Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Иван Събчев. Чешит-парад от стария град Казанлък

Редакция на вестник „Искра“, Казанлък, 1994

Редактор: Йордан Йорданов

Художник: Теню Пиндарев


Казват, че преди да се залови със сладкарството, Генчо Димитров Генев въртял някаква търговия. Казват, но казанлъчани си го знаят и помнят само в тази му професия — производител на сладкарски изделия и закуски. И оттам вероятно са му лепнали и името Сладкия.

Сладките Генчо правеше във фурната, която се помещаваше в безистена на площада. Вадеше кифли, краваи — сладки и сусамени, соленки, ореховки, банички и то едни такива, че и да ти е надут коремът като гайда, ще ти се доще да ги схрускаш. Както ще ти се доще да схрускаш и майстора им Генчо, като го видиш с тази лъчезарна усмивка.

Като излезе рано сутрин на площада, висок, строен, със слабо усмихнато лице и живи закачливи очи, облечен в бяло сако, препасан с белоснежна престилка, че като се провикне:

— Сладки!… Сладки!… Ври, ври… па̀ри, ври! Кой ме вика?

Площадът сякаш се променя, оживява се и колоритът му се обогатява.

Сладките нареждаше и носеше в голяма плетена кошница. Продаваше ги по площада и училищата в града. Пък и добър търговски подход имаше!

Мине ли край него майка с дете, той лекичко и тихо пошепне на ухото на детето, загледано в кошницата:

— Плачи!… Плачи!… Търкаляй се, тръшкай се на земята майка ти да ти купи кравайче!

Детето понякога отнася кавгата, но в повечето случаи хруска вкусната сладка.

Друг път скришом подаде кравайчето на детето, майката като го види, че хруска кравайчето, помисля си, че само го е грабнало от кошницата, заизвинява се на Генчо.

— Нищо, нищо, госпожо — заутешава я Генчо — Дете е, дояло му се е! Нека яде! С едно кравайче няма да фалирам!

Но посяга ръка да вземе парите, които тя му подава.

Генчо, както ние казанлъчани си го знаем, си беше голям майтапчия. Душичката му трепереше да си направи майтап навън, пък и вкъщи.

На втори февруари всяка година правеше малки кравайчета, които пускаше в продажба.

Да, но на 2 февруари 1946 година майтапчийската му душичка се изкушила и в калабалъка той пуснал, ей тъй, безплатно, едно кравайче в джоба на милиционера на кръстовището на площада, а друг закачил на задника на виден казанлъчанин.

Не знам кой от двамата се жалвал, но Генчо получил призовка за дело.

И нали за пръв път му се случва да ходи на съд, поизплашил се и затова писал популярните казанлъчани Петър Арнаудов и Митьо Цанев, които да свидетелстват, що за човек е!

В деня на процеса обаче свидетелите му закъсняват, но въпреки това съдията Стефан Стоков дал ход на делото. По едно време на вратата на съдебната зала се подала главата на Петър Арнаудов, който се обърнал към съдията:

— Стефане, да не вземеш да осъдиш Генчо!… Той е сладък човек! — и си заминал.

Все пак съдът произнесъл присъда. И тя гласяла:

Осъжда се Генчо Димитров Генев, нарицаем Сладкия, да не произвежда и продава кравайчета с малък диаметър на дупката!

Един ден жена му и квартирантите му, а той имаше доста такива, се стреснали насериозно, когато той от втория етаж силно се развикал:

— Доче… Доче, тичай, тичай, че нещо стана!

Жена му, помислила, че нещо лошо му се е случило, хуква през две стъпала по стълбището. И докато се изкачи, Генчо вече със спокоен и тъжен глас промърморил:

— Нещото, каквото стана, няма го вече, Доче! Друг път по-бързо се качвай по стълбите, за да го свариш. Вече не сме млади!

И Генчо, както всяка жива душичка, си имаше и слабости. Мине ли край кръчмата на Тончо Попов, не може да устои на мамещите погледи на ротативките. Все ще остави в ненаситните им гърла по някой друг лев.

Но един ден щастието му се усмихнало. Изсипала се градушка от монети, та чак по пода се разпръснали. Събрал ги в престилката си и се понесъл в галоп към къщи. Отдалеч се развикал:

— Доче, Доче, идвай, душо, армаган голям ти нося! И сбогом, сиромашийо.

И нали това се случило преди Нова година, решил че и на Новогодишната нощ ще му провърви късметът.

Компанията се събрала у тях на карти. Преди да удари дванадесет часа Генчо бил отръскан до шушка. Казват, че проиграл и прасето, но не знам. Знам само, че малко след полунощ из махалата се разнесло квичене на прасе, после миризма на пърлена свинска козина, после на печени пържоли и накрая се разнесла популярната песен за „Кирчо на чердак седеше…“, но с малко изменен текст:

Генчо на чардак седеше-е-е,

печени пържоли ядеше-е-е!

И не само, че оплюскали кажи-речи четвърт от прасето, но и половин буренце вино му изпили.

Но такъв си беше Генчо! Хич не му се свидеше! Срещне ли го някой на площада, тъкмо излязъл от фурната и продал десетина гевречета и кифлички, и му поиска пари на заем, той му даде цялата продажба, извади извън джобовете си, тръска ги и му вика:

— На̀!… Гледай! — … Няма!… Това е всичко!

Пък и да не мислите, че записва на кого, какво е дал! Ами! А и не търсеше борча си! Платиш ли го — добре дошло!

Не знам, но защо Господ, между лошите, наказва и добрите и весели хора. Генчо никого не е обидил, на никого лоша дума не е рекъл. Десет години бе на легло и си отиде от този Божи свят тихомълком.

Край
Читателите на „Генчо Сладкия“ са прочели и: