Серия
Бюканън-Ренард (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder List, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 160 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
Lindsey (02.10.2009)

Издание:

Джули Гарууд. Списък с убийства

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Красимир Димовски

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“


Пролог

Първият ден в предучилищната занималня на скъпото частно школо „Бриъруд“ бе най-лошият ден в живота на Регън Хамилтън Мадисън. Беше толкова катастрофален, че тя твърдо реши повече да не стъпва там.

Започна деня с очакването новото училище да се окаже чудесно. И защо не? Така й бяха казали братята й и майка й, а тя нямаше причини да се съмнява в думите им. Докато пътуваше към училището, разположена на задната седалка на семейната лимузина, Регън с гордост оглеждаше новата си униформа — карирана плисирана пола в тъмносиньо и сиво, бяла блуза със задължителната остра яка, тъмносин шал, завързан като мъжка вратовръзка, и сиво сако с красива златиста емблема, на училището на джоба. Къдравата й коса бе прибрана назад с подходящи тъмносини шноли. Всичко, което носеше, беше чисто ново, включително и три-четвъртите бели чорапи и тъмносините мокасини.

Регън очакваше в училището да е забавно. През изминалите две години тя и деветте й съученички в скъпата частна забавачка се радваха на грижите и комплиментите на учителки, които никога не спираха да се усмихват. Тя вярваше, че през първия й ден в „Бриъруд“ положението ще бъде същото. А може би дори още по-хубаво.

Майка й трябваше да я придружи, също като всички останали майки, а и дори някои бащи на новите ученички. Обаче, както обясни тя на Регън, непредвидени обстоятелства я задържали в Лондон с новия й приятел и не можела да се върне в Чикаго навреме.

Баба Хамилтън с удоволствие би придружила внучката си, но тя също бе извън страната — на гости на приятели, и щеше да се прибере у дома чак след две седмици.

Когато Регън говори с майка си по телефона предния ден, й каза, че не иска икономката госпожа Тайлър да я води в училище. Майка й предложи Ейдън да отиде с нея. Регън знаеше, че ако помолеше най-големия си брат, той щеше да се съгласи. Ейдън беше на седемнайсет и нямаше да му е приятно да я води, но щеше да го направи, ако го беше помолила. Той би сторил всичко за нея, също като другите й братя, Спенсър и Уокър.

Регън реши, че не иска никой да я води до класната стая. Тя вече беше голямо момиче. Униформата го доказваше, а ако се загубеше, просто щеше да помоли за помощ някой от усмихнатите учители.

Но се оказа, че училището съвсем не е такова, каквото си го беше представяла. Никой не я беше предупредил, че предучилищната занималия в „Бриъруд“ е по цял ден. Не бяха й казали какъв огромен брой деца учат там. И със сигурност не бяха споменали, че ще има грубияни. А те бяха навсякъде. Но най-много я тревожеше едно по-голямо момиче, което обичаше да тормози малките, когато наоколо нямаше учители.

Щом звънецът най-после обяви края на училищния ден в три часа следобед, Регън бе толкова изтерзана и изтощена, че трябваше да захапе долната си устна, за да не се разплаче.

На алеята пред училището имаше цяла колона коли и лимузини. Евън — шофьорът й, слезе от колата и тръгна към нея.

Регън го забеляза, но беше твърде уморена, за да изтича към него, така че той побърза да я пресрещне, разтревожен от вида й. Шнолите й висяха на паднали върху лицето й кичури, вратовръзката й бе развързана, ризата — разпасана, а единият й чорап се беше смъкнал до глезена. Шестгодишното момиче изглеждаше като излязло от центрофуга. Евън й отвори задната врата и попита:

— Всичко наред ли е, Регън?

Свела глава, тя отвърна:

— Да.

— Как мина училището днес? — Момичето се пъхна в колата.

— Не ми се говори за това.

Същият въпрос й зададе и икономката, когато я посрещна на вратата.

— Не ми се говори за това — повтори Регън.

Икономката пое чантата й с учебниците.

— Благодаря — каза Регън. После изтича нагоре по виещото се стълбище и по южния коридор към стаята си, затръшна вратата и веднага избухна в сълзи.

Момичето знаеше, че ще разочарова майка си, защото колкото и да се стараеше, не можеше да контролира напълно емоциите си. Ако паднеше и ожулеше коляното си, просто се разплакваше, независимо къде беше или кой можеше да я види.

