Серия
Светът на диска (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mort, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 85 гласа)
Сканиране
Galimundi (2009 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2009 г.)

Издание:

Тери Пратчет. Морт

ИК „Вузев“, 1995

Редактор: Владимир Зарков

ISBN 954–422–038–0


По-долу е показана статията за Морт от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За героя от поредицата със същото име вижте Морт (герой).

Морт
Поредица Светът на диска
Автор Тери Пратчет
Герои Смърт
Морт
Изабел
Албърт
Местоположение Домът на Смърт
Мотиви антропоморфна персонификация
Смърт
Поредна книга четвърта
ISBN ISBN 954-422-070-4

Морт (на английски: Mort) е заглавието на роман от поредицата на Тери Пратчет Светът на диска и името на главния герой в книгата. Книгата е издадена през 1987 г. и е четвъртата от поредицата. Романът е първия, в който Смърт заема централна позиция като герой. В по-ранните книги той заема периферна роля.

Като тийнейджър характерът на Морт го прави неподходящ за робота в семейната ферма. По мнението на баща му Лезек Морт мисли твърде много, което му пречи да свърши на практика нещо. За да се справи с проблема на сина си Лезек го завежда на панаира, за да му намери работа като чирак. По този начин той иска да накара Морт да мисли по-малко, защото за него това е пречка.

Морт и баща му остават на панаира до полунощ в очакване Морт да бъде нает. Когато часовникът отброява дванадесет удара пред тях спира конник облечен в черно, възседнал бял кон. Конникът наема Морт, за да му помага в работата, която върши. Става ясно че мъжът е Смърт, а работата му събирането на души.

Напрежението от новата работа кара Морт да направи няколко грешки, но като всички добри герои той запазва достойнство, призовава Смърт на дуел и в края на историята остава с момичето.

Само че момичето, за което се жени, е осиновената дъщеря на Смърт - Изабел. Двамата живеят щастливо като дук и дукеса на Сто Хелит след като истинският дук на Сто Хелит е убит по време на дуел.

Тяхната история и най-вече тази на дъщеря им Сюзан е продължена в книгата Музика на душата.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

На Риана

Това с озарената от ярки свещи стая, където се пазят хронометрите на живота — рафт върху рафт, отрупани с тумбести пясъчни часовници — по един за всеки жив човек, които пресипват финия си пясък от бъдещето в миналото. От натрупаното съскане на падащи зрънца стаята бучи като море.

Ето го и собственикът на стаята, който дълбокомислено броди из нея. Казва се Смърт.

Но не коя да е Смърт. Това е Смърт, чиято определена сфера на действие е, ами, всъщност тя въобще не е сфера, а е Светът на Диска, който е плосък и се носи върху гърбовете на четири гигантски слона, стъпили здраво върху черупката на огромната звездна костенурка — Великата А’Туин, и е опасан от водопад, който безспирно се излива в пространството.

Учените са изчислили, че вероятността нещо толкова явно абсурдно да съществува, е едно на милион.

Но магьосниците пък са изчислили, че шансът едно на милион се пада девет от всеки десет пъти.

Смърт потраква с кокалени пръсти по черно-белите плочки на пода, мърмори си нещо под качулката, а ръцете му на скелет броят редиците трескаво работещи пясъчни часовници.

Най-после той избира един, който като че ли става, повдига го внимателно от лавицата и го поднася към най-близката свещ. Задържа го така, че светлината да заблести о стъклото и се взира в искрящата отразена точица.

Втренченият поглед на припламващите очни ями обгръща световната костенурка, която гребе из дълбините на пространството, с черупка, насечена от комети и надупчена от метеори. Някой ден дори и Великата А’Туин ще умре, мисли си Смърт — е, това вече ще е предизвикателство.

Но центърът на погледа му се гмурва още по-нататък, към синьо-зелената омая на самия Диск, който бавно се върти под миниатюрното си кръжащо около него слънце.

Сега той завива към голямата планинска верига, наречена Рамтоп. Планините Рамтоп изобилстват от дълбоки долини и неочаквани чукари, както и от значително повече география от тази, с която могат да се справят. Имат си и свой особен климат с шрапнелен дъжд, с вятър, който шиба като камшик, и непрестанни гръмотевични бури. Някои казват, че това е така, защото Планините Рамтоп са убежище на стара и дива магия. Но, нали знаете, някои хора могат всичко да кажат.

Смърт примигва — регулира дълбочината на взора си. Сега вижда тревистите поляни по склоновете откъм Посоката на Часовниковата Стрелка на планината.

Сега вижда един определен хълм.

Сега вижда поляна.

Сега вижда тичащо момче.

Сега го следи.

И тогава, с глас като изпуснати върху гранит оловни плочи, той изрича: ДА.

 

 

Нямаше никакво съмнение, че съществува нещо магическо в почвата на тази хълмиста, пресечена местност, която — поради особената окраска, която придаваше на местната флора, бе известна като октариновата тревиста местност. Тя, например, беше едно от едва няколкото места на Диска, където се отглеждат обратногодишни култури.

Обратногодишни са онези култури, които растат назад във времето. Засявате семената тази година, а те израстват миналата.

