Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 2 гласа)
Сканиране
Xesiona (2009)
Корекция
Alegria (2009)
Разпознаване
?

Издание:

Тайнственият триъгълник. Сборник разкази

Издателство „Георги Бакалов“, 1979

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Отговорен редактор: Милан Асадуров


Често съм чувал да разправят, че рибар е изваждал с мрежата си от морето жена, и в това няма нищо чудно. На мен самия все така още не ми се е случвало, но причината може да е, че никога не съм имал възможност да ловя риба в морето. Всъщност не се съмнявам, че и на мен би могло да ми се усмихне щастието. И мислено чувствувам вече как мрежата се опъва и става все по-тежка и по-тежка, колкото повече я издърпвам. Поглеждам учудено през борда на лодката и виждам във водата нещо светло. Разбира се, не изпускам мрежата, а едва тогава истински се напрягам. Най-сетне сполучвам да вдигна улова на повърхността и виждам, че в мрежата ми се е заплела жена. Тя не може да помръдне, може би и съвсем не желае, но е жива, защото ме поглежда през спуснатите си клепачи. Водата капе от тялото й на едри капки. Каква мила гледка! Да си представиш люспеста рибешка опашка вместо крака е вече по-трудно. Това чувство трябва да е неприятно. Но стигне ли се дотам, или няма да гледам, или бързо ще свикна.

Най-често такива истории завършват малко печално, това е истина. Жената или морското момиче въпреки всичката любов не може да се почувствува като у дома си на сушата, или пък рибарят в последния момент отпуска мрежата и се хвърля след нея в морето. Ако пък не го стори, тъй като благоприличието му забранява, от него не може вече много нещо да се очаква. Той ще страни от хората и особено от жените. Да, особено от тях. Защото, ако скоро забрави и все пак се ожени за някоя от тях, ще свърши с нещастие. Виждат го да седи вечер на някоя стръмна скала и да се взира към морето. Понякога го чуват и да пее.

Така стават обикновено тия работи и навярно никога не ще се промени. Който не иска да се излага на тази опасност, най-добре ще направи да си седи в къщи и да кара баба си да му готви любимото ястие.

Но че някоя жена е имала подобно преживяване с мъж — такова нещо още никой не ни е разказал. Честно казано, и аз винаги съм вярвал, че в морето живеят само жени или момичета. Най-много още някой престарял Нептун с тризъбец и неапетитен гол корем. Защото игривите мургави момчета, които лудуват край него като тюлени, не влизат в сметката.

Дали това заблуждение не се дължи на факта, че обикновено жените са потайни и по-малко говорят за такива преживелици от мъжете?

Както и да е, с Хана Ст. се случила подобна история. Името Хана не ми харесва особено. Това може да е предразсъдък, защото, когато бях още дете, имахме у дома една слугиня с много руса коса и невероятно червени бузи. Докато тя ми завързваше бялата копринена джувка, каквито момчетата трябваше да носят по онова време заедно с неудобна твърда яка, когато ги нагиздваха за гости, ми бе много неприятно. С една дума, ако бях си измислил тази история, щях сигурно да потърся по-хубаво име от Хана. Име, което чрез някое повече или по-малко известно събитие в миналото е получило определен смисъл, та слушателите да си рекат: „Аха, ето какво е искал да каже…“; или: „Ето така е изглеждала.“ Защото тази Хана съвсем не беше руса, а имаше тъмна, хубава, късо подстригана коса. И лицето й бе тясно и бледо. Изобщо беше стройна и нежна. Или по-точно казано, слаба, в края на краищата това не е срамно, нали всички ние от осем години гладувахме. Да, ако бях французин, бих я нарекъл например Сузета. Но нека си останем при Хана и истината.

През една юлска вечер към девет часа тя слязла на морето да се окъпе и почувствувала, че под водата нещо се вкопчило здраво в нея откъм гърба. Някакво тежко и в същото време повелително докосване горе над лявото коляно. Помислила най-напред, че водорасли са се оплели около крака й.

А денят бил много душен. Морето било гладко като огледало. Над водата се стелела лека виолетова мъглица, която се сгъстявала на хоризонта. Ивицата суша отдясно изглеждала съвсем близо. Рибарската хижа светела призрачно бяла, макар по това време отникъде да не идвала светлина.

Хана пристигнала едва късно следобед. Пътуването било много уморително, както обикновено се случва днес при лошите връзки на влаковете. Последното разстояние, по което преди пътувал автобус, трябвало да измине пеша, при тази горещина и с куфар в ръка пътят не бил удоволствие. След това в селото тя поприказвала с неколцината рибари, оцелели от войната, и скоро поискала ключа на едно от малките бунгала, разположени високо на стръмния бряг. По-рано била живяла там и искала и сега да опита.