Когато бе нещастна, нарушаваше всички правила, на които майка й се опитваше да я научи. Регън слушаше отново и отново, че трябва да се държи като дама, но не беше сигурна какво означава това, освен, разбира се, да седи със събрани колене. Не искаше да страда мълчаливо, независимо че това бе златното правило в семейство Мадисън. Не й пукаше, че не е достатъчно смела, и ако се чувстваше зле, близките й трябваше да научат за това.

За нещастие единственият член на семейството, който си беше вкъщи в момента, бе Ейдън. Той проявяваше най-малко съчувствие към нея вероятно защото бе най-голям и не можеше да се занимава с тревогите на едно шестгодишно дете. Мразеше, когато тя плачеше, но това не я караше да спре.

Регън издуха носа си, изми си лицето и се преоблече. След като свали униформата, внимателно я сгъна и я изхвърли в кошчето за боклук. Тъй като нямаше да стъпи повече в ужасното училище, нямаше да й трябват и тези грозни дрехи. Облече си къси панталонки и тениска и наруши още едно правило, като побягна с боси крака по коридора до стаята на брат си.

Почука плахо на вратата.

— Може ли да вляза?

Не изчака отговора, а просто нахълта вътре, изтича до леглото му и се хвърли върху меката завивка, която той винаги събаряше на пода, когато спеше. Сгъна крака под себе си, издърпа увисналите шноли от косата си и ги пусна в скута си.

Ейдън изглеждаше раздразнен. Облечен в екипа си за ръгби, той седеше на бюрото си, заобиколен от учебници. Тя забеляза, че той говори по телефона, чак когато брат й каза довиждане и затвори.

— Предполага се да изчакаш, докато кажа, че може да влезеш — каза той. — А не просто да нахълтваш. — Но тъй като тя не отговори, той се облегна на стола си, вгледа се в лицето й и попита: — Плакала ли си?

Регън размисли за момент и реши да наруши още едно правило — излъга.

— Не — отвърна, заковала поглед в пода.

Брат й усети, че тя не казва истината, но реши сега да не обсъжда въпроса с честността. Малката му сестра беше видимо разстроена.

— Нещо не е наред ли? — попита той, макар да бе сигурен в това.

Тя избегна погледа му и отвърна провлачено:

— Неее…

Ейдън въздъхна шумно.

— Нямам време да гадая какъв е проблемът, Регън. След малко трябва да тръгвам за тренировка. Кажи ми какво е станало.

Тя сви рамене.

— Нищо не е станало. Честно.

Описваше кръгчета върху завивката с върховете на пръстите си. Ейдън се отказа да разгадава какво я тормози. Наведе се и си обу маратонките. Изведнъж се сети, че днес бе първият ден на Регън в „Бриъруд“, и попита небрежно:

— Как мина училището?

Беше абсолютно неподготвен за нейния отговор. Тя избухна в сълзи и зарови лице в завивката, при което изтри очите и носа си в нея. Каза му всичко, което бе трупала от голямото междучасие досега. Проблемът беше, че говореше абсолютно несвързано.

Изля всичко в едно дълго, разпокъсано и почти неясно изречение:

— Мразя училището и никога няма да се върна там, никога, защото не ни дадоха да закусим и трябваше да стоя прекалено дълго, и имаше едно момиче и едно друго голямо момиче я разплака, и голямото момиче каза, че ако кажем на учителката, ще ни отмъсти, и не знаех какво да правя, затова с момичето отидохме отстрани на двора през междучасието и я успокоявах, като плачеше, и сега няма да се върна повече там, защото утре голямото момиче пак ще дойде при момичето.

Ейдън бе поразен. Регън ревеше с пълно гърло. Ако не изглеждаше толкова нещастна, той щеше да се разсмее. Каква драма! Тя бе наследила тази черта от страната на семейство Хамилтън. Всички Хамилтън не можеха да контролират емоциите си. За щастие той, Спенсър и Уокър приличаха повече на семейство Мадисън. Те бяха много по-резервирани.

Регън вдигаше такъв шум, че Ейдън не чу почукването на вратата. Спенсър и Уокър нахълтаха в стаята. И двамата братя бяха високи, слаби и тъмнокоси като Ейдън. Спенсър беше на петнайсет и от тримата беше с най-меко сърце. Уокър току-що бе навършил четиринайсет. Той бе немирникът в семейството и бе най-безразсъдният. Имаше вид, сякаш се връща от война. Ръцете и лицето му бяха целите в синини и ожулвания.

Преди два дни се беше покатерил да свали една топка от покрива, беше загубил равновесие и със сигурност щеше да си счупи врата, ако не бе успял да се хване за един клон, което бе смекчило падането. Приятелят му Райън не бе такъв късметлия. Уокър се бе приземил отгоре му и беше счупил ръката му. Райън бе полузащитник в училищния отбор, но сега трябваше да пропусне целия сезон. Уокър не изпитваше особена вина заради инцидента. За злополуката той винеше клона, който бе заклещил Райън и му бе попречил да се дръпне.

Сега Уокър оглеждаше Регън за следи от нараняване. Не се виждаха никакви, тогава защо плачеше?

— Какво си й направил? — попита той.

— Нищо не съм й направил — отвърна Ейдън.

— Тогава какво й има? — учуди се Уокър. Той се наведе над леглото и огледа сестричката си, несигурен какво да прави.

Спенсър го избута настрани, седна до Регън и започна непохватно да я потупва по раменете.

Тя най-после започваше да се успокоява. Ейдън отново въздъхна шумно. Може би бурята отминаваше. Той завърза маратонките си и каза:

— Ето, вече се чувства по-добре. Само не я питайте за…

— Е, как мина училището? — полюбопитства Уокър в същия момент.

Риданията започнаха отново.

— … училището — довърши изречението си Ейдън. Той сведе глава и се обърна към бюрото, за да не го види сестра му как се усмихва. Не искаше да наранява чувствата й, но боже, колко беше гръмогласна! Като се имаше предвид колко е дребна, направо не бе за вярване, че може да изкара такъв глас.

— Имала е лош ден — обясни той на братята си.

— Така ли? — попита Спенсър.

Регън спря да плаче, колкото да каже:

— Повече няма да ходя там, никога!

— Какво е станало?

Регън пак зарецитира оплетените си обяснения, като не спираше да ридае.

— Трябва да отидеш — каза Спенсър. Не биваше да казва това.

— Не, няма!

— Трябва — настоя Спенсър.

— Татко нямаше да ме кара.

— Откъде знаеш какво щеше да направи? Той умря, когато ти беше бебе. Не може да си го спомняш.

— Мога. Спомням си го добре съвсем.

— Граматиката ти е ужасна — вметна Ейдън.

— И затова трябва да ходиш на училище — изтъкна Спенсър. Налагаше се да повиши глас, за да надвика риданията на сестра си.

— По дяволите, колко е шумна — измърмори Ейдън. Той поклати глава и добави — Добре сега. Ще закъснея за тренировка, ако не тръгна скоро, така че дайте да я разнищим тая работа. Регън, спри да си триеш носа в чаршафите ми и се изправи.

Той се опита да прозвучи строго. Но нито тонът, нито заповедта му й направиха някакво впечатление. Тя нямаше да спре, докато не се наплачеше.

— Слушай, Регън. Трябва да се успокоиш и да ни обясниш какво е станало — каза Уокър. — Какво точно направи голямото момиче?

Спенсър бръкна в джоба си и извади една намачкана салфетка.

— Ето — подаде й я той. — Изтрий си носа и седни, хайде. Не можем да решим този проблем, ако не знаем точно какво е направило голямото момиче, разбра ли?

Ейдън клатеше глава.

— Регън ще се справи с проблема.

Тя се изправи рязко:

— Не, няма, защото няма да се върна повече в това гадно училище.

— Бягството не е решение — каза Ейдън.

— Не ме интересува. Ще си стоя вкъщи.

— Чакай, Ейдън. Ако някоя голяма грубиянка тормози сестра ни, тогава ние трябва да… — започна Уокър.

Ейдън вдигна ръка, за да ги накара да млъкнат.

— Нека да изясним фактите, преди да сторим каквото и да било, Уокър. Хайде, Регън — каза той успокоително — на колко години е голямото момиче?

— Не знам.

— Добре. А в кой клас е?

— Откъде ще знае? — намеси се Спенсър. — Регън е в предучилищната занималия.

— Знам — обади се Регън. — Тя е във втори клас, казва се Морган и е много подла.

— Вече разбрахме, че е подла — намеси се Ейдън нетърпеливо. Той погледна часовника си, преди да продължи. — Ето, има напредък.

И Уокър, и Спенсър се подсмихваха. За щастие Регън не ги забеляза.

— Каза, че това момиче от втори клас разплакало другото момиче, така ли? — попита Ейдън.