Семейството на Морт се беше специализирало в дестилиране на вино от обратногодишно грозде. Последното беше много силно и особено търсено от гадателите, тъй като, естествено, им помагаше да виждат в бъдещето. Единственият проблем обаче беше, че махмурлукът те хваща на предната сутрин, и следва яко да се напиеш, за да ти мине.

Стопаните, които отглеждаха обратногодишни култури, обикновено бяха големи, сериозни хора, склонни към самовглъбеност и обстойно проучване на календара. Фермерът, който забравя да засее обикновените семена, само може да изгуби реколтата си, докато този, който пропусне да засее семената на прибраната вече преди дванайсет месеца реколта, рискува да наруши цялата тъкан на причинно-следствеността, а да не говорим пък за болезненото неудобство.

Подобно болезнено неудобство изпитваха родителите на Морт от факта, че най-младият им син хич не е сериозен и че притежава толкова талант за земеделец, колкото и някоя умряла морска звезда. Не че не помагаше, но помощта му имаше онзи отнесен, весел характер, от който сериозните хора много скоро започват да се ужасяват. Имаше нещо заразително, може би дори фатално във всичко това. Момчето беше високо, червенокосо и луничаво, с тяло, което като че ли само формално е под контрола на собственика си; сякаш цялото беше сглобено единствено и само от колене.

Точно в този ден то се развяваше из високите поля, размахваше ръце и крещеше.

Бащата и чичото на Морт безутешно го наблюдаваха от каменната ограда.

— Това, което не разбирам — рече татко Лизек, — е защо птиците не се плашат. Аз бих отлетял, ако видех такова чудо да иде срещу мене.

— А! Чудно нещо е това, човешкото тяло. Искам да кажа, краката му може и да се мятат навсякъде, но пък могат да развият доста добра скорост.

Морт стигна до края на една бразда. Охранен гълъб бавно се отмести от пътя му.

— Все пак, има сърце на място, нали — рече татко Лизек, внимателно.

— Тъй, тъй. Само дет’ нищо друго не е.

— У дома пази чисто. Не яде много — рече татко Лизек.

— Да, личи си.

Лизек погледна косо брат си, който зяпаше втренчено небето.

— Чух, че имаш свободно място на фермата си, Хамеш — каза той.

— А, май вече си намерих помощник.

— А! — рече Лизек умърлушен. — И кога стана това?

— Вчера — каза брат му, лъжейки с бясната скорост на гърмяща змия. — Всичко е подписано и подпечатано. Прощавай. Виж, нищо против нямам младия Морт, така де, той е такова добро момче, че да ти е драго да го гледаш, само дето…

— Знам, знам — каза Лизек. — Само дето и с двете ръце, не мож’ си намери задника.

Загледаха се в далечната фигура. Беше се претърколила. Няколко гълъба се бяха приближили да я проучат.

— Не е глупав, да знайш — рече Хамеш. — Не е туй, дет’ му викат глупак.

— Бе има мозък, то е ясно — съгласи се Лизек. — Понякога така се замисля, че трябва да го хлопнеш по главата, за да те забележи. Баба му го научи да чете, разбираш ли. Мисля, че от това му се прегря мозъкът.

Морт се изправи, после се препъна в дрехата си.

— Трябва да подхване някакъв занаят — рече Хамеш замислено. — Да речем, монашество. Или магьосничество. Те магьосниците, много четат.

Двамата се спогледаха. Едновременно в главите им изплува една и съща мисъл: какво ли би станало, ако в добронамерените ръце на Морт попаднеше книга с магии.

— Добре де — рече Хамеш припряно. — Нещо друго, тогава. Все трябва да има нещо, дето да му иде отръки.

— Много се замисля, там е проблемът — каза Лизек. — Виж го сега. Не му мислиш много-много как да подплашиш пернатите — просто го правиш. Нормалните момчета, де, имам предвид.

Хамеш се почеса замислено по брадата.

— Проблемът може да стане нечий чужд проблем — каза той.

Изражението на Лизек остана непроменено, но нещо в очите му се раздвижи.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— На панаира в Овчи рид другата седмица ще наемат хора. Даваш го чирак, ясно, а новият му господар да бере грижа как ще го одяла. ’Къв е законът. Хващаш го да подпише, и е вързан.

Лизек хвърли поглед през полето към сина си, който разглеждаше един камък.

— Виж, не искам да му се случи нещо лошо — рече той колебливо. — Ние с майка му си го обичаме. Човек свиква.

— За негово добро ще е, ще видите. Ще стане мъж.

— Е. Добре. Поне суров материал в него — колкото щеш — въздъхна Лизек.

 

 

Интересът на Морт към камъка ставаше все по-голям. Той съдържаше къдрави мидички, запазени останки от първите дни на света, когато — никому неизвестно защо — Създателят беше творил същества от камък.

Морт проявяваше интерес към много неща. Например, защо зъбите на хората пасваха така добре. Много мислене хвърли по този въпрос. Друга загадка бе, защо слънцето грее през деня, а не през нощта когато светлината би била по-полезна. Той знаеше стандартното обяснение, но то някак не го задоволяваше.