Къщичката била грозно ограбена, но Хана и не очаквала, че ще бъде другояче. След като сложила малко ред и се убедила, че при неволя може да се поживее в нея, тя се отпуснала уморена на масата в кухнята и си помислила: „Сега ще напиша едно писмо.“ Но след миг й хрумнало, че още не била видяла, както трябва, морето. Станала, извадила от куфара си нещата за къпане и слязла на брега, който се ширел съвсем безлюден в този час.

След известно колебание се съблякла, надянала банския си костюм и предпазливо нагазила в морето. Най-напред водата й стигнала до глезените, било много приятно и освежително. Но тя не се хвърлила във водата, а навлизала стъпка по стъпка навътре внимателно — сякаш не искала да оставя следи в пясъка по морското дъно. Скоро водата стигнала до хълбоците й. След това стъпила на плитчина, която я издигнала почти съвсем над водата. Но после отново нагазила в по-дълбоко. Когато водата започнала да плакне раменете й, тя си помислила: „Сега вече ще заплувам назад към брега.“ И тъкмо в този момент се случило.

Може би не се изразявам съвсем точно, като казвам „почувствувала, че някой я хваща отзад“. По-скоро нещо се закачило за крака й.

Хана се помъчила да опипа какво е и останала с впечатление, че нечия малка ръка се е вкопчила в коляното й. По-точно една малка длан. Това естествено е било сетивна измама, предизвикана може би от водата.

Хана отдръпнала учудено ръката си и полуизвърната назад, погледнала във водата. Различила при краката си някаква бяла фигура, ала не могла точно да я разпознае.

— Пуснете ме! — извикала тя и тозчас се почувствувала свободна.

Но фигурата от морското дъно останала да се върти около нея. На Хана й се струвало, че вижда две очи, които я гледат въпросително, но всичко, което й се мержелеело във водата, се губело бързо.

— Излезте навън! — извикала тогава тя.

Почувствувала как водата се раздвижила и се оттласнала леко от краката й нагоре към тялото. В следния миг от морето се показала глава на момче.

Те двамата много си приличали. Момчето било само малко по-високо от Хана. Водата стигала до под мишниците му. Раменете му образували една линия с брега. Хана стояла с гръб към морето.

Не бива да се учудваме, че тя не се уплашила. Както вече споменах, и аз не бих се уплашил, ако извадя някое момиче от морето. Отпърво, като го забележиш, те обзема любопитство, а когато пък го видиш, съвсем други мисли се раждат в главата ти.

Те стояли доста дълго един срещу друг и мълчали. Момчето гледало Хана с очакване. Тя понечила да го запита какво е искало от нея, но се отказала. „Трябва да ме е видял, когато влизах във водата, и се е влюбил в мен. Още е много млад и няма смелост да ми го каже.“

Тя се опитала да му се усмихне и младежът също й се усмихнал плахо в отговор. Тази усмивка не се харесала на Хана. „Какво си въобразява той? Сякаш само него съм чакала. И изобщо какво да го правя? — питала се тя. — Не можем цяла вечност да стоим тук, във водата. А, от друга страна, мога просто да го отпратя. Колко глупаво, че точно сега ми се случи това.“

Тя напрегнато обмисляла. Между веждите й се образувала мрачна гънка. И по лицето на младежа преминала сянка.

Тогава на Хана й дожаляло за него.

— Вървете напред — казала тя и посочила към брега.

Все пак предпочела той да върви пред нея, за да не го загуби от очи.

Младежът се подчинил. Едва когато стигнал пясъчната плитчина, тя забелязала, че е съвсем гол. Позабавила крачка и тозчас и той се спрял и се извърнал назад към нея. Навярно се страхувал, че тя не ще го следва.

— Продължавайте напред — извикала му Хана. — Ей там е моята хавлиена кърпа. Увийте се в нея.

„Той е много хубав“ — мислела си тя, докато вървели към брега. Но тя почнала да се влюбва в него не заради това. Никоя жена не се влюбва в един мъж, защото наглед е хубав. Аз поне не мога да си представя такова нещо и ако все пак се случи, може да се случи само на недобри жени. Този младеж, доколкото можах да доловя между думите, трябва да е приличал малко на спящия роб на Микеланджело. Когато го погледне човек, обзема го някаква плаха нежност и причината за това е не само, че има красиво тяло. Тук трябва да има и нещо друго.

То се знае, на Хана и през ум не й е минавало за този роб, но съзнанието, че младежът е красив, я изпълвало с увереност и радост. Впрочем като говоря за нея като за жена, не бива да ме разбирате неправилно. Тя беше около двадесет и шест годишна и неомъжена. Но да говоря за нея като за младо момиче би значило да създам съвсем превратна картина. Това е само един израз на глупава неловкост.

Момъкът се отправил натам, където били нещата на Хана, и взел хавлиената кърпа, за да се прикрие с нея. Но не могъл да се справи сам.

— Колко сте непохватен — казала Хана. — Елате по-близо до мен. — Тя му помогнала и затегнала здраво кърпата на хълбоците му.

Когато го докоснала, той потръпнал. Нейните ръце били студени от морската вода, а той бил вече напълно сух и топъл, сякаш изобщо не се е потапял във водата.

— Ето така — казала Хана, — сега ще държи. — Кърпата била бледосиня, но малко поизбеляла от пране. — „Стои му добре“ — помислила си Хана.

— Една моя позната ми даде тази кърпа назаем — раз казала, му тя. — Аз нямам. Всичките ми неща изгоряха.

Младежът кимнал с глава на нейните думи.

— А сега — напътила го Хана, — седнете ей там на пясъка и гледайте някъде встрани, докато аз се облека.

„Колко глупаво — мислела си тя, докато смъквала от себе си мокрия бански костюм, — дадох му хавлиената си кърпа и ето сега няма с какво да се избърша.“ На края използвала за тази цел комбинезона си. И без друго скоро ще настъпи нощ, а до утре ще изсъхне.

Въпреки това я обзел гняв. „Хубав товар си окачих на шията — ругаела се тя сама. — Ето го седи и чака само на мен. Защо всъщност се подреждам така? Наистина само с мен може да се случат такива неща. А на всичко отгоре и главата ме боли, та ще се пръсне.“

На хоризонта пламнали далечни светкавици и отблясъците осветили брега.

— Няма нищо — успокоила Хана младежа, който погледнал към нея. — Ще има буря. Чувствува се.

„Уж му заповядах да гледа на друга страна — продължавала да мисли тя, — а той не, очите му в мене. Но няма значение, той е добро момче и навярно нищо лошо не му минава през ум. Ако му повторя още веднъж, най-много ще го наведа на глупави мисли. Може и да е гладен. Колко неприятно, че преди това не попитах рибарите. По-рано от тях можеха да се купят змиорки. Е, те няма да седнат мен да чакат със своите змиорки! И все пак понеже идва от морето, той ще обича само риба и миди. — Тя плъзнала поглед по него. — Слава богу, не изглежда недохранен — установила тя. — Та той е почти дете още. Най-подходящо би било за него чаша мляко.“

При тая мисъл тя се усмихнала на себе си и младежът също се усмихнал.

„Лесно му е на него да се смее — помислила си тя. — А аз откъде ще намеря мляко! Сигурно няма и представа, че ние вече от много години гладуваме. Мисли си, че е достатъчно да извикаш: «Мамо!» и яденето вече те чака на масата. Но в края на краищата той не е виновен и аз трябва да видя как ще го нахраня.“

След като се облякла, двамата тръгнали нагоре по горския склон. Било много тъмно по тясната пътека. Хана пуснала младежа да върви напред. Голият му гръб лъщял, сякаш осветяван от месечина. Изведнъж той се спънал. Хавлиената кърпа се развила и се заплела между краката му. Той се навел да я вдигне и смутено я подал на Хана.

— Няма нищо — казала тя. — Аз ще ви я вържа пак.

„Той има още много да се учи — мислела си тя. — Не бива да го оставям сам, хората ще му се подиграват.“ Горе тя отключила къщичката и запалила свещ.

— Трябва да я използваме пестеливо — обяснила тя. — Свещта е много скъпа. Донесох я със себе си за всеки случай. А сега седнете ей там до масата. Ако ви стане хладно, можете да метнете на раменете си моя шлифер. Аз ще сваря чай. Рибарите ми дадоха малко газ. Получих го срещу замяна с цигари, не искаха дори да ги приемат. А чаят е истински. Мама настоя да го взема, макар че и тя самата го пие с удоволствие.

Докато тя разпалвала старата газена горелка и поставяла водата, решила, че ще направи чая съвсем слаб. Не защото й се свидело, а кой знае може би той изобщо не понася чай. Сигурно ще го обича сладък. „Трябваше все пак да взема малко захар. Но си помислих: защо да я мъкна. А на мама казах: «На мене не ми е добре от нея, запази я ти за теб.» Кой би могъл отнапред да предвиди? Изобщо…“

Сърдита, Хана изтърсила мокрия си комбинезон и бански костюм и ги метнала върху облегалото на един стол да съхнат. Момъкът през всичкото време седял прилежно на стола, но следвал с очи Хана навред.

Хана тракала сърдито чашите, които нареждала на масата. „Не съм дошла тук заради него. Какво си мисли той? Исках да остана за малко сама със себе си, а ето че още първата вечер си доведох от морето този младеж. И защо ли ми трябваше да се къпя. Струва ми се, че не ще се отърва лесно от него.“

Тя влязла в съседната стая, но оставила вратата отворена, за да се вижда. Когато се навела над куфара си и почнала да рови вътре, за да си извади някои неща, внезапно станало по-тъмно. Младежът, последвал я безшумно, стоял на вратата.

— Защо не си седите на стола? — смъмрила го Хана. — Аз няма да избягам. Ще донеса само сандвичите. Мама ми ги приготви за из пътя. Сигурно е сложила порцията салам за цяла седмица. Аз мога да се преструвам, както си искам, тя всеки път ме надхитря. Но на мене не ми се ядеше по пътя. Беше много горещо. И досега. Яжте вие.

След като запарила чая и наляла чашите, тя седнала срещу него. Взела своята чаша и почнала да духа отгоре й, за да охлади чая. Момчето не я изпускало из очи и във всичко й подражавало, защото сигурно си мислело, че така е правилно.

„Той има хубави ръце — забелязала Хана. — Смешно, с тях ме е държал за крака. Като че ли това е в реда на нещата. Може пък при тях така да е редно, всеки случай нищо лошо не си е помислил.

Сега бих взела един аспирин. Но той ще се разтревожи или също ще поиска таблетка. Сигурно никога в живота си не е имал главоболие.

Бих могла да изпуша и една цигара сега. Но какво ще си помисли той за мене? Освен това имам още двадесет и един къса. Не, чакай — пет дадох на рибаря, три изпуших аз по пътя, но все едно, утре ще направя срещу тях някаква замяна за него. Това е по-важно.“

— Тъй или инак трябва да изчакаме бурята — сепнала се тя. — Разкажете ми през това време нещо за себе си. Откъде сте? Искам да кажа, как се живее при вас?

Младежът я гледал съсредоточено, за да разбере въпросите й.

— Или ако щете, как се казвате? — запитала Хана. — Трябва да имате някакво име.

Младежът поклатил глава.

— Без име не може. Може би просто не искате да ми го кажете? А как да ви наричам тогава? Или трябва да гадая как ви е името.

Да, наистина, как би могла да го нарича — размишлявала тя й го оглеждала изпитателно. Всички имена й се виждали не съвсем подходящи, най-сетне й хрумнало едно и преди още да го изрече, момчето закимало радостно.

„Странно — помислила си Хана. — Никога не съм познавала някой, който да се казва така. Само понякога съм си мислела: това име е хубаво. Би могло да се използва. Но както и да е, то му отива. Той не би могъл да се нарича другояче.“

И тя произнесла името безгласно, без да движи устни.

Момчето пламнало от радост.

„Може би… — сепнала се Хана. — Как не се сетих по-рано.“

Тя си помислила, че той е може би някой удавник, ала не се осмелявала да попита гласно. Но момчето, изглежда, разбрало, защото поклатило отрицателно глава.

— Глупаво бе от моя страна — извинила се Хана. — Не бива да ми се сърдите. Пък и нищо лошо няма в това, би могло да бъде и така. Аз имах един познат, беше корабен инженер. Когато нападнали Норвегия, корабът потънал. Всъщност аз нямам нищо общо с него, той беше приятел на моя колежка. Когато тя ми разказа историята, помислих си: „Как ли живеят там долу, на морското дъно?“

Хана искала да го разсее, но не можела да излезе от своето смущение.

— Че то и долу има страдания — продължила тя, — и те не са приятни. Но защо говорим за това. Аз се казвам Хана. Можете да ме наричате така, ако желаете.

Момъкът се усмихнал дяволито, сякаш знаел по-добре. Сякаш му се струвало, че тя иска да се пошегува.

— Ама аз наистина се казвам така — разгорещила се Хана. — Мога да ви покажа личната си карта. И мене името не ми харесва особено, но вината не е моя. Дядо ми се казвал Йоханес.

Но момчето, изглежда, продължавало да не вярва.

— А как според вас би трябвало да се казвам? — попитала Хана и го погледнала с интерес.

„Що за излишен въпрос“ — мислел сякаш той.

И изминало доста време, преди да й отговори. Той раздвижил устни, но звук не се чул. Устните му се притворили леко два пъти, след това останали малко полуоткрехнати. Хана се разнежила съвсем. „Само ако знаех, като каква си ме представя. Не бих искала да го разочаровам. Той се уповава изцяло на мен.“ Тя се извърнала смутена и потърсила някакъв предлог. Станала да донесе пакетче бисквити.

— Съвсем ги забравих. Шведски са. Опитайте ги само. Такива бисквити ние отдавна вече не знаем. Получих ги подарък за рождения си ден. Всъщност исках да ги пазя още някое време, но сега вече няма значение. Яжте.

Хана почнала да се разхожда нагоре-надолу из стаята, търсейки нещо, с което да се улиса. Защото не искала вече да гледа момчето. Но после изведнъж седнала пак и казала:

— Сега вече зная кой сте. Глупаво е, че не се сетих веднага. Не, аз няма да избягам. Не мислете, че се страхувам от вас. И защо ли? Може би тъкмо за това съм дошла тук. Съвсем правилно е, че преди малко се срещнахме във водата. Само дето не ви познах веднага.

Обаче момчето само я гледало озадачено, без да разбира.

— Защо е нужно да играем повече на криеница — продължавала да го убеждава Хана. — Съгласете се. Веднъж някой ми бе разказвал или съм чела някъде, че става така, и сега отново се сетих. Когато ангелът на смъртта се появи, разбира се, никой не го разпознава веднага, но на часа се влюбва в него и вече връщане назад няма.

Ала момчето никак не давало вид, че е склонно да се съгласи с нея.

Неочаквано Хана се разплакала. Тя се противяла, само била изненадана от сълзите, но те просто извирали сами. Най-напред само се замъглили очите й. „Ей сега ще се размине“ — мислела си тя, а той нищо не забелязвал. Но след малко не можала вече да ги удържи и те потекли по лицето й.

— Извинете ме — помъчила се да каже тя. — Най-добре е да не обръщате внимание. Аз не съм ревла. Но не съм виждала морето цели шест години. Тази е причината. Вие не можете и да си представите какво значи това. Аз сама не предполагах, че мога да плача.

Една сълза капнала в чашата за чай и когато Хана забелязала, станало й още по-тежко.

Младежът се въртял неспокойно на стола си. Не знаел със сигурност какво трябва да направи. Ако имал кърпичка, щял да я подаде на Хана. Много плахо протегнал ръка към нея, за да я погали. Когато докоснал лицето й, Хана отдръпнала ръката му.

— Остави — казала тя, — ей сега ще ми мине.

Но не й минало. Тя стискала силно ръката му, отпусната върху масата, в своята ръка.

— Какво да те правя? — хълцала тя. — Те ще ти надянат униформа и ще те пратят на фронта. С всички правят така и аз не мога нищо да променя. Ти трябва да се убедиш, че това не е за теб. Ти съвсем не знаеш какво става тук. Мислиш си, че навсякъде е като там, откъдето идваш, или, ако щеш, като тук. Тук с морето, има още дървета и поля, и рибарско селце. И аз самата не знаех това. Тази къщичка наистина е ограбена, но то е дребно нещо. Собственост е на родителите на бившия ми годеник. Те ми казаха: „Иди и виж какво е останало. Ние сме вече много стари.“ Имаха единствен син и той загина още щом почна войната. Колко отдавна беше това!

Но ако направиш само няколко крачки навътре в сушата, ще видиш, че всичко е разрушено. Ние вече привикнахме, не познаваме друга картина и си мислим, че така и трябва да бъде. Но ти, какво ще правиш ти там? Ти може би смяташ, че един ден ще настане справедливост и като видят, че всичко е разрушено, няма да почнат пак война. Ах, когато дойде време, те пак ще почнат. Тя не им дава мира, изглежда, че не е възможно другояче. И тогава ти ще загинеш, а аз не искам това. А и да не загинеш, ще се върнеш съвсем друг и не ще знаеш за какво съм ти аз. Всички са така, нали виждам. Ще обикаляш сърдит, защото ще си гладен. Или ще правиш търговия на черна борса, за да спечелиш пари и да купиш нещо. Пък теб никак не те бива за тази работа. А аз? Като виждам всичко това, какво трябва да правя? Една лекарка ми каза неотдавна: „Който при днешните условия роди дете на тоя свят, върши престъпление.“ Тя се гневеше на мъжете, загдето не размислят.

Знаеш ли, майка ми е добра жена и аз я обичам. Но не мога с нея да говоря по тези въпроси. Работя в една книжарница. Вечер, като се върна в къщи, мама ми разказва например, че получила от зарзаватчията една зелка. И за нея стояла два часа на опашка. Тя иска да ме зарадва с това и понякога ми се удава да й покажа, че се радвам. А съвсем не си заслужава за тая зелка. Или пък имала неприятности с хората, при които живеем, спречкали се в кухнята или нещо друго. Не сме добре с жилището. Целият ни квартал бе опожарен и ние трябваше някъде да се подслоним. Ти може би си въобразяваш, че имам някаква собственост? Да, имах преди. Но всичко загубихме. Роклята, тая, дето сега нося, по-рано изобщо не бих облякла. Виждаш ли, а трябва да утешавам мама. „Не сме толкова зле“ — казвам й. А това не е истина и не винаги успявам да я утеша. Тогава ставам избухлива. Ти съвсем не знаеш колко гневливи сме станали всички. Ако знаеше, никога не би се и опитвал. Може и да се разгневиш без капка твоя вина. А ти просто ме хващаш здраво за крака и си мислиш: тя ще съумее да се справи. А как бих могла? И какво изобщо знаеш за мен?

Аз едва преди три дни се реших да дойда тук. Така изведнъж. Никак не беше лесно да се сдобия с билет за влака. И после това изморително пътуване. Рекох си: „Трябва веднъж да се измъкнеш от всичко и да размислиш.“ Откъде можех да зная отнапред, че бих могла да заплача. Защото и с най-добрите хора не можеш да говориш за тия неща. Да, има още такива. Не е вярно, че всички сме лоши. Някои си останаха такива, каквито трябва да бъдат. Малцина са и мъчно е да ги откриеш, но все пак ги има. Ако ги намериш обаче, не бива в никакъв случай да говориш с тях за дреболии. Имам пред вид за зелки и други такива работи. Защото ще ти отговорят: „Това не е толкова важно“ — и ти ще се засрамиш. Макар че и ти може би мислиш същото, че наистина не е важно. Обаче ако някой няма грижа за тия неща, ще умрем от глад. Кажи, как да живея?

Хана стиснала ръката на младежа и сама се уплашила.

— Да не ти причиних болка? — попитала тя. — Не ти ли с студено? Защо не си вземеш от бисквитите? Те са толкова хубави. Нямам нищо друго за теб. Направени са с истинско масло. И чаят не беше всъщност предвиден за теб. Един клиент ми го даде. Намерила му бях една книга, която много му била необходима. Сега и книги има съвсем малко. Най-напред не исках да взема чая, но после все пак го взех. С определени намерения. Изслушай ме. Ти спокойно можеш да знаеш всичко. Дори е по-добре, за да не ми отправяш упреци след това. Пък и аз не съм взела окончателно решение. Защото всъщност за днес имах уговорена среща с него. Същия, за когото съм донесла този чай. Наистина той винаги казва: „Нямам нужда от чай!“ — но аз зная колко е необходим чаят при неговата работа. Нищо не съм му казала за моето пътуване. Ако не отида днес, ще бъде малко изненадан. Но не за дълго. Исках предварително да му пиша писмо, но се отказах. Той ще си помисли: случило й се е нещо непредвидено, и веднага ще се залови с работата си. Той не го изразява толкова грубо, колкото звучи, но все пак аз не съм съвсем сигурна. Ти как мислиш?

Преди три дни ми се стори да е точно така. Седях на софрата в неговата стая и шиех нещо. Бях забелязала, че левият маншет на ризата му се е протрил. Това става от верижката на ръчния часовник. Казах му: „Дай ми ризата си, маншетите могат да се обърнат“, а той отвърна ядосано: „Няма нужда! — И добави: — Не за това си тук!“ Но аз просто взех ризата и се залових за работа.

Той седеше на пианото и упражняваше нещо. Той е пианист. Запознах се с него, когато дойде в магазина да търси една книга. Запитах го: „Защо не давате вече концерти?“ Защото преди войната го бях слушала няколко пъти. Тогава беше доста известен.

От този ден се познаваме. Той твърдеше, че най-напред пръстите му трябвало да се раздвижат. Към края на войната пратили и него на фронта. Не е ли срамно! Когато водят война, за нищо не държат сметка, а който се противи, него го застрелват. Виждаш ли, ето така е тук при нас.

Но пръстите не са единствената причина. Отдавна вече той би могъл да ги използва, както би искал.

Само че аз не биваше да го питам. Когато го питах, той се надсмиваше и се гневеше. Затова се преструвах, като че ли никак не ме интересува.

Но струва ми се, че все пак се досещам. Само че е мъчно да се обясни. Не съм учила музика. Веднъж при него дойде един негов познат. Между впрочем той общува с малцина. Водиха дълги разговори. За мен беше много интересно. Той каза на познатия си: „Не ви разбирам, защо по-добре не си седите в скривалището и не си мълчите. Вие просто се страхувате да мълчите. Това е всичко. Ето защо заставате и почвате да бръщолевите безразсъдно каквото са ви втълпили. Като че ли през това време не е имало нито война, нито нищо! То е все едно да издигнете в покрайнината на разрушен град една моторна лодка и да приканвате: «Моля, качвайте се и се люлейте!»“ Познатият му бе писател и се засмя на тези думи. А той съвсем не говореше на смях. И продължи: „Хората отиват на концерт, за да забравят неволята си за един час. За това не можеш да им се сърдиш, но и бутилка вино би свършила същата работа, само че тя струва малко по-скъпо на черна борса от един концертен билет. Обаче що се отнася до музиката, това може да се нарече падение.“

Неговите изрази не бива да те шокират. Разбира се, той не иска да го каже точно така, както прозвучава. Но приблизително се разбира все пак, нали?

Докато аз шиех ризата, той упражняваше все един мотив. Понякога прекъсваше и пак започваше отначало. Аз се сепвах всеки път, защото прекъсването идваше така внезапно. Мислех, че свири този откъс много добре, че по-добре изобщо не може да се изсвири. Защо не се доизказва?

Наблюдавах го скришом. Той не биваше да забележи. Не можеше да понася това. Още задържаше последния тон и се вслушваше в него.

Както виждаш, реших се да дойда тук. Страшно трудно ще ми е да ти обясня защо. Не бих желала да помислиш, че искам да го представя лош. Ако би знаел как копнея в тази минута да отида при него. Да, заедно с теб. И ти можеш да дойдеш. Ти ще го обикнеш. Вие двамата веднага ще се разберете.

Ти малко му приличаш. Друг може да не забележи, но аз откривам приликата. Недей да отместваш очи. Разбира се, той е по-възрастен, има бръчки по лицето и често присвива устни. И косите му са други, да, има вече малко бели из тях. Не много. Но по-рано, преди да стане войник и когато всичко не е било разрушено, и още по-рано положително е изглеждал като теб. Положително.

А понякога все още изглежда така. В такъв момент… в такъв момент… Наистина ли не ти е студено? Само ако знаех, че ще те срещна тук. Щях да донеса други неща. А сега нямам нищичко за теб.

Да, когато седеше на пианото, той не мислеше никак за мен. Така вдаден беше в своята работа. Но аз знаех точно какво ще стане по-нататък. След някое време ще седне до мен. Но само в случай, че не му се удаде да изсвири докрай своята миниатюра. Ще запали цигара и ще се държи така, сякаш нищо не е станало. Но аз въпреки това всичко ще забележа. И тогава той ще заговори с мен или ще направи нещо друго.

Аз съвсем не съм му необходима. Оттам иде всичко. Ти не бива да се плашиш; и все пак човек не трябва да се залъгва. Разбира се, няма нищо в това, че ще му обърна маншетите на ризата. Понякога е уморен и тогава идва при мен. Но докато седеше на пианото, за него аз не съществувах на света. Напротив, само бих му пречила.

Ще ми повярваш ли, че поради това често ме е вбесявал. По сега пък беше и несправедливо от моя страна. Впрочем аз се бях разгневила и на теб, колкото и отскоро да се познаваме. Такава съм си, ти нямаш вина за това.

Ако ли пък изсвиреше миниатюрата докрай така, както той смяташе за правилно? Тогава какво?

Не мога да ти опиша какъв страх ме обземаше. Така се боях, че всичко ще изчезне, ако продължавам да мисля. Стаята, софата, ризата и аз заедно с тях.

Трябваше буквално да се вкопча здраво в ризата. Но зная, че той би продължил да свири, без да се интересува от нищо.

Ако аз исках да поговоря с него за нещо. Не за такива работи като зелката или грижите, които споделях с мама. За това не ставаше дума. Има по-важни неща.

Вместо това аз отпътувах. Ох, не беше лесно. Не знам още дали постъпих правилно. А какво ще правя после, също не знам. Но трябва някак да се справя сама. Бих могла да внимавам малко повече. Защото в края на краищата не е негова работа.

И може би, докато аз седя тук, той си досвирва своята миниатюра.

Хана дълго се ослушвала, забравила, че не е сама. Едно внезапно свистене на вятъра, който връхлетял срещу къщичката откъм сушата, я накарало да дойде на себе си. Младежът седял, както и преди, насреща й и изглежда, че му струвало усилия да държи очите си отворени.

„Бедничкият — помислила си Хана засрамена, — защо ли му разказах всичко? Та той и без това не го разбира и само за да ми направи удоволствие, се старае да слуша. Каква съм смешна!“

— Ти трябва сега да си лягаш — казала му тя. — Пък налага се и да пестим свещта. Гори вече доста дълго. Хайде! Имаме завивки само за едно легло, но ще се справим някак.

Тя преминала със свещта в съседната стаичка и младежът, капнал за сън, я последвал.

— Хайде, легни си — казала му тя. — Аз ще изплакна чашите, за да не става нужда да го правя рано сутринта.

Момъкът отвил хавлиената кърпа от бедрата си и се постарал да я надипли грижливо по-старите гънки. Хана много се учудила, като видяла това. „Той обича реда“ — помислила си тя.

— Остави. Хвърли я на стола. Аз после ще я сгъна — казала тя.

Младежът се мушнал в леглото, а тя се върнала със свещта в кухнята да разтреби.

Преди още да свърши, извила се най-сетне бурята. Хана потреперила и след първата гръмотевица погледнала през отворената врата на спалнята. Там нищо не се размърдало.

„Всъщност би трябвало да изчакам, докато отмине — размишлявала тя. — Той дори не подозира, че ме е страх от бурята.“ Но след малко все пак се разсъблякла.

Момъкът спял вече, когато тя пристъпила до леглото. Не зная дали Хана е очаквала нещо друго. „Нищо чудно, че е уморен — мислела си тя. — Това е първият му ден на сушата, а колко нещо трябваше да преживее наведнъж.“ Той лежал настрана и дишал спокойно. Гърдите и раменете му били открити, защото сигурно му е било топло.

Хана затуляла с длан свещта, за да не се събуди от светлината, и го наблюдавала с умиление. Жал й било, че не го е целунала за лека нощ.

„Може би е очаквал? Или може би трябваше дори да прочета с него някоя вечерна молитва?“

Усмихната замечтано, тя духнала свещта и тихо легнала в леглото до него. Имало достатъчно място. Той не се събудил. Навън шумолял дъждът и Хана заспала.

Не бива да се учудваме, че на другата сутрин момъка го нямало. Хана също не се учудила. Аз вече казах, че тези истории завършват най-често тъжно или незадоволително. Ако бях си я съчинил, не би било трудно да измисля някакъв край така, че у никого да не останат съмнения, какво е излязло от цялата работа. Не биха били необходими много думи за Хана и младежа. Може би все пак е успяла да вземе змиорки от рибарите срещу замяна, а това би било вече успех. Или Хана пише писмо до майка си. Да, достатъчно е само да се вмъкне това писмо, то би било най простото нещо. Що се отнася до този пианист, е вече много по-трудно да се измисли съдба за него. Например любопитно би било да се узнае дали най-сетне е успял да изсвири докрай своята миниатюра. Ала кой ще знае това? Може би някой го е чул в концертната зала. Но дори и тогава все още остава открит въпросът: знае ли той нещо за преживяването на Хана? И ако знае, оказало ли е то някакво въздействие върху неговото свирене? Но както вече казах, фабулата не е мое изобретение и аз искам да разкажа само онова, което зная.

На другата сутрин Хана излязла пред вратата на къщичката. От предния ден още било малко душно. От бурята нямало следа. Под лъчите на слънцето сушата се простирала свежа и чиста. Недалеч пред една миша дупка клечала лисица. Почти без да извръща глава, тя хитро и крадешком поглеждала към Хана. „Нека си стои там“ — мислела си лисицата и без да й обръща повече внимание, се заела със своята работа.

Хана поела дълбоко въздух. „Ах, аз плаках вчера“ — спомнила си тя.

През стволовете на буките по-склона бляскало сребристо морето.

„Следния път — понечила да произнесе Хана, но не довършила мисълта си, дотолкова й се сторило естествено. — Само да дойде — помислила си тя, — все някак ще успея да го задържа.“

Морето съвсем леко се надипляло. Мънички вълни докосвали брега нежно, без да оставят диря, една подир друга.

Все така без преувеличение би могло да се каже още, че жени, които са имали подобно преживяване, могат да го превърнат в нещо по-голямо. Те могат да си пожелаят например дете, което да прилича на този момък от морето, и ако не пожалят труд, желанието им може и да се изпълни. Това е нещо много по-значително, отколкото да седиш на самотна скала и от време на време вечер да пееш изпълнена с копнеж песен.

Хрумна ми сега една много странна мъдрост, която съм чел някъде. Струва ми се, че иде от древна Гърция, но не зная от кого: „Морето измива всички скърби на човека.“

Край
Читателите на „Момъкът от морето“ са прочели и: