Серия
Уил Пайпър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Library of the Dead [= Secret of the Seventh Son], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 88 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Глен Купър. Библиотеката на мъртвите

ИК „Бард“, 2009

Редактор: Мария Василева

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009

ISBN 978–954–655–032–3


Имената, героите, местата и случките в тази книга са продукт на въображението на автора или са използвани фиктивно и не бива да се смятат за истински. Всяка прилика с действителни събития, места, организации или личности, живи или мъртви, е напълно случайна.

21 май 2009 г.
Ню Йорк

Дейвид Суишър въртя тракбола на смартфона си, докато не намери имейла от финансовия директор на един от клиентите си. Човекът искаше да се уговорят кога да дойде от Хартфорд да поговорят за обслужването на някакъв кредит. Рутинна работа от онези, които оставяше за вършене по пътя към къщи. Написа отговора, докато колата пълзеше едва-едва по Парк Авеню.

Тих звън обяви пристигането на нов имейл. Беше от жена му. „Имам изненада за теб.“

„Супер! Очаквам я с нетърпение“ — отговори й той.

Тротоарите бяха пълни с нюйоркчани, опиянени от свежия полъх на пролетта. Приглушената вечерна светлина и топлият безтегловен въздух повдигаха духа им и ги караха да крачат по-енергично. Мъже с преметнати през рамо сака и навити ръкави се наслаждаваха на ветреца по голите си ръце, жени с полупрозрачни поли го усещаха по бедрата си. Кръвта определено кипваше. Хормоните, доскоро сковани като кораби в арктическите ледове, сега се понасяха по течението на пролетното топене. Несъмнено в града се очертаваше бурна нощ. Някой беше пуснал с пълна сила „Пролетно тайнство“ на Стравински по уредбата си и ликуващите звуци се лееха от отворения прозорец на високия жилищен блок, за да се смесят с какофонията на улицата.

Всичко това оставаше незабелязано за Дейвид, който бе насочил цялото си внимание към малкия течнокристален дисплей. Той също оставаше незабелязан зад затъмненото стъкло на колата си — тридесет и шест годишен инвестиционен банкер, водещ несъмнено охолен живот, с хубава прическа, лек вълнен костюм от „Барни“ и намръщена физиономия заради деня, минал без никакъв положителен резултат за кариерата, егото или банковата му сметка.

Таксито спря пред сградата на Парк Авеню и Осемдесет и първа, и едва докато изминаваше петте метра от тротоара до входа, той осъзна, че времето е приятно. С удоволствие напълни дробовете си със свежия въздух и дори успя да се усмихне на портиера.

— Как я караш, Пит?

— Чудесно, господин Суишър. Как беше пазарът днес?

— Същинска касапница — подхвърли Дейвид и мина забързано покрай него. — Дръж си парите под дюшека. — Това бе обичайната им шега.

Деветстайният му апартамент на последния етаж му струваше малко под четири милиона и седемстотин и петдесет хиляди, когато го купи малко след 11 септември. Същински удар. Пазарът беше нервен, продавачите бяха нервни, макар че това си бе скъпоценен камък — изискана сграда отпреди войната с шестметрови тавани, просторна кухня и работеща камина. При това на Парк Авеню! Обичаше да купува, когато пазарът се срива до дъното — да купува каквото и да било. Точно по този начин се сдоби с повече жилищно пространство, отколкото бе нужно на една бездетна двойка. Трофеят изтръгна от роднините му възклицания на възхита, а това винаги го караше да се чувства адски добре. А пък сега струваше доста над седем и половина милиона, дори да му се наложи да го продаде спешно, така че определено си беше добра сделка. Често си го повтаряше.

Пощенската кутия бе празна.

— Пит, жена ми върна ли се вече? — извика той през рамо.

— Преди десетина минути.

Това беше изненадата.

Куфарчето й лежеше върху купчината писма на масата в хола. Дейвид затвори безшумно вратата и се опита да се промъкне на пръсти, може би дори да се озове зад нея, да опипа гърдите й и да притисне чатал в задника й. Това бе идеята му за забавление. Италианският мрамор прати плана му по дяволите — стъпките му отекнаха, въпреки че носеше меки мокасини.

— Дейвид? Ти ли си?

— Да. Рано си се прибрала — извика той. — Как така?

— Пришпориха даването на показания — отговори тя от кухнята.

Кучето чу гласа му и се втурна с пълна скорост от стаята за гости в другия край на апартамента. Малките му лапи се хлъзнаха по мрамора и пуделът се блъсна в стената като хокеист.

— Блумберг! Как е малкото ми бебче! — зарадва му се Дейвид. Остави куфарчето си и вдигна бялата мъхната топка, която облиза лицето му с розов език, докато махаше ожесточено с рунтава опашка. — Не пишкай върху вратовръзката на татко! Престани. Добро момче, добро момче. Скъпа, Блуми разходен ли е?

— Пит каза, че Рикардо го е извеждал в четири.

Дейвид свали кучето на пода и се зае да подрежда пощата с обичайната си педантичност. Сметки. Отчети. Реклами. Лични съобщения. Негови каталози. Нейни каталози. Списания. Пощенска картичка?

Проста бяла пощенска картичка с името и адреса му, изписани с черни печатни букви. Обърна я.

Имаше дата — 22 май 2009 г. А до нея — изображение, което моментално го разтревожи — характерното очертание на ковчег, висок около два и половина сантиметра, нарисуван на ръка.

— Хелън! Видя ли това?

Жена му влезе в хола — високите токчета чаткаха по мрамора, перфектно прилягащ й тюркоазен костюм „Армани“, двойна огърлица от култивирани перли над едва загатнатата цепка на бюста, перлени обеци, поклащащи се ритмично под оформената при стилист прическа. Великолепно изглеждаща жена, всеки би го признал.