Накратко Морт беше един от онези хора, които са по-опасни и от торба, пълна с гърмящи змии. Той твърдо бе решен да открие основополагащия закон във вселената.

Което щеше да е трудно, защото такъв просто не съществува. Сглобявайки света, Създателят беше имал цял куп забележително добри идеи, но това да го направи разбираем, не беше една от тях.

Трагическите герои винаги се оплакват, когато боговете се заинтересуват от тях, но именно хората, на които боговете не обръщат внимание, са тези, които имат истински проблеми.

Както обикновено, баща му викаше подире му. Морт замери с камъка един гълъб, който така беше преял, че не искаше да се отмести от пътя му, и тръгна обратно през полето.

 

 

Ето защо Морт и баща му слязоха от планините долу в Овчи рид навръх Новогодишната Нощ на Прасетата, събрали скромните принадлежности на момчето в торба, натоварена на гърба на едно магаре. Градът представляваше само един павиран площад с магазини по краищата му, които осигуряваха пълното сервизно обслужване на земеделската общност.

Не минаха и пет минути, и Морт излезе от шивачницата пременен, в свободно падаща по тялото кафява одежда с неопределено предназначение, от която напълно обяснимо предишният й стопанин се бе отказал, и достатъчно голяма, за да може момчето да израсте, ако предположим, че то щеше да се превърне в слон е поне деветнайсет крака.

Баща му го огледа критично.

— Много е хубава — каза той, — за тия пари.

— Хапе ме — каза Морт. — Мисля, че в нея има и други неща освен мен.

— По света има хиляди момчета, които биха били благодарни за такава хубава, топла… — Лизек се запъна, после се предаде — … одежда като тази, момчето ми.

— Може ли да я споделя с тях? — попита Морт, с надежда.

— Трябва да изглеждаш спретнат — строго каза Лизек. — Трябва да правиш впечатление, да се открояваш в тълпата.

Това беше абсолютно сигурно. Нямаше как да го пропуснат. Поеха през събралото се на площада множество, всеки зает със собствените си мисли. Обикновено Морт с удоволствие посещаваше града — с космополитната му атмосфера и странните диалекти от села, отдалечени на пет, че дори на десет мили оттук, но този път го изпълваха неприятни опасения, все едно си спомняше нещо, което още не се е случило.

Панаирът изглежда действаше така: хората, които търсеха работа, заставаха в нестройни редици в центъра на площада. Много от тях имаха забодени на шапките си дребни символи, които казваха на света онова, за което ги бива — овчарите имаха вътък вълна, коларите — кичур конски косми, декораторите на домове — парче зебло за стенна апликация и т.н.

Момчетата кандидат-чираци се бяха сбутали в оная част на площада, която беше по посока на Центъра.

— Просто отиваш и заставаш там, а някой идва и ти предлага да му чиракуваш — каза Лизек, с глас, примесен с несигурност. — Ако одобрят вида ти, разбира се.

— Как точно става това? — попита Морт.

— Ами… — започна Лизек и спря. Тази част Хамеш не беше я обяснил. Той събра ограничените си познания за пазарищата, които се свеждаха до продан на добитък, и предположи:

— Сигурно ти броят зъбите и… таковата. И гледат да не ти свирят гърдите и краката да са ти в ред. Няма да казваш, че можеш да четеш. Това разстройва хората.

— И после, какво? — попита Морт.

— После отиваш и учиш занаята — каза Лизек.

— Кой занаят, по-точно?

— Ами… дърводелството е добър занаят — рече Лизек, напосоки. — Или джебчийството. Някой все трябва да го прави.

Морт заби поглед в краката си. Той бе послушен син, когато се сетеше, и щом от него се очакваше да чиракува, той твърдо бе решил да стане добър чирак. Дърводелството, обаче, не звучеше многообещаващо — дървото води някакъв свой си, проклет живот, пък и има склонността да се цепи. А официалните джебчии бяха рядкост в Планините Рамтоп, където хората не бяха чак толкова богати, че да си ги позволят.

— Добре — рече той накрая, — ще отида и ще опитам. Но какво става, ако не ме зачирачят?

Лизек се почеса по главата.

— Знам ли — каза той. — Предполагам, че просто чакаш, докато панаирът свърши. В полунощ. Така мисля.

 

 

И ето наближаваше полунощ.

Тънък скреж започваше да покрива паважа. В изящно украсената часовникова кула, която стърчеше над площада, две фино изработени механични фигури изскочиха от вратичките си в циферблата и удариха четвърт час.

Петнайсет минути до полунощ. Морт трепереше, ала алените пламъци на срама и ината — по-горещи от стените на Ада — го изгаряха отвътре. Духна на ръцете си от нямане какво да прави и се загледа в замръзващото небе, като се опитваше да избягва втренчените погледи на малкото изостанали участници във вече разтурения панаир.

Повечето търговци си бяха събрали сергиите и си бяха отишли. Дори продавачът на люти пирожки бе спрял да хвали стоката си и, с риск за живота си, ядеше една от тях.

