Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Fall of Moondust, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 12 гласа)
Сканиране
NomaD (2009)
Разпознаване и корекция
DrunkenDonkey (2009)
Корекция
Mandor (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, София, 1975

Рецензент: Христо Кънев

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Стоян Шиндаров

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Александър Димитров

Коректор: Емилия Спасова

 

Victor Gollancz Ltd. London, 1961


Глава първа

Да бъдеш капитан на единствения кораб на Луната, беше отличие, което изпълваше със задоволство Пат Харис. Докато пътниците се качваха на „Селена“ и се надпреварваха за места до прозорците, той си помисли как ли ще мине пътуването този път. В огледалото за обратно виждане зърна мис Уилкинз, много елегантна в синята униформа на Лунната туристическа компания, да разиграва обичайната приветствена сценка. Щом бяха заедно по служба, винаги се опитваше да мисли за нея като за „мис Уилкинз“, а не като за Сю; това му помагаше да не се отвлича от работата. Но досега не бе успял да разбере какво мисли тя за него.

Нямаше познати лица; бяха нова група, пламнали от нетърпение за първото си пътешествие. Повечето от пътниците бяха типични туристи — възрастни хора, посещаващи свят, който е бил най-яркият символ на недостъпност през младините им. Имаше само четирима или петима под тридесетте и те вероятно бяха хора от техническия персонал на лунните бази в отпуска. Пат беше открил, че като по правило всички стари хора идваха от Земята, докато младежите бяха жители на Луната.

Но за всички Морето на жаждата беше новост. Зад прозорците на „Селена“ неговата сива, прашна и девствена повърхност се простираше до звездите. Над него висеше нащърбеният сърп на Земята, кацнал върху небето, от което не бе изчезвал милиарди години. Ярката, синьо-зелена светлина на родния свят обливаше странната почва със студено сияние — а и наистина беше студено, може би сто и шестдесет градуса под нулата откъм незащитената страна.

Само по вида никой не би могъл да каже дали морето е течно или твърдо. То беше напълно гладко и еднообразно, лишено от безбройните пукнатини и цепнатини, които браздяха останалата част на този пуст свят. Никакво възвишение, скала или камък не нарушаваха това еднообразие. Нито едно море на Земята, нито дори воденичен вир не е бил толкова спокоен.

Това море беше от прах, не от вода, чуждо на всякакъв човешки опит, и именно заради туй пленяваше и привличаше хората. Ситен като талк, по-сух от пясъците на Сахара, прахът се лееше лесно като всяка течност. Тежък предмет, пуснат в него, изчезваше веднага, без плясък, без да остави следа. Нищо не можеше да се движи по измамната му повърхност освен малките двуместни скутери и „Селена“ — невероятна комбинация от шейна и автобус, подобна на всъдеходите, които разкриха Антарктика преди едно поколение.

Официалното название на „Селена“ беше „Модел I“, въпреки че, доколкото Пат знаеше, „Модел II“ не съществуваше дори и върху чертожните дъски. Наричаха я „кораб“, „яхта“ или „лунен автобус“ според вкуса. Пат предпочиташе думата „яхта“, защото тя изключваше всякакво недоразумение и никой не можеше да го сбърка с капитан на космически кораб — а капитани на космически кораби, разбира се, имаше под път и над път.

— Бъдете добре дошли на борда на „Селена“ — каза мис Уилкинз, когато всички бяха заели местата си. — Ние с капитан Харис се радваме, че сте при нас. Пътуването ще трае четири часа и първата забележителност ще бъде Кратерното езеро, на сто километра източно оттук, в Недостъпните планини…

Пат едва дочуваше познатото изложение; беше зает с предстартовата проверка. Всъщност „Селена“ беше наземен космически кораб, тъй като се движеше в безвъздушно пространство и трябваше да предпазва нежния си товар от враждебния свят извън стените му. Въпреки че никога не се издигаше над лунната повърхност и се задвижваше от електромотори вместо от ракетни двигатели, тя беше снабдена с основните съоръжения на истински космически кораб и те трябваше да се проверяват преди всеки старт.

