Серия
Бюканън-Ренард (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mercy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 150 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
Lindsey (02.10.2009)

Издание:

Джули Гарууд. От милост

Редактор: Димитринка Ковалакова

Коректор: Юлияна Василева

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“


Пролог

Момичето боравеше невероятно умело с ножа. Беше се родила с този талант, дарба от всемогъщия Бог, или поне така й каза татко й Джейк Ренърд, когато на крехката възраст от пет години и половина тя изкорми първата си дъгова пъстърва с точността и умението на професионалист. Баща й се почувства толкова горд от това, че я вдигна на раменете си — малките й кокалести колене щръкнаха от двете страни на шията му — и я занесе в любимото си заведение, „Лебедът“. Настани я на бара и събра приятелите си, за да я гледат, докато тя чистеше вътрешностите на една друга риба, която той предвидливо бе пъхнал в задния джоб на гащеризона си. Майло Мълън се впечатли толкова силно, че предложи веднага и на място да купи детето срещу петдесет долара в брой и заяви, че може да изкарва три пъти повече на седмица, ако дава момичето под наем на рибарските цехове в околността.

Като знаеше, че Майло само се опитва да направи комплимент на дъщеря му, татко Джейк не се засегна от предложението. Освен това Майло го почерпи едно питие и вдигна много мил тост за талантливата му дъщеря.

Джейк имаше три деца. Реми, най-големият и Джон-Пол, една година по-малък, още не бяха тийнейджъри, но отсега се виждаше, че ще израснат по-едри от него. Момчетата бяха неудържими, правеха по някоя поразия всеки божи ден, но и двамата имаха остър ум като бръснач. Джейк се гордееше със синовете си, но бе всеизвестно, че малката Мишел е любимката му. Нито веднъж не й бе казал лоша дума за това, че едва не уби майка си при раждането. Неговата мила Ели бе получила нещо, което докторите наричаха масиран мозъчен удар, точно по време на последния напън от раждането и малко след като дъщеря им бе изкъпана и повита в чисти пелени, Ели бе откарана от семейното им легло в местната болница на другия край на Сейнт Клеър. Седмица по-късно, когато стана ясно, че няма шансове да се събуди, я преместиха с линейка в един социален дом. Лекарят, който отговаряше за Ели, наричаше това, мрачно място дом за болнични грижи, но още в мига, в който съзря грозната сива каменна сграда, заобиколена от двуметрова желязна ограда, Джейк разбра, че лекарят го е излъгал. Това изобщо не бе дом. Беше чисто и просто чистилище, затвор на земята, където бедните изгубени души търсеха покаяние, преди Бог да ги приеме на небето.

Джейк се разплака първия път, когато отиде да види жена си, но след това очите му оставаха сухи. Сълзите нямаше да помогнат да се подобри състоянието на Ели, нито можеха да направят ужасното място, където се намираше тя, по-малко зловещо. Дългият коридор в средата на сградата водеше към безброй стаи с морско зелени стени и покрит със сив линолеум под, а очуканите стари легла скърцаха при всяко вдигане и сваляне на страничните прегради. Ели бе настанена в голяма квадратна стая с единайсет други пациентки, някои в съзнание, но повечето — не. Там нямаше място дори за един стол, да може Джейк да поседи до леглото на жена си.

Той щеше да се чувства още по-зле, ако Ели осъзнаваше къде е настанена, но мозъкът й я поддържаше в състояние на непрекъснат сън. Той реши, че тя не може да се разстрои от нещо, което не знае и осъзнаването на този факт му донесе относително душевно спокойствие.

Всеки неделен следобед, след като се надигнеше от леглото и се отърсеше от болежките и схванатостта си, той водеше Мишел да види майка си. Хванати за ръка, двамата заставаха до леглото на Ели и я гледаха в продължение на десет петнайсет минути, после си тръгваха.

Понякога Мишел носеше букет диви цветя, привързани към клон от храст или дърво. Оставяше ги на възглавницата на майка си, за да може тя да усети сладкото им ухание. Друг път правеше венец от маргаритки и го поставяше на главата й. Татко й казваше, че така мама изглежда много красива, като истинска принцеса.

Късметът споходи Джейк две години след нещастието с жена му, когато спечели шейсет хиляди долара от едно частно залагане. Тъй като залагането бе нелегално и властите не знаеха за него, Джейк нямаше нужда да плаща данъци върху спечеленото богатство. Той обмисли възможността да изхарчи парите, за да премести жена си на по-приятно място, но някъде дълбоко в себе си чу гласа на Ели, която го упрекваше, че не е практично да се харчат парите за нещо, от което никой няма да има полза. Така че вместо това Джейк реши да използва малка част от парите и да купи „Лебедът“. Искаше да осигури бъдеще на синовете си — да могат да започнат работа в бара, когато пораснат, престанат да гонят момичета и се установят с жени и деца, за които да се грижат. Останалите пари Джейк скъта за времето, когато щеше да се пенсионира.

Когато Мишел не бе на училище — Джейк не смяташе, че тя има нужда от образование, но държавата бе на друго мнение — той я водеше навсякъде със себе си. В дните, когато ходеха заедно за риба, дъщеря му седеше до него и бъбреше безспирно или му четеше истории от книгите, които го караше да й взима от библиотеката. Докато той дремеше следобед, тя нареждаше масата, а братята й приготвяха вечерята. Бе истинска малка къщовница. Поддържаше дома им безупречно чист, което си бе истински подвиг, тъй като баща й и братята й бяха крайно немарливи. През лятото винаги поставяше свежи цветя в буркани из къщата.

Вечер Мишел придружаваше татко Джейк до „Лебедът“ за късната смяна. Някои нощи момиченцето заспиваше свито като коте в ъгъла зад бара и баща й я пренасяше в склада, където й бе стъкмил легло. Той се радваше на всяка минута, която прекарваше с дъщеря си, защото знаеше, че както повечето момичета от околността и тя щеше да забременее и да се омъжи веднага щом навърши осемнайсет.

Не че той не таеше по-големи очаквания за Мишел, но бе реалист, а всички красиви момичета в Боуън, Луизиана, се омъжваха млади. Така ставаше обичайно и Джейк не се и надяваше дъщеря му да бъде изключение. Момчетата и момичетата от града нямаха кой знае какво друго да правят, освен да се закачат едни с други и бе неизбежно, в крайна сметка, да се запътят към венчилото.

Джейк притежаваше около декар земя. Когато се ожени за Ели, построи къщичка с една спалня, а докато семейството му се увеличаваше, той пристрояваше допълнителни стаи. Когато момчетата станаха достатъчно големи, за да помагат, той повдигна покрива и добави една мансарда, за да осигури самостоятелно пространство на Мишел. Семейството живееше дълбоко в мочурището, в края на един дълъг криволичещ черен път, наречен Мърси Роуд. Навсякъде имаше дървета, някои по на сто години. В задния двор на къщата растяха две плачещи върби, чиито клони, покрити с мъх, висяха като изпокъсани шалове чак до земята. Когато се спускаше мъгла и вятърът се усилваше и започваше да свири, воалите от мъх се раздвижваха и заприличваха на призраци, танцуващи на лунна светлина. В тези нощи Мишел слизаше от горния етаж и се промъкваше в леглото на Реми или Джон-Пол.

От къщата им до съседния град Сейнт Клеър разстоянието бе двайсет минути бърз ход. Там имаше улици с дървета по тротоарите, но градът не бе толкова красив, нито пък толкова беден като Боуън. Съседите на Джейк бяха свикнали с бедността. Правеха каквото могат — да изкарват някак прехраната си от мочурливата земя и реката — и успяваха да скътат по някой долар, който да залагат всяка сряда вечер с надеждата, че ще спечелят като Джейк Ренърд.

Животът отново изненада семейство Ренърд, когато Мишел премина в трети клас на основното училище „Хорейшо Хъбърт“. В класа им дойде нова учителка, госпожица Дженифър Перин. През четвъртата седмица от учебната година госпожица Перин проведе стандартните учебни тестове, получи резултатите и изпрати по Мишел бележка, че трябва спешно да се види с родителите й.

Джейк никога не бе ходил на родителска среща. Той предположи, че дъщеря му се е забъркала в някакви неприятности, може би се бе сбила с някого. Тя ставаше доста избухлива, когато се почувстваше притисната до стената. Братята й я бяха научили да се защитава. Мишел бе дребна за възрастта си и те бяха предположили, че ще представлява лесна жертва за грубияните в училище, така че се погрижиха да я научат да се бие, при това с непозволени удари.

Джейк се примири, че ще се наложи да успокоява учителката. Облече си официалните неделни дрехи, наплиска се с одеколона, който си слагаше само за специални случаи и извървя двата километра и половина до града.

Госпожица Перин се оказа голяма досадница, както Джейк бе предположил, но освен това бе и красива, което изобщо не бе очаквал. Това веднага събуди подозренията му. Защо една привлекателна, неомъжена млада жена ще иска да преподава на дребосъците в градче като Боуън? С нейната приятна външност тя би могла да си намери работа навсякъде. А и как не се бе омъжила още? Изглеждаше на повече от двайсет, а по тези места това означаваше, че е стара мома.

Учителката го увери, че не го е извикала, за да му съобщи някакви лоши новини. Точно обратното. Искала да му каже какво изключително дете е Мишел. Джейк се напрегна. Той реши, че учителката му намеква, че Мишел не е съвсем наред с главата. Всички в града наричаха Бъди Дюпон изключително дете, дори и след като от полицията го заловиха и го пратиха в лудницата, задето бе подпалил дома на родителите си. Бъди не желаеше злото никому и не искаше да убива. Той просто обожаваше огъня. Беше запалил повече от двайсет пожара — и всичките в тресавището, където пораженията бяха без значение. Казвал на майка си, че много обича пламъците. Харесвали му как миришат, как искрят в оранжево, жълто и червено в тъмнината, а най-вече харесвал острите, пукащи звуци, които те издават. Също като овесената каша, когато се вари. Докторът, който прегледа Бъди, сигурно също го бе възприел като изключителен. Нарече го с едно модерно име. Пироман.

В крайна сметка се оказа, че госпожица Перин не иска да обиди дъщеричката на Джейк и когато той осъзна това, се отпусна. Учителката му каза, че след като получила първите резултати от тестовете, подложила Мишел на повторен тест, проведен от експерти. Джейк си нямаше понятие от коефициентите за интелигентност и се чудеше как някакви експерти могат да измерят интелигентността на едно осемгодишно момиче, но не се изненада, че неговата Мишел се оказала — както заяви с гордост на госпожица Перин — невероятно умна.

Според нея било наложително той да направи най-доброто за детето. Учителката обясни на Джейк, че Мишел вече чете литература за възрастни и че ще прескочи цели два класа в училище. Той знаел ли, че Мишел има талант за математика и наука? Джейк предположи, че всички тези сложни изрази означаваха, че дъщеря му е роден гений.

Госпожица Перин му каза, че мисли себе си за добра учителка, но въпреки това знае, че няма да успее да отговори на образователните потребности на Мишел. Иска малкото момиче да бъде преместено в частно училище, където талантите й ще бъдат стимулирани и където от нея самата ще зависи образователния й прогрес — каквото и да означава това, по дяволите.

Джейк стърчеше доста над учителката, когато се ръкува с нея и й благодари за хубавите неща, които бе казала за Мишел. Обаче, добави, той не желае да изпраща дъщеря си някъде далече от дома. Та тя е още съвсем малка и за нея е твърде рано да напуска семейството.

Госпожица Перин го помоли да я изслуша. Предложи му чаша лимонада и настоя да не си тръгва. Тъй като си бе направила труда да приготви почерпка — на масата имаше и чиния бисквити — той реши, че трябва да прояви любезност и да я изслуша.

В този момент учителката заговори бързо и му разказа за всички предимства, на които щеше да се радва дъщеря му, ако постъпеше в добро училище, и изрази предположението, че Джейк не иска да лиши дъщеря си от чудесните възможности, които й се предоставяха. Госпожица Перин извади една розова папка от чекмеджето на бюрото си и му подаде лъскава брошура със снимки, за да види той как изглежда училището. Увери го, че Мишел ще се чувства много добре там. Разбира се, ще има много за учене, но ще й остава време и за забавления.

Джейк искаше най-доброто за дъщеря си, така че изслуша всичко, което госпожица Перин имаше да му каже. Двамата се чувстваха много добре, пийваха лимонада и хапваха маслени бисквити с фъстъци, докато си говореха приятно за момичето му, но после учителката го обиди, като му предложи да кандидатстват за държавна помощ за училищната такса и каза, че може дори да им отпуснат безвъзмездна стипендия. Джейк си напомни, че жената е отскоро в Боуън и не знае нищо за него. Разбира се, тя не искаше да го засегне. Просто се опитваше да му помогне. Но точно защото бе отскоро в града, тя не подозираше колко важно нещо е мъжката гордост по тези места. Да лишиш един мъж от гордостта му, бе все едно да му забиеш нож в гърдите.

Джейк процеди през зъби, доколкото можеше учтиво, че няма да разчита на подаяния и че няма да позволи някой друг да плаща за образованието на дъщеря му.

Някои хора го смятаха за доста заможен заради спечеленото от залаганията, но, разбира се, учителката не можеше да знае за това. Местните не говореха с външни хора за незаконните си залагания. Поради това реши да не се засяга, че тя си бе направила прибързани заключения за семейството им, съдейки по дрехите и начина им на живот. Ако Джейк решеше да изпрати момиченцето си в скъпо училище, той щеше да плати таксата с парите, които бе отделил за пенсията си, а когато тези пари свършеха, синовете му можеха да поработват допълнително, за да помогнат на семейството да покрива разходите си.

Но преди да вземе каквото и да било решение, той чувстваше, че е длъжен да обсъди въпроса с жена си. Той говореше с Ели постоянно, макар и само наум. Харесваше му да си мисли, че тя се радва, задето не е изключена от живота на семейството и че по своя си вълшебен начин му помага за важните решения.

Знаеше, че трябва да обсъди въпроса и с Мишел. Тя заслужаваше право на глас за собственото си бъдеще.

На следващата неделя той я взе със себе си за риба. Седяха един до друг на кея, а въдиците им се поклащаха леко над мътната вода. Големият му нож бе прибран в кожения кобур като предохранителна мярка срещу хищниците.

— Нещо не кълве, а? — подметна той, докато се чудеше как да подходи към темата за смяната на училищата.

— Така е, татко. Не знам защо дойдохме за риба по това време на деня. Винаги си ми казвал, че най-доброто време за риболов е рано сутрин. Защо реши да дойдем за риба толкова късно? Вече наближава четири.

— Знам колко е часът, хитрушо. Исках да се отървем от братята ти, за да можем да поговорим на спокойствие за нещо… важно.

— Тогава защо не изплюеш камъчето?

— Не ми се подигравай.

— Не ти се подигравам. Честно. — Тя се прекръсти. Толкова е сладка, помисли си той, докато я гледаше как кокори престорено големите си сини очи. Трябваше пак да й подстрижат бретона. Беше станал много дълъг и й влизаше в очите. Джейк реши да извади ножицата веднага след вечеря.

— Тази госпожица Перин изглежда много приятна. А освен това е и красавица.

Мишел извърна глава настрани и заби поглед във водата.

— Не знам. Мирише хубаво, но не се усмихва много.

— Преподаването е сериозна работа — обясни той. — Сигурно затова не се усмихва много. Ти разбираш ли се с нея?

— Мисля, че да.

— Добре си поговорихме за теб онази вечер.

— Затова искаше да говорим, нали? Знаех си.

— Замълчи и ме изслушай. Госпожица Перин мисли, че си изключително дете.

Очите й се ококориха и тя поклати глава.

— Аз не искам да правя пожари, татко. Честна дума.

— Знам, че не искаш. Тя не казва, че си изключителна като Бъди Дюпон. Просто мисли, че си много умна.

— Не я харесвам.

Мишел пак извърна глава. Баща й я побутна леко, за да я накара да го погледне.

— Защо не я харесваш? Да не би да ти дава прекалено много домашни? Или има прекалени изисквания?

— Не разбирам какво ме питаш, татко.

— Това, което те кара да правиш в училище, прекалено трудно ли е за теб?

Тя се изкикоти, сякаш баща й се бе пошегувал.

— Ами! Ужасно лесно е и понякога ми става скучно, защото свършвам с всичко много бързо и трябва да седя и да чакам, докато госпожица Перин измисли какво друго да ми даде да правя. Някои от децата чак сега се учат да четат, а аз мога да чета още от малка. Нали помниш?

Той се усмихна.

— Помня, когато започна да ми четеш вестника на глас, докато аз се бръснех. Ти, общо взето, сама се научи да четеш.

— Не, не е така. Ти ме научи на буквите.

— Но ти сама се научи да ги свързваш. Аз само ти четях. А ти бързо възприемаше. Запомняше всичко на минутата. Така беше, скъпа. А сега ми кажи защо не харесваш госпожица Перин. Защото трябва да я чакаш да ти обърне внимание ли?

— Не за това.

— А какво тогава?

— Тя иска да ме прати в друго училище — изхлипа Мишел. Очите й се напълниха със сълзи, а гласът й затрепери. — Нали така, татко? Тя ми каза, че иска да те накара да ме изпратиш в друго училище, където няма да познавам никого.

— Първо, знаеш, че никой не може да принуди баща ти да направи нещо насила. Но тази госпожица Перин… ами тя ме накара да се замисля за някои неща.

— Само си пъха носа, където не й е работа. Не й обръщай внимание.