Последният събрат по надежди на Морт беше изчезнал преди часове. Имаше тъп като стена поглед, беше гърбав и с непрестанно течащ нос, и единственият упълномощен просяк на Овчи рид го бе обявил за чудесен материал за работата. Момчето от другата му страна отиде при майстора на детски играчки. Един по един си отидоха всички — дюлгерите, налбантите, убийците, абаджиите, бъчварите, конярите и орачите. Оставаха броени минути до новата година и стотина момчета щяха да се втурнат с надежда в бъдещата си професия, а пред тях се разгръщаше нов, приличен живот с полезна работа.

Морт се питаше отчаяно защо не бе сред избраниците. Положи максимум усилия да изглежда благонадеждно, и гледаше всеки свой потенциален работодател право в очите, за да го впечатли с прекрасната си натура и изключително привлекателни качества. Това изглежда не даде търсения ефект.

— Искаш ли люта пирожка? — попита баща му.

— Не.

— Евтино ги дава.

— Не. Благодаря.

— О!

Лизек се подвоуми.

— Мога да питам човека дали не му трябва чирак — каза той, опитвайки се да помогне. — Много е надеждна, това разносната търговия.

— Не мисля, че му трябва — каза Морт.

— Не, вероятно не — рече Лизек. — Едноличен бизнес, като гледам. Както и да е, вече си отиде. Знаеш ли, ще ти оставя малко от моята.

— Не, тате, всъщност въобще не съм гладен.

— Няма никакви жили.

— Не. Но благодаря ти, все пак.

— О! — Лизек свали малко градуса. Той заподскача наоколо, за да посъживи малко краката си и фалшиво си засвирука през зъби. Усещаше, че трябва да каже нещо, да даде някакъв съвет, да изтъкне, че животът си има своите успехи и неуспехи, да сложи ръка на рамото на сина си и надълго и нашироко да говори за проблемите на израстването, да посочи — накратко — че светът е едно смешно старо местенце, където — метафорично казано — никой не бива да е чак толкова горд, че да откаже предложената му прекрасна люта пирожка.

Останали бяха вече сами. Скрежът — последният за годината, скова камъните в прегръдката си.

В часовниковата кула високо над тях зъбчато колелце направи едно „щрак“, задвижи лостче, освободи палец и пусна голяма оловна тежест да падне надолу. Последва страхотен стържеш метален шум, вратичките на циферблата се отвориха и освободиха часовите работници. Като размахваха рязко чукчета, сякаш заболели от роботен артрит, те започнаха възвестяването на новия ден.

— Е, това е — каза Лизек с надежда. Налагаше се да потърсят някъде да пренощуват — Новогодишната Нощ на Прасетата не беше време за разходки в планината. Може би някъде тук имаше някоя конюшня…

— Полунощ не е настъпила, докато не удари и последният удар — отнесено каза Морт.

Лизек сви рамене. Безусловната сила на ината на Морт направо го съсипваше.

— Добре — каза той. — Ще почакаме тогава.

И точно в този момент, през скования от студ площад, те доловиха да кънти чаткането на копита, по-ясно, отколкото нормалната акустика би позволила. „Чаткане“ всъщност е удивително неточен израз да се опише шума, който трополеше около главата на Морт; „чаткането“ предполага едно игриво малко пони, което даже може да носи сламена шапка с дупки, изрязани за ушите. Нещо в този шум даваше ясно да се разбере, че сламените шапки са абсолютно изключени.

Конят влезе на площада откъм пътя за Центъра на света, от огромните му бели, влажни хълбоци излизаше пара, а изпод копитата му хвърчаха искри. Стъпваше гордо, като кавалерийски жребец. Със сигурност не носеше сламена шапка.

Високата фигура на ездача се беше загърнала срещу студа. Когато конят стигна средата на площада, ездачът слезе бавно и затършува нещо зад седлото. Най-после той — или тя — извади една брезентова торба, завърза я зад ушите на животното и го потупа приятелски по врата.

Въздухът стана гъст и мазен, а тъмните сенки около Морт добиха синьо-виолетови очертания. Ездачът тръгна към него, а черната му мантия се издуваше назад и краката му тихичко потракваха по паветата. Това беше единственият шум — тишината бе захлупила площада подобно огромни бали бял памук.

Впечатляващият ефект се наруши от буца лед.

— О, МАМКА ТИ.

Не беше точно глас. Думите се разбираха чудесно, но те стигаха в главата на Морт без да си правят труда да минат през ушите му.

Той се затича да помогне на падналата фигура и установи, че хваща ръка, която не е нищо повече от полирана кост, гладка и малко пожълтяла като стара билярдна топка. Качулката на фигурата падна назад и един гол череп обърна празните си очни дупки към него.

Не съвсем празни, обаче. Дълбоко в тях, сякаш прозорци, обърнати към безкрая на пространството, проблясваха две малки сини звезди.

На Морт му мина през главата, че би трябвало да го обземе ужас, така че леко се изненада, когато откри, че не е. Пред него седеше скелет, който си разтриваше коленете и ругаеше, ала жив скелет, интригуващо впечатляващ, но не и — поради някаква странна причина — много страшен.

— БЛАГОДАРЯ, МОМЧЕ — каза черепът. — КАК СЕ КАЗВАШ?

— Ъ-ъ — каза Морт, — Мортимър… сър. Викат ми Морт.

— КАКВО СЪВПАДЕНИЕ[1] — каза Смърт. — ПОМОГНИ МИ ДА СТАНА, МОЛЯ ТЕ.

Фигурата се изправи несигурно и започна да се изтупва. Сега Морт забеляза, че е препасана с тежък колан през кръста, а на него виси сабя с бяла дръжка.

— Надявам се, че не ви заболя, сър — учтиво каза той.

Черепът се ухили. Естествено, помисли си Морт, няма голям избор.

— НЯМА ПОВРЕДИ, СИГУРЕН СЪМ.

Черепът се огледа и като че ли едва сега забеляза Лизек, който изглежда беше замръзнал на мястото си. Морт реши, че от него се очаква обяснение.

— Баща ми — каза той, като се стремеше да застане услужливо пред Гледка „А“, без да я обиди. — Простете сър, но вие не сте ли Смърт?

— ТОЧНО. ОТЛИЧЕН ПО НАБЛЮДАТЕЛНОСТ НА ТОВА МОМЧЕ.

Морт преглътна.

— Баща ми е добър човек — каза той. Помисли малко и после добави: — Доста добър. Бих ви помолил да го оставите на мира, ако не възразявате. Не знам какво точно му направихте, но бих искал да спрете. Без да се засягате.

Смърт отстъпи назад, наклонил череп на една страна.

— ПРОСТО ЗА ЕДИН МИГ НИ ИЗВАДИХ ИЗВЪН ВРЕМЕТО — каза той. — ТОЙ НЯМА ДА ВИДИ И ДА ЧУЕ НИЩО, КОЕТО БИ ГО РАЗТРЕВОЖИЛО. НЕ, МОМЧЕ, ТУК СЪМ ЗАРАДИ ТЕБ.

— Заради мен?

— ТИ СИ ТУК, ЗАЩОТО ТЪРСИШ РАБОТА?

На Морт започна да му просветва.

— Вие си търсите чирак? — попита той.

Очните кухини се обърнаха към него, а актиниевите точици в тях искряха.

— РАЗБИРА СЕ.

Смърт махна с костелива ръка. Блесна пурпурна дъга, чу се нещо като видимо пукване и Лизек се размърда. Високо горе над главата му часовите роботи се заеха да отброяват полунощ, след което на Времето вече му бе разрешено да допълзи обратно. Лизек примигна.

— Изгубих те от поглед за минута — каза той. — Прощавай, май бях другаде.

— ПРЕДЛОЖИХ НА СИНА ВИ РАБОТА — каза Смърт. — НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ ИМАМ И ВАШЕТО СЪГЛАСИЕ?

— С какво казахте, се занимавате? — попита Лизек, разговаряйки със скелет, облечен в черно наметало, без да прояви ни най-малко учудване.

— АЗ ВЪВЕЖДАМ ДУШИТЕ В ОТВЪДНИЯ СВЯТ — каза Смърт.

— А! — рече Лизек. — Ама разбира се, извинявайте, още по дрехите трябваше да се сетя. Много необходима работа, много сигурна. Установен бизнес, а?

— ДА, ПРАКТИКУВАМ ГО ОТДАВНА — каза Смърт.

— Хубаво. Хубаво. Да ви кажа, никога не съм мислил, че е нещо, дето става за Морт, но работата е добра, много добра и винаги много сигурна. Та, как ви викат?

— СМЪРТ.

— Тате… — припряно започна Морт.

— Фирмата ми се струва непозната — каза Лизек. — Къде точно е седалището?

— ОТ НАЙ-МРАЧНИТЕ ДЪЛБИНИ НА МОРЕТО, ДО ВИСИНИ, В КОИТО ДОРИ И ОРЕЛЪТ НЕ ЛЕТИ — каза Смърт.

— Множко е — кимна Лизек. — Е, аз…

— Татко… — каза Морт и дръпна баща си за палтото.

Смърт сложи ръка на рамото му.

— ТОВА, КОЕТО БАЩА ТИ ВИЖДА И ЧУВА, НЕ Е ТОВА, КОЕТО ТИ ВИЖДАШ И ЧУВАШ — каза той. — НЕ ГО ТРЕВОЖИ. МИСЛИШ ЛИ, ЧЕ БИ ИСКАЛ ДА МЕ ВИДИ… НА ЖИВО, ТАКЪВ, КАКЪВТО СЪМ?

— Но ти си Смърт — каза Морт. — Ти убиваш хора!

— АЗ? ДА УБИВАМ? — каза Смърт, очевидно обиден. — РЕШИТЕЛНО НЕ. ХОРАТА СЕ УБИВАТ, НО ТОВА СИ Е ТЯХНА РАБОТА. АЗ САМО ПОЕМАМ ОТТАМ НАТАТЪК. В КРАЯ НА КРАИЩАТА, ТОВА ЩЕШЕ ДА Е АДСКИ ГЛУПАВ СВЯТ, АКО ХОРАТА ГИ УБИВАХА, А ТЕ НЕ УМИРАХА, НАЛИ ТАКА?

— Е, да… — каза Морт, колебливо.

