Серия
Регентството
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord Deverill’s Heir [= The Heir], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 56 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Катрин Каултър. Наследницата

Редактор: Лидия Атанасова

ИК „Бард“, 1998


И отново — на Антон

ПЪРВА ГЛАВА
МАГДАЛЕН

Имението Ившам Аби, близо до Сейнт Едмъндс.

Англия, 1790

Магдален лежеше вглъбена в себе си и чакаше, чакаше опиумът да потисне ужасната болка, раздираща тялото й. В мрачния зимен следобед едва успяваше да различи високия сводест таван и покритите с тъмна дъбова ламперия стени.

Най-сетне болката намаля. „Скоро ще се освободя от това ужасно терзание, което ме е погълнало — мислеше си тя. — О, дано само опиумът стигне докрай. Господи, защо той толкова дълго не ми даваше опиум? Искаше да се боря, ето защо. Поне най-сетне разбра, че не мога да се боря и че не искам да живея.“

Дали все още беше до нея? Не знаеше. Всъщност дори не я интересуваше. Толкова отдавна беше с нея. Беше й говорил тихо, опитвал се бе да й помогне, но не й бе дал опиум, докато не му бе изкрещяла да я остави да умре на мира. Сега най-сетне се бе освободила от болката.

„Малка моя Елзбет, бедно мое дете! Едва преди няколко дни започна неуверено да пристъпваш към протегнатите ми ръце. О, мое дете, скоро, съвсем скоро ще забравиш своята майка! Само да можех още веднъж да те притисна до гърдите си. Да, ще ме забравиш, а любовта си ще дадеш па чужди хора и при теб ще бъда не аз, а той. О, Боже, как бих искала да мога да го убия! Но той ще живее, а аз ще гния самотна и забравена в проклетата гробница на семейство Девърил“

От тъмните очи на Магдален се откъснаха безмълвни сълзи, спуснаха се по гладките й бузи и спряха за миг в издигнатото препятствие на пълните й устни, преди тя да оближе солената им влага. Почувства докосването на мека кърпа до устните си. Чия ли ръка я държеше? Той беше, знаеше си. Но не му обърна внимание. Вече беше твърде късно да се бори. Вглъби се в себе си. Имаше толкова много за съжаление и така малко смисъл в краткия й живот.

Е, хайде, Магдален, наслади се поне на малките победи, на преходните мигове на удоволствието. Спомни си победите. Защо ли не можеше? Абсурдно беше, че се чувстваше така безпомощна, така самотна. Плач ли дочу? Сигурно бе Елзбет.

„Моля те, Жозет, вземи я от детското креватче, подръж я до мен. Влей любовта ми в малкото й телце. Утеши я, защити я, защото аз не мога.“

Яростният, гневен детски плач секна. Магдален се успокои, Отпусна глава върху дантелената възглавница и спря поглед на потъмнелите дъбови греди над нея. Елзбет и Жозет бяха точно над нея, в детската стая. Бяха съвсем близко, едва на няколко минути оттук. Доскоро можеше да изтича нагоре по стълбите още щом чуеше бебешки плач.

„Не, не беше чак толкова скоро… може би бяха минали столетия… Ще познаваш само гроба ми, малка моя. Само една каменна плоча с майчиното ти име, изсечено на нея. За дъщеря си няма да бъда нищо друго, освен студен сив камък и едно име. Стар, безжизнен камък, затиснал ме завинаги с тежката си плащаница.“

Магдален отмести очи към големия пейзаж в позлатена рамка на имението Ившам Аби, окачен над камината с толкова гордост от последния граф от фамилията Страфорд. Като изпаднала в транс впи немигащ поглед в картината. Сякаш се намираше в зеления парк, който заобикаляше червената тухлена къща. Великолепните липи, които обграждаха насипания с чакъл път, засенчваха прозорците от яркото слънце, а редиците от тисови дървета и чимшир изглеждаха толкова живи. Струваше й се, че ако се протегне, ще докосне плътните им листа. Спомни си първия път, когато ги видя отблизо. Сега й се искаше никога да не ги бе виждала, никога да не бе стъпвала в тази прокълната къща, никога да не се бе омъжвала за този човек, за този, който се предполагаше, че я е спасил. Това, разбира се, беше невъзможно. Все пак се бе омъжила за него и бе дошла в тази къща, и сега трябваше да си плати.

Не можеше да откъсне очи от картината. Колко типично английски изглеждаха островърхите покриви и множеството комини над тях! Четиридесет покрива; беше ги броила. А непосредствено зад къщата се намираха развалините на стария манастир, които бавно се рушаха вече близо четиристотин години. Времето неумолимо се бе врязало в изронените стени и бе струпало огромни камъни в безлични купчини. Но стените все още се издигаха високо в небето. Някога обаче те все пак също щяха да се срутят. И всичко това, само защото един крал бе пожелал да се разведе с жена си и да се ожени за любовницата си. Въпреки всичко Магдален обичаше руините. Всеки един камък криеше в себе си такова мрачно и загадъчно минало, че отначало бе изпитвала страх дори да се доближи до тях. Скоро щяха да превозят един от тези камъни в Страфордското гробище, за да отбележат мястото, където ще лежи тя.

Замаяна от опиума, отмести поглед към стената със странна дъбова резба — „Танца на смъртта“, така я наричаха. Един гротескен скелет, повел страховито множество от демонични фигури, държеше високо в костеливата си ръка тъп меч, а от зиналата кухина на устата му се сипеха безмълвни думи.

„Така ми е студено. Защо някой не разпали огъня? Ох, само да можех да се сгуша под завивките! Скоро ще стана още по-студена, но няма да го забелязвам, защото ще съм мъртва.“

Очите на болната отново обходиха стаята, този път по-бавно, защото непреодолимата умора я влечеше все по-дълбоко и по-дълбоко. Скоро нямаше да има връщане нагоре. На устните й се появи слаба усмивка. Беше знаеща, дори тържествуваща, която сякаш казваше:

„Спечелих последната победа над теб, господарю и съпруже мой. Ще те победя със смъртта си.“

Усмивката й се смрази в зловещо назъбена линия. В тишината отекна детски плач.

Вратата на спалнята се отвори със замах.

— Изчакай ме отвън. Искам да говоря с жена си.

Лекарят бавно стана. Беше висок мъж, но граф Страфорд сякаш господстваше над цялата стая. Говореше рязко, а дишането му беше силно и отривисто. Лекарят не изпусна от дългите си пръсти китката на графинята.

— Съжалявам, милорд — изрече с равен глас, — но не е възможно.

— По дяволите, Брениън, прави каквото ти казвам. Искам да остана сам с жена си. Имам няколко въпроса към нея и е време тя да ми отговори. Остави ни сами, човече. Мое право е.

Графът се насочи с големи крачки към леглото и лекарят забеляза изписани на лицето му страх и ярост. Тези две чувства заедно? Беше странно и необяснимо, но това беше самата истина.

Той внимателно положи ръката на графинята до тялото й и я покри със завивката. Това просто движение му даде време да овладее гнева си към човека, когото бе намразил от мига, в който бе видял как се отнася към нежната си жена.

— Съжалявам, милорд — тихо додаде той, — но нейна светлост не би могла да ви отговори. Отиде си, милорд, само преди няколко минути. Краят й не беше мъчителен. Смъртта й беше лека.

— Не! По дяволите, не! — Графът се втурна към него, за да го отмести от пътя си.

Лекарят побърза да отстъпи. Графът безмълвно се взря в спокойното бледо лице на жена си, а след това хвана ръката й и силно я разтърси. Доктор Брениън сложи решително ръка на рамото му.

— Графинята е мъртва, милорд. Сега за нея не можем да сторим нищо, нито вие, нито аз. Както вече ви казах, смъртта й бе лека.

Доста време Страфорд остана неподвижен край леглото. Най-накрая се обърна и промърмори по-скоро на себе си:

— Жалко! Не успях да дойда при нея навреме. Загубих. Проклятие! Тези лъжливи френски кучки! Не е честно!

Без да погледне повече към мъртвата си съпруга, той се обърна рязко и излезе от стаята.