Регън кимна.

— Разплака я, да.

— Какво направи, за да я разплаче? — попита Уокър. — Удари ли я?

— Не.

— Тогава какво? — Сега и Уокър бе също толкова отчаян, колкото и Ейдън.

Очите на Регън отново се напълниха със сълзи.

— Накара момичето да й даде шнолите си.

— Момичето от предучилищната ли е? — попита Ейдън.

— Тя е много добра. Седи до мен на голямата маса. Нарича се Кордилия, но каза, че всички й викали Корди, и аз също трябва да й викам така.

— А ти харесваш ли тази Кордилия? — заинтересува се Спенсър.

— Да — кимна Регън. — Харесвам и още едно момиче. То се казва Софи и седи на същата маса с мен и Корди.

— Ето — рече Ейдън. — Била си в новото училище само един ден, а вече си намерила две нови приятелки.

Убеден, че кризата е приключила, той грабна ключовете за колата си и се отправи към вратата.

— Чакай, Ейдън. Не можеш да тръгваш, преди да сме решили какво ще правим с грубиянката.

— Сигурно се шегуваш. — Ейдън спря. — Грубиянката е във втори клас.

— Все пак трябва да направим нещо, за да защитим Регън — настоя Уокър.

— Например какво? — засмя се Ейдън. — Да не мислиш ние тримата да отидем в училището и да я сплашим?

Регън вдигна рязко глава.

— Това е добра идея. Накарайте я да остави Корди, Софи и мен на мира.

— Можеш да се справиш с проблема и сама — каза Ейдън. — Опълчи се на тази грубиянка. Кажи й, че няма да й дадеш нищо, и да остави теб и приятелките ти на мира.

— Искам първото.

Ейдън примигна учудено:

— Първото ли?

— Да, това ти и Спенсър, и Уокър да дойдете в училище и да я заплашите. Това избирам. Можете да останете с мен целия ден, ако искате.

— Не те питаме кое избираш… — започна Ейдън.

— Чакай. Ти нали каза, че това момиче… как се казваше? — намеси се Уокър.

— Морган.

— Добре. Нали каза, че тази Морган пак ще тормози Кордилия утре?

Регън подсмръкна и отвори широко очи.

— Тогава защо се тревожиш? Тя няма да се занимава с теб — рече Уокър.

Регън го погледна съвсем сериозно.

— Защото Корди ми е приятелка!

Ейдън се усмихна:

— А как мислиш, че ще се почувства тя утре, ако ти не се появиш?

— Корди също няма да дойде на училище. Каза ми го.

— Да бе! Сигурен съм, че родителите й ще я накарат да отиде — каза Ейдън. — Знаеш ли, Регън, на тоя свят има два вида хора. Тези, които бягат от грубияните, и тези, които не им се дават.

Тя изтри сълзите си:

— Аз от кой вид съм?

— Ти си Мадисън. Изправяй се лице в лице с проблема и не бягай от никого.

Не й харесваше да слуша това, но от начина, по който се бе напрегнала челюстта на брат й, отгатваше, че той няма да промени мнението си, колкото и да настоява. Поне се чувстваше по-добре, след като се бе наплакала.

На следващата сутрин, докато госпожа Тайлър вчесваше косата й, Регън се зачуди дали да не отиде без шнолите. Все пак реши да ги сложи, просто в случай че на Кордилия й потрябват резервни.

Когато пристигна в „Бриъруд“, стомахът й се присви. Забеляза Корди да чака до вратата на училището.

— Мислех, че днес няма да дойдеш — каза Регън, когато стигна до нея.

— Татко ме накара — отвърна Корди нещастно.

— А мен брат ми.

Софи им извика. Тя тъкмо бе слязла от колата и се опитваше да намести дръжката на чантата си през рамо.

Когато видя Корди и Регън заедно, изтича при тях, а дългата й златиста коса се развя зад нея. Регън си помисли, че Софи прилича на принцеса. Косата й бе толкова светла, че изглеждаше почти бяла, а очите й блестяха с най-красивия нюанс на зеленото.

— Знам какво можем да направим — съобщи им Софи веднага щом ги настигна. — През междучасието ще се скрием зад петокласничките и после ти, Регън, ще се промъкнеш до Морган, за да отмъкнеш шнолите на Корди.

— Как? — попита Регън.

— Как какво?

— Как ще отмъкна шнолите?

— Не знам, но все ще измислиш нещо.

— Според татко трябва да кажа на учителката за Морган, но аз няма да го направя — рече Корди. Тя отметна черните си къдрици и добави: — Така Морган само ще побеснее още повече.

Изведнъж Регън се почувства като възрастна.

— Трябва да я предупредим да ни остави на мира. Ейдън каза, че така е най-добре.

— Кой е Ейдън? — попита Софи.

— Брат ми.

— Но Морган тормози само мен — обади се Корди. — А не теб или Софи. Вие трябва да избягате и да се скриете от нея.

— Ти можеш да се скриеш с нас — предложи Софи.

— Но учителката ще ни накара да излезем навън през междучасието — размисли Корди. — И тогава Морган ще ме открие.

— Ще стоим заедно и когато тя се опита да те накара да й дадеш нещо, и трите ще й кажем да се маха. Може би, като сме три, ще я подплашим.

— Може би. — Корди прие идеята без ентусиазъм. Регън усети, че тя не е убедена в това.

— До междучасието ще измисля някакъв план — заяви Софи.

Тя звучеше толкова сигурна в себе си, толкова уверена. На Регън й се прииска да прилича повече на Софи, която не се плашеше от нищо. Регън, от друга страна, вечно се тревожеше. Очевидно Корди бе същата като нея. Двете се притесняваха цяла сутрин какво ще правят с Морган.

Тъй като навън ръмеше, прекараха първото междучасие в класната стая. Но когато дойде време за обяд и започна голямото междучасие, през което децата от предучилищната се смесваха с останалите ученици, вече беше слънчево и ги накараха да излязат на двора.

Прекалено късно Регън осъзна, че не е трябвало да яде обяда си. Храната в стомаха й натежа и тя се чувстваше, сякаш е глътнала камък.

Морган ги чакаше до люлките, които бяха запазени за предучилищната и първи клас. За щастие Софи бе намислила нов план.

— Веднага щом Морган види Корди и тръгне към нея, аз ще изтичам вътре да извикам госпожа Грант.

— Ще кажеш на учителката какво прави Морган с Корди ли?

— Не. Не искам да ми викат доносник. Татко казва, че няма по-лошо от това да изпортиш някого.

— Тогава какво ще направиш? — попита Регън. Тя наблюдаваше Морган с ъгълчето на очите си. Засега грубиянката не ги беше забелязала.

— Още не знам какво ще кажа на учителката, но ще я накарам да излезе на двора и после да дойде достатъчно близо, за да чуе как Морган заплашва Корди. Може би ще види как я принуждава да й даде шнолите си.

— Софи, колко си умна! — възкликна Корди.

Регън също реши, че планът е страхотен. Софи изчезна в училището веднага щом Морган се отправи с тежки стъпки към тях. Точно като гигантката от приказките, на която я оприличаваше Регън.

Двете момичета неволно отстъпиха. Морган пристъпи напред. Регън трескаво се огледа за Софи и госпожа Грант, но не ги видя никъде. Почувства се ужасена. Впери поглед в краката на Морган, които й се сториха огромни като тези на Ейдън, и после плахо погледна нагоре към малките й кафяви очички. Започна да й се гади.

Сега Регън имаше два ужасни проблема — страха от Морган и от това да не повърне пред цялото училище.

Грубиянката протегна ръка напред с обърната нагоре длан и изгледа навъсено Корди.

— Дай ги! — каза тя и размърда пръсти. Корди веднага посегна да свали шнолите си, но Регън стисна ръката й и я спря.

— Не — каза тя и застана пред Корди. — Остави я на мира.

Това бе най-смелото нещо, което бе правила някога. Почувства се отмаляла и замаяна и едновременно с това й се повдигаше. Горчилката напираше в гърлото й и тя не можеше да я преглътне, но не й пукаше колко зле се чувства. В момента проявяваше смелост и нямаше търпение да разкаже на Ейдън какво е станало.

Морган заби юмрук в гърдите й. Регън залитна назад и едва не падна, но бързо се изправи и застана непоклатимо.

— Остави Корди на мира! — повтори тя. От гаденето гласът й бе съвсем слаб, така че тя преглътна с мъка и повтори думите си.

— Охо!

Стомахът й се преобърна и тя осъзна, че няма да успее да стигне до тоалетната.

— Добре — каза Морган. Тя направи още една заплашителна стъпка напред и пак блъсна с ръка Регън. — Тогава ти ще ми дадеш нещо.

Бунтуващият се стомах на Регън с готовност изпълни желанието й.