Морт никога не беше чувал думата „заинтригуван“. Не се използваше често в семейните разговори. Но една искрица в душата му го караше да мисли, че пред него стои нещо адски странно и очарователно, и не съвсем ужасно и, че ако сега изтърве момента, ще съжалява после цял живот. А си спомни и за униженията през деня, за дългия път към дома…

— Ъ… — започна той, — не се налага да умирам, за да получа мястото, нали?

— НЕ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО УСЛОВИЕ.

— А това… с костите…?

— НЕ, ОСВЕН АКО ТИ САМ НЕ ГО ПОЖЕЛАЕШ.

Морт въздъхна отново. Пак го обхванаха страхове.

— Ако татко разреши — каза той.

Те погледнаха към Лизек, който се почесваше по брадата.

— Как ти се струва тая работа, Морт? — попита той, с крехката веселост на болен от треска. — Не всеки би я приел за професия. А и аз нямах това предвид, признавам. Но, говори се, погребалните услуги били достойна професия. Ти решаваш.

— Погребални услуги ли? — каза Морт. Смърт кимна и съзаклятнически вдигна пръст към устните си. — Изглежда интересно — каза Морт полека. — Ще ми се да опитам.

— Къде казахте, че работите? — попита Лизек. — Далече ли е оттук?

— НЕ ПО-ДАЛЕЧ ОТ ПЛЪТНОСТТА НА СЯНКА — каза Смърт. — ПРИ ПЪРВАТА РОДЕНА КЛЕТКА, ДО НЕЯ БЯХ И АЗ. КЪДЕТО ИМА ЧОВЕК, И АЗ СЪМ ТАМ. И ПОД ЗАМРЪЗВАЩИ ЗВЕЗДИ ПОСЛЕДНИЯТ ЖИВОТ ДА ПРОПЪЛЗИ, ДО НЕГО ЩЕ СЪМ АЗ.

— А! — каза Лизек, — доста обикаляш значи.

Изглеждаше озадачен — също като човек, който се мъчи да си спомни нещо важно, но после явно се отказа. Смърт го потупа приятелски по рамото, след това се обърна към Морт.

— МОМЧЕ, ИМАШ ЛИ БАГАЖ?

— Да — каза Морт и тогава си спомни. — Само че май го забравих в магазина. Тате, забравихме торбата с дрехите в магазина!

— Вече са го затворили — каза Лизек. — Магазините не работят в Новогодишния Ден на Прасетата. Ще трябва да се върнеш там чак вдругиден… всъщност вече утре.

— ТОВА НЯМА ЗНАЧЕНИЕ — каза Смърт. — ТРЪГВАМЕ ВЕДНАГА. СИГУРЕН СЪМ, ЧЕ МНОГО СКОРО ТУК ЩЕ МИ СЕ ОТВОРИ РАБОТА.

— Надявам се скоро да наминете и да ни видите — каза Лизек. Имаше вид на човек, който се бори с мислите си.

— Не мисля, че идеята е добра — каза Морт.

— Е, довиждане, момчето ми — каза Лизек. — Изпълнявай каквото ти кажат, разбрано ли е? И… простете, сър, вие имате ли син?

Смърт го изгледа леко изненадан.

— НЕ — отвърна той, — НЯМАМ СИНОВЕ.

— Искам да кажа на момчето си няколко последни думи, ако не възразявате.

— ТОГАВА АЗ ЩЕ СЕ ПОГРИЖА ЗА КОНЯ — каза Смърт, с повече такт от обикновено.

Лизек прегърна сина си през раменете, с известна трудност, предвид разликата във височините, и го поведе нежно през площада.

— Морт, знаеш ли какво ми каза чичо ти Хамеш за чирашкия бизнес? — прошепна той.

— Какво?

— Ами, той ми каза и това — сподели старецът. — Каза, че не е нечувано калфата да наследи занаята на майстора си. Какво ще кажеш за това, а?

— Ъ. Не съм сигурен — каза Морт.

— Струва си да се замислиш — каза Лизек.

— Аз си мисля за това, тате.

— Много от младите момчета тръгват оттук, казва Хамеш. Гледат да станат полезни, гледат да се харесат на майстора и… така де, ако в семейството има дъщери… Господин, а… а, спомена ли господинът нещо за дъщери?

— Кой господин? — попита Морт.

— Господин… новият ти господар.

— О, той ли! Не, струва ми се, не — каза бавно Морт. — Мисля, че не е от тези, дето се женят.

— Много будни младежи си оправят бъдещето с една венчавка — каза Лизек.

— Така ли?

— Морт, ти май въобще не ме слушаш.

— Какво?

Лизек спря рязко на заледените павета и завъртя момчето към себе си.

— Ще трябва наистина да се постараеш повече — каза той. — Не разбираш ли това, момче? Ако ще се захващаш с нещо на този свят, ще трябва добре да слушаш. Аз съм ти баща и аз ти го казвам.

Морт сведе очи и погледна баща си в лицето. Искаше да му каже много неща: искаше да му каже колко много го обича, колко е разтревожен; искаше да го попита какво наистина си мисли, че е видял и чул току-що. Искаше да му обясни, че се чувства като човек, стъпил върху къртичина, която впоследствие се е оказала вулкан. Искаше да го попита какво точно означава „венчавка“. Това, което каза обаче, беше:

— Да. Благодаря. Време е да тръгвам. Ще се опитам да ти пиша.

— Все някой ще мине да ни го прочете — каза Лизек. — Сбогом, Морт.

Издуха си носа.

— Сбогом, тате. Ще дойда да ви видя някой път — каза Морт.

Смърт се прокашля тактично, макар че то прозвуча като пукот на дървена подпора в древноегипетска гробница, пълна със скарабеи.

— ВРЕМЕ Е ДА ТРЪГВАМЕ — каза той. — КАЧВАЙ СЕ, МОРТ.

Морт се изкатери отзад на украсеното със сребро седло, докато Смърт се навеждаше, за да се ръкува с Лизек.

— БЛАГОДАРЯ ВИ — каза той.

— Момчето е с добро сърце — каза Лизек. — Малко е отнесен, това е. Нали всички никога сме били млади.

Смърт обмисли последното.

— НЕ — каза той. — НЕ БИХ КАЗАЛ.

Хвана поводите, обърна коня и го насочи по пътя към Ръба. Кацнал зад гърба на загърнатата в черно наметало фигура, Морт махна отчаяно. Лизек махна в отговор. И когато конят с двамата ездачи изчезна от погледа му, свали ръката си и я загледа. Ръкостискането… беше му се сторило някак странно. Но, някакси, вече не можеше да си спомни защо.

 

 

Морт слушаше тропота на конските копита по калдъръма. После, щом стигна до пътя, той премина в топуркане по отъпканата земя, а после — после нямаше вече нищо.

Погледна надолу и видя земята да се разстила под тях, а наоколо нощта бе гравирана със сребриста лунна светлина. Ако изпаднеше от коня, щеше да удари единствено въздух.

Удвои сили и стисна седлото.

Тогава Смърт каза:

— ГЛАДЕН ЛИ СИ, МОМЧЕ?

— Да, сър. — Думите изскочиха направо от стомаха му, без намесата на мозъка.

Смърт кимна и обузда коня. Той застина в пространството; величествената кръгла панорама на Диска проблясваше под него. Тук и там някой град светеше в оранжев пламък, а топлите морета в близост до Ръба леко фосфоресцираха. В някои тесни долини уловената дневна светлина на Диска, която е бавна и малко тежка[2], бавно се издигаше във вид на сребриста пара.

Но тя беше заслепена от блясъка, който се издигаше към звездите от самия Ръб. Огромни потоци светлина искряха и блестяха в небето. Величествени стени от злато опасваха света.

— Колко е красиво — каза меко Морт. — Какво е това?

— СЛЪНЦЕТО СЕ НАМИРА ПОД ДИСКА — отвърна Смърт.

— Така ли е всяка нощ?

— ВСЯКА НОЩ — каза Смърт. — ТАКА Е В ПРИРОДАТА.

— Някой знае ли?

— АЗ. ТИ. БОГОВЕТЕ. ХУБАВО Е, НАЛИ?

— Страшно!

Смърт се наведе от седлото и погледна земните кралства.

— НЕ ЗНАМ ЗА ТЕБ — каза той, — НО АЗ БИХ УНИЩОЖИЛ ЕДНО КЪРИ.

 

 

Макар да беше вече доста късно след полунощ, животът в града — близнак Анкх-Морпорк кипеше и вреше. На Морт Овчи рид му се бе видял забързан, но в сравнение с бъркотията наоколо най-подходящото определение за него по-скоро би било, да речем например, морга.

Поетите са се опитвали да възпеят Анкх-Морпорк. Безуспешно. Може би това е поради безусловната яростна жизненост на града, или може би самият факт, че едно такова място с милиони обитатели и без никаква канализация, е доста грубо за поетите, които предпочитат, и нищо чудно в това, нарцисите. Затова ще отбележим само, че Анкх-Морпорк бе изпълнен с живот като старо сирене в зноен ден, шумен като ругатня в катедрала, блестящ като нефтен разлив, разноцветен като натъртено място и пълен с енергия, работа, забързаност и хъс като у умряло куче върху термитна могила.

Имаше храмове, през чиито широко отворени врати се изливаше звън на гонгове и цимбали и огласяше улиците, а в случаите на някои по-консервативни фундаменталистки религии — съпроводен и от кратките писъци на жертвите. Имаше магазини, чиито странни стоки бяха изсипани направо на паважа. Очевидно имаше и изобилие от приятелски настроени млади дами, които изглежда не можеха да си позволят много дрехи. Имаше и бенгалски огньове, и жонгльори, и всевъзможни продавачи на мигновена трансцендентност.

И Смърт бродеше сред всичко това. Морт все очакваше да види как той минава през тълпите яко дим, но въобще не беше така. Простата истина беше, че там откъдето минеше Смърт, хората се отдръпваха.

Не така стояха обаче нещата за Морт. Тълпите, които внимателно се раздалечаваха, за да премине новият му господар, се събираха обратно, точно навреме за да препречат пътя му. Настъпваха го по краката, ръгаха го в ребрата, опитваха се да му продадат неприятни подправки и зеленчуци с красноречив вид, а една застаряваща дама каза, противно на очевидното, че й прилича на добре сложен младеж, който търси забавления.