— Какво да съм видяла?

— Това.

Тя погледна картичката.

— Кой я е пратил?

— Няма обратен адрес — отвърна той.

— Клеймото е от Лас Вегас. Познаваш ли някого от Вегас?

— Господи, нямам представа. Имал съм бизнес там, но не мога да посоча конкретен човек на прима виста.

— Може да е някаква реклама или промоция на нещо — предположи тя, връщайки му картичката. — Утре в кутията ще се появи нещо друго и нещата ще се изяснят.

Повярва й. Беше умна и обикновено преценяваше правилно нещата. Но все пак…

— Доста лош вкус. Някакъв шибан ковчег. Представи си само.

— Не го вземай толкова присърце. И двамата сме у дома в цивилизовано време. Не е ли страхотно? Искаш ли да идем в „Тути“?

Той постави картичката върху купчината с реклами и я сграбчи за задника.

— Преди или след като полудуваме? — попита я с надеждата, че отговорът ще бъде „След“.

 

 

Картичката тормозеше Джордж през цялата вечер, макар че повече не повдигна темата. Мислеше си за нея, докато чакаше десерта, докато се прибираха вкъщи, веднага след като свърши в Хелън, докато извеждаше Блуми колкото да се изпишка преди да си легнат. Това бе последната му мисъл и когато заспа, докато Хелън четеше до него и синкавото сияние на електронната й книга осветяваше слабо тъмните ъгли на голямата спалня. Ковчезите не му даваха мира. Когато беше на девет, петгодишният му брат умря от тумор на Уилмс и малкият ковчег на Бари от полиран махагон, положен на пиедестала в параклиса, го преследваше и до ден-днешен. Който и да му бе пратил картичката, можеше да бъде наречен само по един начин — пълен скапаняк.

Изключи будилника петнадесет минути преди да звънне в 5:00. Пуделът скочи от леглото и започна лудешки да гони опашката си, както правеше всяка сутрин.

— Добре, добре — прошепна му той. — Идвам!

Хелън продължи да спи. Банкерите тръгват на работа часове преди юристите, така че сутрешното извеждане на кучето беше негова работа.

Няколко минути по-късно Дейвид поздрави нощния портиер, докато Блумберг опъваше каишката в сутрешния хлад. Вдигна ципа на якето си догоре и пое по обичайния маршрут — нагоре до Осемдесет и втора, където кучето неизменно свършваше по-голямата част от работата си, после на изток към Леке, отбиване покрай току-що отворения „Старбъкс“ и обратно към Осемдесет и първа и дома. Парк Авеню рядко оставаше пусто и тази сутрин по него се движеха доста таксита и камиони.

Умът му работеше непрекъснато — намираше идеята за „разпускане“ за нелепа. Винаги работеше върху едно или друго, но докато приближаваше Осемдесет и втора, не се бе концентрирал върху никаква конкретна тема — мислите му се въртяха около различните задачи, за които трябваше да се погрижи. Пощенската картичка, слава Богу, беше забравена. Докато завиваше по застрашително тъмната улица с високи дървета, градските му инстинкти за оцеляване почти го накараха да промени маршрута — замисли се за миг дали да не продължи по Осемдесет и трета, но мъжкарят в него нямаше да му позволи да се покаже като слабак.

Вместо това пресече на северната страна на Осемдесет и втора, за да може да държи под око тъмнокожото хлапе, което се мотаеше по тротоара на двайсетина метра пред него. Ако хлапето също пресечеше, щеше да стане ясно, че е в опасност, и можеше да вдигне Блуми и да побегне. В училище беше спринтьор и все още беше в отлична форма. Маратонките му бяха здраво завързани. Така че майната му, и в най-лошия случай щеше да се оправи.

Хлапето тръгна към него от другата страна на улицата — дългурест тип с вдигната качулка, така че Дейвид не можеше да види очите му. Надяваше се да се появи кола или друг пешеходец, но улицата си остана все така пуста — само двама мъже и едно куче, всичко бе толкова тихо, че чуваше как новите гуменки на хлапето скърцат по паважа. Блоковете тънеха в мрак, обитателите им все още спяха. Единствената сграда с портиер беше недалеч от Лексингтън. Пулсът му се ускори, когато двамата се изравниха. Не срещнаха погледи. Продължи да върви. Хлапето също. Разстоянието помежду им се увеличаваше.

Позволи си да се озърне през рамо и издиша с облекчение, когато видя хлапето да изчезва зад ъгъла по Парк Авеню. Ама че съм пъзльо, помисли си. При това мнителен.

Между двете пресечки Блуми подуши любимото си местенце и тръгна да прикляква. Дейвид така и не разбра защо е чул хлапето чак когато се озова почти до него. Може би се беше разсеял с мисълта за първата си среща с шефа на капиталовия пазар или гледаше как кучето намира мястото си, или пък си спомняше начина, по който Хелън беше свалила сутиена си. А може пък хлапето да имаше дарба да се прокрадва безшумно. Но всичко това бе без значение.

Получи удар в слепоочието и рухна на колене. За миг бе по-скоро очарован, отколкото уплашен от неочакваното насилие. Ударът размъти главата му. Гледаше как Блуми приключва с акането. Чу нещо за пари и усети как чужди ръце бъркат в джобовете му. Видя острие пред лицето си. Усети как свалят часовника му, после и пръстена. И тогава си спомни за пощенската картичка, проклетата пощенска картичка, и чу собствения си глас.

— Ти ли я изпрати?

Стори му се, че хлапето отвърна:

— Да, аз я изпратих, скапаняк такъв.