Джейк поклати глава. Малкото му момиченце току-що бе използвало един от любимите му изрази. Когато братята й я дразнеха, той все й казваше да не им обръща внимание.

— Учителката ти казва, че имаш много висок коефициент на интелигентност.

— Не съм го направила нарочно.

— Няма нищо лошо в това да си умна. Но госпожица Перин смята, че трябва да намерим начин да ти осигурим възможно най-доброто образование. Тя мисли, че ти можеш да постигнеш нещо голямо. Не бях се замислял по-рано, но никъде не е казано, че трябва да се ожениш и да почнеш да раждаш бебета веднага щом завършиш училище. Може би в нашето семейство сме имали твърде малки амбиции.

— Може би, татко.

От тона й разбра, че тя се опитва да го умилостиви.

— Но не искам нищо да се променя — добави тя.

— Знам, че не искаш. Но нали се сещаш, че мама би искала да постъпим, както е редно.

— Мама умна ли е?

— О, боже, да. Много е умна.

— Но се е омъжила и е започнала да ражда бебета веднага след училище.

Голяма умница беше, няма спор. Но защо трябваше да се появи нова учителка, за да осъзнае този факт собственият й баща?

— Стана така, защото се появих аз и тя се влюби лудо в мен.

— Защото си неустоим, така ли?

— Точно така.

— Може би трябва да поговориш с мама, преди да решиш да ме изпратиш в новото училище. Може би тя знае как трябва да постъпиш.

Той бе толкова шокиран от думите й, че рязко се обърна към нея.

— Ти знаеш, че обичам да обсъждам нещата с мама?

— Аха.

— Откъде знаеш?

Тя му се усмихна с блеснал поглед.

— Защото понякога й говориш на глас. Няма нищо, татко. И аз обичам да си говоря с мама за разни работи.

— Добре тогава. Утре ще навестим мама и двамата ще обсъдим въпроса с нея.

Мишел зашляпа с крака във водата.

— Мисля, че тя ще ми каже, че трябва да остана у дома с Реми и Джон-Пол.

— Чакай, първо да…

— Татко, разкажи ми как се запознахте двамата с мама. Знам, че си ми разказвал историята поне сто пъти, но никога няма да ми омръзне да я слушам.

Бяха се отклонили от темата и Джейк знаеше, че дъщеря му го направи нарочно.

— Сега няма да си говорим за майка ти и мен. Сега говорим за теб. Искам да те питам нещо важно. Остави въдицата си и внимавай.

Тя го послуша и прибра ръце в скута си. Беше истинска малка дама. Но как, за бога, бе станала, като живееше с трима недодялани глупаци?

— Ако можеш да станеш каквато си пожелаеш, какво би избрала? — Тя беше преплела пръстите и ги гледаше съсредоточено. Той я подръпна за опашката, за да привлече вниманието й. — Няма нужда да се срамуваш от татко си. На мен можеш да кажеш.

— Не се срамувам.

— Косата ти става по-червена, а също и луничките.

Тя се изкикоти.

— Косата ми вече си е червена, а луничките ми не си менят цвета.

— Ще ми кажеш ли или не?

— Ако обещаеш да не се смееш.

— Няма да се смея.

— Реми и Джон-Пол сигурно щяха да се разсмеят.

— Братята ти са глупаци. Те се смеят на каквото трябва и не трябва. Но знаеш, че те обичат и че биха направили всичко, за да ти помогнат да постигнеш мечтата си.

— Знам.

— Е, ще ми кажеш ли или не? Струва ми се, че вече си намислила каква искаш да станеш.

— Така е — призна тя. Погледна го право в очите, за да е сигурна, че той няма да се разсмее и прошепна: — Ще стана лекар.

Той прикри изненадата си и не каза нищо цяла една минута, докато се опитваше да преглътне тази новина.

— Я кажи, защо искаш да станеш лекар? — попита той, когато започна да възприема идеята.

— Защото тогава ще мога да излекувам… едно нещо. Мисля си за това отдавна, още когато бях съвсем малка.

— Ти още си малка. А докторите лекуват хора, не неща.

— Знам, татко — каза тя толкова важно, че предизвика усмивката му.

— Имаш ли някого предвид, когото искаш да излекуваш?

Татко Джейк обви ръка около раменете на дъщеря си и я придърпа към себе си. Вече знаеше отговора, но искаше да го чуе от нея самата.

Тя отмести бретона от очите си и кимна бавно.

— Мислех си, че може би ще успея да излекувам главата на мама. Така тя ще може да се прибере у дома.