Той й поблагодари и каза, че се надява забавлението вече да е започнало.

Смърт стигна до края на улицата, светлината от бенгалските огньове играеше с разноцветни отблясъци по полираното му теме, и помириса въздуха. Един пияница се заклатушка към него, но без видима причина направи обходна маневра в несигурното си движение, и сам без да знае защо.

— ТОВА Е ГРАДЪТ, МОМЧЕ — каза Смърт. — КАК ТИ СЕ СТРУВА?

— Много е голям — каза Морт неуверено. — Искам да кажа, защо всички тук искат да живеят натъпкани един до друг?

Смърт сви рамене.

— НА МЕН МИ ХАРЕСВА — каза той. — КИПИ ОТ ЖИВОТ.

— Сър?

— ДА?

— Какво е къри?

Сините огньове заблестяха дълбоко в погледа на Смърт.

— ХАПВАЛ ЛИ СИ НЯКОГА НАГОРЕЩЕНО ДО ЧЕРВЕНО КУБЧЕ ЛЕД?

— Не, сър — отвърна Морт.

— ТОВА Е ТО КЪРИТО.

— Сър?

— ДА?

Морт преглътна с усилие.

— Простете, сър, но татко казваше, ако нещо не разбирам, да задавам въпроси, нали сър?

— МНОГО ПРЕПОРЪЧИТЕЛНО — каза Смърт. Свърна по една странична уличка, а тълпите пред него се разлетяха като свободни молекули.

— Такова, сър, забелязах, че… всъщност, работата е там, че… фактите сочат ясно сър, че…

— ДАВАЙ НАПРАВО, МОМЧЕ.

— Как така ядете храната, сър?

Смърт се закова на място, така че Морт се бутна в него. Момчето понечи да заговори, но той му направи знак да мълчи. Изглежда се ослушваше за нещо.

— ДА ЗНАЕШ — каза той, почти на себе си, — ПОНЯКОГА СТАВАМ МНОГО РАЗДРАЗНИТЕЛЕН.

Завъртя се на една пета и се понесе с бясна скорост надолу по уличката, а наметалото му се развяваше след него. Уличката се виеше между черни стени и заспали къщи, и беше не толкова пътна артерия, колкото една лъкатушеща бездна.

Смърт спря пред ръждясал варел с дъждовна вода, бръкна с цяла ръка в него и извади завързана торбичка, с тухла на другия край на връвта. Извади сабята си — блестяща лента от син пламък, и преряза въжето.

— НАПРАВО СТРАШНО СЕ ЯДОСВАМ — каза той. Обърна торбичката с дъното нагоре и Морт видя, как жалко се плъзват и образуват локва на паважа някакви подгизнали, космати топки. Смърт се пресегна с белите си пръсти и нежно ги погали.

Не мина много време и нещо подобно на сив пушек се издигна от котенцата, образувайки три малки котешки облачета във въздуха. От време на време те се издуваха, меняха очертанията си и премигваха срещу Морт с учудени сиви очи. Когато той посегна да докосне едно, ръката му мина през него и леко изтръпна.

— С ТАЗИ РАБОТА, ХОРАТА НЕ СЕ ПРЕДСТАВЯТ В НАЙ-ДОБРАТА СИ СВЕТЛИНА — каза Смърт. Духна към едно от котенцата и то леко се преобърна. Тъжното му, хленчещо „мяу“ прозвуча така, сякаш идва по ламаринена тръба от много, много далеч.

— Това са им душите, нали? — попита Морт. — А каква форма имат човешките?

— ЧОВЕШКА — каза Смърт. — ПРИНЦИПНО ВСИЧКО ЗАВИСИ ОТ ХАРАКТЕРНОТО МОРФОГЕНЕТИЧНО ПОЛЕ.

Той въздъхна така, сякаш падна покров, пое котенцата от въздуха и внимателно ги прибра някъде дълбоко в пазвата на черното си наметало. Изправи се.

— ВРЕМЕ Е ЗА КЪРИ — каза той.

Бележки

[1] Mort (англ., ост.) — смърт. — Бел.прев.

[2] На практика, на Диска всичко се движи по-бързо от светлината, която е мързелива и укротена, за разлика от обикновената. Единственото нещо, за което се знае, че се движа по-бързо от обикновената светлина, според философа Ли Тин Мазника, е монархията. Той разсъждавал така: не може да има повече от един крал едновременно, а традицията изисква плътност на царуванията, така че, когато някой крал умре, приемането на престола от престолонаследника трябва да стане мигновено. Можем да допуснем, теоретизира той, че съществуват някакви елементарни частици — кралцони, или може би кралицони, с помощта на които протича този процес, но, разбира се, понякога приемането на престола пропада, ако насред полета си, те се ударят о античастица или републикон. Амбициозните му планове да използва откритието си за разпращане на съобщения, като използва умерени мъчения на някой дребен крал, с цел той да модулира сигнала, не бяха доразвити докрай, защото точно тогава барът затвори.