да извика, но успя само да се закашля.

— Жив съм — изхъхри той. — Още съм жив.

Не усети ръцете, които го вдигнаха на рибарското корабче, наречено „Дан О’Конъл“. Беше изгубил съзнание от студ и болка, когато го увиха в одеяло и наляха горещ чай в гърлото му. Никога нямаше да си спомни спасението си, нито пък щеше да научи имената на мъжете, които го бяха извадили от водата.

Нищо не му беше ясно, когато се събуди, двадесет и четири часа след като торпедото бе ударило кораба, на тясно легло в малка стаичка, през чийто прозорец струеше слънчева светлина.

Никога нямаше да забрави първата гледка, която го приветства, когато зрението му се проясни.

Тя беше млада и красива, с наситено сини очи и златисти лунички по малкото носле и страните. Косата й беше светла и вдигната на кок, който едва се крепеше. Устата й помръдна леко, когато очите й се спряха върху него, и тя се надигна бързо от стола, където седеше и кърпеше чорапи.

— Събудихте се значи — каза тя. — Чудех се дали ще останете с нас този път.

Той долови силния ирландски акцент в гласа й и усети как здравата й ръка повдига главата му. После усети аромат на лавандула.

— Какво…

Зловещото скърцане на гласа му го отврати. Имаше чувството, че гърлото му е изгорено, а главата — натъпкана с мръсни парцали.

— Вземете първо това. Лекарство е. Докторът го остави за вас. Каза, че имате пневмония и рана на главата, която вече е зашита. А и май сте скъсали нещо в рамото си. Но преживяхте най-страшното, господине. Сега трябва само да си почивате, а ние ще се погрижим за вас.

— Какво… стана? Корабът…

Красивата уста се изкриви гневно.

— Проклети немци! Торпилираха ви. И ще горят в ада заради това. Заради всички, които избиха. Заради малките бебета, които загубиха живота си…

Очите й овлажняха, докато говореше, и сълзите й потекоха. Но младата жена успя да му даде лекарството без проблеми.

— Трябва да си почивате. Оцеляването ви е истинско чудо. Има повече от хиляда загинали.

— Хи… — Той я сграбчи за китката ужасено. — Хиляда умрели?

— Повече. Сега сте в Куинсланд и сте добре — утеши го тя и наклони леко глава. — Американец сте, нали?

Той реши, че това отговаря на истината, тъй като не бе виждал бреговете на родната си Англия повече от дванадесет години.

— Да. Имам нужда от…

— От чай — прекъсна го тя. — И гореща супа.

Младата жена отиде до вратата и извика:

— Мамо! Той е буден и изглежда ще остане така. После се обърна към Феликс и каза: — Ще се върна след минута с нещо топло.

— Моля ви. Коя сте вие?

— Аз? — усмихна се тя лъчезарно. — Аз съм Мег. Мег О’Райли. А вие сте в дома на родителите ми, Пат и Мери О’Райли, където сте добре дошъл, докато се оправите. А вашето име, господине?

— Грийнфилд. Феликс Грийнфилд.

— Господ да ви благослови, господин Грийнфилд.

— Почакайте… Имаше една жена и малко момченце. Карингтън.

Лицето й помрачня от жалост.

— Сега проверяват имената. Ще потърся някаква информация колкото се може по-скоро. Сега си починете, а аз ще ви донеса чай.

Младата жена излезе от стаята, а той завъртя лице към прозореца и слънцето. На масата под прозореца бяха подредени парите, които бе откраднал, и гранатовите обици. Слънцето огряваше и малката сребърна статуетка.

Феликс се разсмя силно, после заплака.

 

 

Научи, че семейство О’Райли си изкарват хляба от морето. Пат и двамата му синове бяха част от спасителната група. Той се запозна с всички тях, както и с най-малката сестра. През първия ден той не можа да запомни ясно никой от тях. Освен Мег.

Феликс се държеше за нея така, както се бе държал за дъската, за да не потъне отново в мрачната бездна.

— Кажи ми какво знаеш — помоли я той.

— Ще ти бъде много трудно да чуеш това. Трудно е дори да се каже.