Кислород — в изправност. Двигател — в изправност. Радио — в изправност. („Ало, Дъга, аз съм «Селена», проверка. Приемате ли сигналите от моя радиофар?“) Инерциален навигатор — на нула. Системата за обезопасяване на въздушния шлюз — включена. Детектор за изтичания в кабината — в изправност. Вътрешни светлини — в изправност. Мостчето — откачено. И така нататък, за повече от петдесет възела, всеки от които автоматично щеше да привлече внимание към себе си в случай на неизправност. Но Пат Харис, подобно на всички, които работеха в космоса и искаха да доживеят до дълбока старост, никога не разчиташе на автоматичната сигнализация, ако можеше сам да извърши проверките.

Накрая той беше готов. Почти безшумните двигатели се задвижиха, но витлата все още се въртяха на празен ход и „Селена“ едва потръпваше, задържана от съоръженията за приставане. След това Пат включи лявото витло на по-високи обороти и корабът започна бавно да завива надясно. Когато се отдалечи от сградата на пристанището, капитан Харис изправи кораба и даде пълен ход.

Като се вземе предвид напълно новата й конструкция, „Селена“ се управляваше добре. При нея не можеше да се приложи хилядолетният опит, започнал да се набира, след като човекът от неолита спуснал първия дънер в близката река. „Селена“ беше първата по рода си машина, създадена в мозъка на няколко инженера, седнали край масата с въпроса: „Как да построим превозно средство, което да се плъзга по море от прах?“

Някои от тях, спомняйки си за старите параходи по Мисисипи, бяха предложили да поставят гребни колела на кърмата, но накрая бяха предпочетени по-ефикасните, напълно потопени витла. Когато те се забиваха в праха и тикаха напред кораба, зад „Селена“ се образуваше килватерна струя като от бързоходна къртица, но тя изчезваше за секунди и по морето не оставаше никаква следа от преминаването.

Тумбестите херметични куполи на Порт Рорис бързо се скриваха зад хоризонта. За по-малко от десет минути те изчезнаха напълно и „Селена“ остана съвършено сама. Беше в центъра на нещо, за което нямаше думи в човешките езици.

Когато Пат изключи двигателите и корабът спря, той изчака да настъпи пълна тишина. Винаги беше така — трябваше да мине малко време, преди пътниците да осъзнаят какво се простира навън. Бяха прелетели космоса, заобиколени от звезди, бяха гледали нагоре — или надолу — към ослепителната повърхност на Земята, но това беше нещо различно — нито суша, нито море, нито въздушно, нито космическо пространство, но по малко от всичко.

Преди тишината да стане потискаща — ако продължаваше твърде дълго, някой можеше да се изплаши, — Пат се изправи и се обърна към пътниците.

— Добър вечер, дами и господа — започна той. — Надявам се, че мис Уилкинз се е погрижила за удобството ви. Спряхме тук, защото това е подходящо място за запознанство с морето… Ще можете да го почувствувате, така да се каже.

Той посочи към прозорците и призрачната сивота зад тях.

— Докъде смятате, че се простира хоризонтът? — попита Пат тихо. — Или, с други думи, колко голям би изглеждал човек, ако застане там, където звездите сякаш се сливат с лунната повърхност?

Никой не можеше да отговори на този въпрос, доверявайки се само на зрението си. Логиката твърдеше: „Луната е малък свят — хоризонтът трябва да е много близо.“ Но сетивата даваха съвсем друг отговор — тази повърхност е абсолютно плоска и се простира до безкрайност. Тя разделя вселената на две, простира се все по-нататък под звездите…

Илюзията се запазваше дори и когато човек знаеше причината. Окото не може да преценява разстояния, ако няма върху какво да се спре. Погледът се плъзгаше безпомощно по този безличен океан от прах. Нямаше я дори — както на Земята — смекчаващата омара на атмосферата, която да даде поне някакво указание за близост и далечина. Звездите представляваха немигащи точки светлина, еднакво ярки до неопределения хоризонт.

— Можете да ми вярвате, или не — продължи Пат, — но вие виждате само до три километра — или две мили за тези от вас, които още не са свикнали с метричната система. Зная, че изглежда, сякаш хоризонтът е на няколко светлинни години, но ако можеше да се ходи по този прах, щяхте да стигнете дотам за двадесетина минути.

Пат се върна на мястото си и отново включи двигателите.

— През следващите шестдесет километра няма какво да се види — извика той през рамо, — така че ще се движим бързо.

„Селена“ се устреми напред. За първи път пътниците усетиха скоростта й. Въртящите се витла се забиваха яростно в праха и килватерната струя стана по-дълга и бурна. Прахът излиташе от двете страни в огромни призрачни завеси; отдалеч „Селена“ сигурно приличаше на снегорин, който върви през заснежена равнина под замръзнала на небето Луна. Но тези сиви, бавно улягащи параболи не бяха от сняг, а прожекторът, осветяващ траекторията им, беше планетата Земя.

Пътниците се отпуснаха, наслаждаваха се на плавното, почти безшумно движение. Всеки от тях бе пътувал стотици пъти по-бързо към Луната, но в космическото пространство скоростта никога не се усещаше, а това стремително плъзгане по праха беше значително по-вълнуващо. Харис завъртя „Селена“ в остър завой, така че тя почти настигна улягащите прашни завеси, които витлата й бяха изхвърлили към небето. Изглеждаше неправдоподобно този ситен прах да се издига и пада в такива точни криви, напълно незасегнати от съпротивление на въздуха. На Земята той би останал да се ветрее с часове — може би с дни.

Веднага щом корабът пое нормалния си курс и нямаше какво да се гледа освен празната равнина, пътниците зачетоха предвидливо доставената за тях литература. На всеки пътник беше дадена папка със снимки, карти, сувенири („С настоящото се удостоверява, че мистър (мисис) мис……… е преплавал Лунните морета на борда на кораба «Селена»“) и информационни брошури. Трябваше само да ги прочетат, за да научат всичко, което ги интересува за Морето на жаждата и дори нещо повече.

Те прочетоха, че почти цялата Луна е покрита с тънък слой прах, обикновено не по-дълбок от няколко милиметра. Част от него представляваше остатъци от звездите и метеорите, падащи върху незащитената повърхност на Луната в продължение на поне пет милиарда години. Част от праха се бе образувал от лунните скали при тяхното разширение и свиване поради огромните температурни разлики през деня и нощта. Но независимо от произхода му прахът беше толкова фин, че се лееше като течност дори при тукашното слабо притегляне.

Хилядолетия наред той се бе стичал от планините в низините, за да образува локви и езера. Първите изследователи бяха предвидили подобно нещо и бяха подготвени за него. Но Морето на жаждата представляваше изненада; никой не бе очаквал да открие запълнено с прах корито, дълго над сто километра.

В сравнение с другите лунни „морета“ то беше доста малко; всъщност астрономите никога не го признаха официално за „море“, изтъквайки, че е само малка част от Синус Рорис — Залива на росата. И питаха как може част от залив да се нарече море?! Но името, измислено от един рекламен агент на Лунната туристическа компания, се запази въпреки техните възражения. Не беше по-лошо от имената на другите „морета“ — Морето на облаците, Морето на дъждовете, Морето на спокойствието, а да не говорим за Морето на нектара…

Брошурата съдържаше също и успокоителни сведения, предназначени да разсеят опасенията на най-чувствителните пътници и да докажат, че Туристическата компания е предвидила всичко. „Взети са всички предпазни мерки за вашата сигурност — се казваше в нея. — На борда на «Селена» има запаси от кислород за повече от седмица и всички важни съоръжения са дублирани. Автоматичен радиофар подава сигнали за местоположението ви през редовни интервали и в крайно невероятния случай на пълно изтощаване на енергийната установка специален скутер от Порт Рорис незабавно ще ви изтегли до пристанището. И преди всичко не трябва да се безпокоите от лошо време. Колкото и да не понасяте морските пътешествия, на Луната няма да заболеете от морска болест. В Морето на жаждата никога няма бури и то винаги е напълно спокойно.“

Последните успокоителни думи бяха написани с чиста съвест, защото кой би могъл да допусне, че твърде скоро щяха да бъдат опровергани?

Докато „Селена“ се плъзгаше безшумно сред осветената от Земята нощ, Луната продължаваше своя живот. След хилядолетия спокоен сън сега там се развикаше бурна дейност. През последните петдесет години се бяха случили повече неща, отколкото през предидущите пет милиарда, и в скоро време щяха да се случат още.

В първия град, построен от хората извън родния им свят, главният администратор Олсен се разхождаше из парка. Той се гордееше много с този парк, както и двадесет и петте хиляди жители на Порт Клавий. Беше малък, разбира се — но не чак толкова малък, колкото го изкарваше оня нещастник, телевизионният коментатор, нарекъл го „сандъче за прозорец с мания за величие“. Във всеки случай на Земята нямаше паркове или градини, където да видите десетметрови слънчогледи.

Високо горе плуваха малки перести облаци — поне така изглеждаше. Разбира се, това бяха само диапозитиви, прожектирани по вътрешната страна на купола, но илюзията беше толкова пълна, че понякога тъга по родния дом обхващаше главния администратор. Тъга по дома? Той се поправи — та нали това е неговият дом.

Но дълбоко в душата си той знаеше, че това не е истина. За неговите деца може би щеше да е така, но не и за него. Беше роден в Стокхолм, на Земята; те се родиха в Порт Клавий. Те бяха жители на Луната; а той беше свързан със Земята чрез връзки, които отслабваха с годините, но никога нямаше да се скъсат.

На по-малко от километър, в съседство с главния купол, началникът на Лунната туристическа компания преглеждаше данните за последните постъпления и си позволи да изпита леко задоволство. През изтеклия сезон доходите бяха продължили да нарастват; разбира се, на Луната нямаше сезони, но се забелязваше, че повече туристи идват, когато в северното полукълбо на Земята е зима.

Как да затвърди успехите? Това беше проблемът, защото туристите искат разнообразие и не можеш вечно да им предлагаш едно и също нещо. Необичайните пейзажи, слабото притегляне, изгледа на Земята, загадките на обратната страна, великолепното небе, селищата на първите заселници (където между другото туристите не винаги биваха посрещани добре) — след като покажеш всичко това, какво друго можеше да предложи Луната? Колко жалко, че не съществуват туземни селенити със странни обичаи и още по-странна външност, които туристите да снимат с камерите си. Уви, най-едрата форма на живот, открита върху Луната, можеше да се види само с микроскоп — и нейните предци бяха попаднали тук с „Лунник 2“, само едно десетилетие преди човека.

Началникът на Лунната туристическа компания Дейвис мислено прелисти последните съобщения, получени по телекса, и се запита дали в тях няма нещо, което би могло да му помогне. Разбира се, беше се получило обичайното искане от някаква неизвестна телевизионна компания, която желаеше да направи нов документален филм за Луната, ако й бъдат заплатени всички разходи. Отговорът на това искане щеше да бъде „не“. Ако приемеше всички тези любезни предложения, неговата компания скоро щеше да се разори.

Имаше и едно многословно писмо от негов колега от Туристическата компания на Голям Ню Орлеан, в което се предлагаше обмен на сътрудници. Едва ли това би помогнало с нещо на Луната или на Ню Орлеан, но нямаше да струва нищо и може би щеше да е полезно за доброто име на компанията. И — това беше по-интересно — имаше запитване от шампиона на Австралия по водни ски дали някой въобще се е опитвал да кара ски по Морето на жаждата.

Да, това наистина беше идея; остана изненадан, че още никой не бе опитал. А може някой да е правил подобен опит, влачен от „Селена“ или от по-малките скутери. Заслужаваше да се опита; той винаги търсеше нови форми за развлечения на Луната, а Морето на жаждата беше един от любимите му проекти.

Само след няколко часа този проект щеше да се превърне в истински кошмар.