Тя застана до прозореца и се загледа навън към селото, където бе живяла през всичките си осемнадесет години. Оцелелите като Феликс сега се лекуваха в хотелските стаи и в домовете на съседите. А мъртвите, мир на праха им, бяха положени във временни морги. Някои щяха да бъдат погребани, а други — изпратени у дома. Трети щяха да останат завинаги във водния си гроб.

— Когато чух за това — започна Мег, — почти не повярвах. Как може да стане такова нещо? В морето имаше рибарски лодки и те веднага се отправиха към мястото, за да се опитат да спасят оцелелите. Още няколко корабчета тръгнаха оттук. Ала повечето закъсняха и прибраха само трупове. О, господи, видях някои от хората, които стъпиха на твърда земя. Жени и бебета, мъже. Бяха полуголи и едва ходеха. Някои плачеха, други само гледаха, без да виждат, както прави човек, когато се загуби. Казаха, че корабът потънал за по-малко от двадесет минути. Възможно ли е това?

— Не знам — промърмори Феликс и затвори очи.

Тя го погледна внимателно. Надяваше се, че е достатъчно силен, за да чуе останалото.

— След докарването им тук умряха още няколко човека. Раните им бяха прекалено сериозни, а някои бяха прекарали часове във водата. Списъците се променят непрестанно. Не мога да си представя в какъв ужас живеят семействата им, които очакват да разберат какво е станало с близките им. Или пък каква е мъката на онези, чиито близки са загинали по този начин. Вие казахте, че никой не чака новини за вас…

— Не. Никой.

Мег се приближи към него. Беше се грижила за раните му, бе страдала с него по време на комата му. Бяха минали само три дни, откакто Феликс бе поверен на грижите й, но и за двама им това изглеждаше като цял живот.

— Нищо срамно няма да останеш тук — тихо каза тя. — Не е срамно да не отидеш на погребението днес. Все още не си добре.

— Трябва да отида — каза той и погледна взетите назаем дрехи, в които се чувстваше кльощав и крехък, но жив.

Тишината беше непоносима. Всички магазини в Куинсланд бяха затворени този ден. По улиците не играеха деца. Съседите не спираха да си побъбрят или поклюкарстват. Тишината бе нарушена само от глухия звук на камбаните на „Сейнт Коулман“, църквата на хълма, и тъжните звуци на погребалния марш.

Феликс знаеше, че дори да живее сто години, никога няма да забрави звуците на тази печална музика, глухия ритъм на барабаните. Той видя как слънцето се отразява в медните инструменти и си спомни как същото слънце бе огряло медните парапети, когато „Лузитания“ се наклони, за да изчезне в морето.

Беше жив. Бе видял и двете отражения на слънцето, но бе жив. Ала вместо облекчение и благодарност, Феликс изпитваше само чувство за вина и отчаяние.

Главата му беше сведена надолу, докато вървеше бавно зад свещениците, опечалените и мъртвите по почтително смълчаните улици. Мина повече от час, докато стигнат до гробището и Феликс усети леко замайване от умора. Когато съзря трите масови гроба под високите брястове, където стояха момчетата от църковния хор със свещи в ръце, той бе принуден да се облегне на Мег.

Очите му се изпълниха със сълзи при вида на малките ковчези, в които почиваха мъртвите деца.

Феликс се заслуша в тихия плач, в надгробните слова на католическите и протестантските свещеници. Никой от тях не достигаше до него. Чуваше и смяташе, че завинаги ще чува само виковете на хората, които зовяха Господ, докато се давеха. Но Господ не се бе вслушал в молитвите им й ги бе оставил да загинат от ужасна смърт.

После Феликс вдигна глава и над зловещите ями на гробовете видя лицето на жената и малкото момченце от кораба.

Сълзите потекоха по бузите му като порой и той се втурна през тълпата. Стигна до жената, когато първите звуци на „Остани с мен“ изпълниха въздуха. После падна на колене пред инвалидната й количка.

— Страхувах се, че сте мъртъв — каза тя, като докосна лицето му с ръка. — Но не знаех името ви и не можех да проверя списъците.

— Жива сте — промълви Феликс.

Лицето на жената бе покрито с рани и бе зачервено, сякаш бе трескава. Единият й крак и ръка бяха в гипс.

— И момченцето е живо.

Детето спеше в ръцете на друга жена. Феликс си помисли, че момченцето прилича на ангел. Спокойно и кротко.

Отчаянието, което го бе обзело, понамаля. Поне на една от молитвите му Господ бе откликнал.

— Той не ме пусна — каза жената и захлипа беззвучно. — Не ме пусна нито за миг. Той е добро момче. Счупих си ръката при падането. Ако не ми бяхте дали спасителната си жилетка, щяхме да се удавим. Съпругът ми… — Гласът й секна, когато очите й се насочиха към гробовете. — Не го намериха.

— Съжалявам.

— Той щеше да ви е благодарен — каза тя, като се протегна и докосна крачето на момченцето с ръка. — Много обичаше сина си. — Жената си пое дъх дълбоко и продължи: — От негово име ви благодаря за живота на сина си и за моя собствен. Моля ви, кажете ми името си.

— Феликс Грийнфилд, госпожо.

— Господин Грийнфилд — наведе се тя и го целуна по бузата. — Никога няма да ви забравя. Синът ми също няма да ви забрави.

Забутаха инвалидната й количка настрани. Жената седеше, изправила рамене с кротко достойнство, което накара Феликс да се изчерви от срам.

— Ти си герой — прошепна Мег.

Феликс поклати глава и се отдалечи колкото можеше по-бързо от тълпата и гробовете.

— Не. Тя е герой. Аз съм нищо.

— Как можеш да кажеш такова нещо? Чух думите й. Спасил си живота на детето й, а и нейния.

Мег забърза загрижено след него и го хвана за ръката.

Той би се откопчил от нея, ако имаше сили, но вместо това се свлече на тревата и зарови лице в ръцете си.

— О, недей така — каза Мег, обзета от съчувствие, като седна и го прегърна. — Недей така, Феликс.

Той не можеше да мисли за друго, освен за силата, изписана по лицето на вдовицата, и за невинността на сина й.

— Тя беше ранена и ме помоли да взема момченцето и да го спася.

— Спасил си и двамата.

— Не знам защо го направих. Мислех само как да спася себе си. Аз съм крадец. Онези неща, които си извадила от джобовете ми… Откраднах ги. Крадях ги, когато улучиха кораба. Мислех само как да спася собствената си кожа.

Мег се размърда неспокойно и скръсти ръце.

— Но си й дал спасителната си жилетка, нали?

— Не беше моя. Намерих я случайно. Не знам защо й я дадох. Беше заклещена между шезлонгите и държеше момченцето. Мъчеше се да запази разума си сред целия онзи ад.

— Можел си да й обърнеш гръб и да спасиш само себе си.

Феликс избърса очи.

— Искаше ми се да го направя.

— Но не го направи.

— Никога няма да разбера защо.

Той знаеше само, че нещо в него се промени, след като видя, че майката и детето са живи.

— Важното е, че съм второкласен крадец. Бях на кораба, защото бягах от ченгетата. Откраднах нещата на един човек минути преди той да умре. Хиляди хора загинаха. Видях как някои от тях умират. А аз съм жив. Какъв свят е този, в който крадците се спасяват, а дечицата умират?

— Кой би могъл да отговори? Но днес едно дете е живо, защото ти си бил там. Мислиш ли, че щеше да си там, точно на онова място, ако не беше крал?

Феликс изсумтя.

— Такива като мен няма и да помиришат първа класа, ако не са решили да откраднат нещо.

— Видя ли! — каза Мег, като извади кърпичка от джоба си и попи сълзите му. — Кражбата е лошо нещо. Грях. В това няма съмнение. Но ако не го беше направил, тази жена и детето й щяха да са мъртви. Ако грехът спасява невинен живот, тогава не е чак толкова страшен грях. А и трябва да кажа, че не си откраднал много — само чифт обици, малка статуетка и няколко американски долара.

По някаква причина думите й го накараха да се усмихне.

— Е, аз тъкмо започвах.

Усмивката й беше прекрасна и уверена.

— Да. И аз бих казала, че едва започваш.