Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kush e solli Doruntinën, (Пълни авторски права)
Превод от албански
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 4 гласа)
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Исмаил Кадаре. Кой доведе Дорунтина

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1989

Съставител, преводач от албански и автор на предговора: Марина Маринова

Редактор: Марко Ганчев

Рецензент: Марко Ганчев

Художник: Емил Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Бонка Лукова

Коректори: Надя Костуркова, Боряна Дра гнева

 

Gjkftohtësia. Novela

Shtëpia Botuese „Naim Frashëri“, Tiranë, 1980


Първа глава

Стреси беше още в леглото, когато му се стори, че някой чука на портата: дан, дан, дан. Притисна лице във възглавницата с надеждата, че няма да чуе отново тропането, но след малко почукването се повтори. Дявол да го вземе, кой ли е захлопал още в тъмни зори — ядоса се той, като отметна завивката. Докато слизаше по стълбите, на портата се почука за трети път и по ритъма на ударите с металната дръжка Стреси вече се досети кой можеше да е. Той отмести железния лост и с един замах отвори вратата. Въпросът „за какъв дявол ме будиш по тъмни зори?“ независимо че не го зададе, се четеше в подпухналите му очи и по израза на лицето му.

— Случи се нещо съвсем неочаквано — побърза да каже помощникът му.

Стреси продължаваше да го гледа въпросително, а в очите му се четеше: я да видим дали това, което се е случило, е толкова важно, че да дойдеш да ме безпокоиш по пощите? Но Стреси знаеше, че при такива случаи помощникът му рядко грешеше и колкото пъти се готвеше да избухне, в последния момент се принуждаваше да се въздържи, защото се убеждаваше, че онзи е имал право. Сега би желал помощникът му наистина да е сгрешил, за да го нахока както трябва.

— Какво се е случило? — попита най-накрая.

Помощникът погледна за миг Стреси в очите, след това пристъпи крачка напред и му докладва:

— Старата господарка на Вранаите и дъщеря й Дорунтина, която тази нощ е пристигнала при крайно загадъчни обстоятелства, са в предсмъртна агония.

— Дорунтина? — възкликна слисан Стреси. — Не е възможно!

Помощникът си пое дъх облекчен — почукването му бе напълно оправдано.

— Не е възможно! — повтори Стреси и потри очи, сякаш да пропъди съня си. Всъщност той и много лошо спа. Никога не беше му се случвало след почти двуседмично отсъствие по служба първата нощ у дома да е толкова тежка. То не бе сън, а истинско мъчение. — Не е възможно! — каза той за трети път. — Тя е омъжена толкова далеч, че не можа да дойде за нито едно от погребенията в семейството им.

— Именно — обади се помощникът. — Вече ви казах, пристигнала е снощи при крайно загадъчни обстоятелства.

— И после?

— Това е, и двете берат душа.

— Чудна работа! Има ли опит за покушение? Някакво престъпление?

Помощникът поклати глава:

— Не вярвам. По-скоро агонията им е в резултат на силно, вълнение.

— Ти видя ли ги?

— Да. И двете говорят почти несвързано: Кой те доведе, дъще? А Дорунтина отговаря: Брат ми Костандин.

— Костандин ли? Но той почина преди три години заедно с останалите братя.

— Точно така отговорила и майка й, както ми разказаха съседките, които бдят край главите им. Но Дорунтина твърдяла, че снощи късно, малко преди полунощ, е пристигнала именно с него.

— Чудна работа! — каза Стреси, а наум ей рече: Ужасно!

Известно време те постояха така мълчаливо един срещу друг, докато Стреси почувствува студ и се сети, че не е облечен.

— Почакай ме — каза той и влезе вътре.

От стаята се зачу сънливият глас на жена му, която питаше: „Какво има, Стреси?“, и неговият отговор, чиито думи не можаха да се разберат. След малко Стреси се появи в униформата си на областен капитан, която го правеше по-висок и още по-слаб.

— Да отидем до Вранаите — каза той.

Част от пътя изминаха мълчешком. Няколко отронени листа от бяла роза, нападали пред една порта, накараха Стреси да си припомни нещо от съня, който за учудване бе успял да сънува през тази тягостна нощ.

Наистина случката е необикновена — наруши мълчанието Стреси.

— Почти невероятна — отвърна помощникът му.

— Да си призная, отначало като че ли не ти повярвах.

— Предполагам. То наистина не е за вярване. Това действително е загадка.

Дори нещо повече — обади се Стреси. — Колкото повече размисляш, толкова по-необяснима ти се струва тази загадка.

— Най-важното е да се изясни как е успяла да дойде Дорунтина — отвърна помощникът.

— Наистина как?

— Това е ключът на загадката, по какъв начин или по-право с кого е дошла Дорунтина.

— С кого? — повтори Стреси. — По какъв начин… Ясно е, че тя не казва истината.

— Три пъти я попитах как е дошла, но тя не ми даде никакво обяснение. Явно, че нещо скрива.

— Знаела ли е, че Костандин и останалите й брата са починали? — запита Стреси.

— Смятам, че не.

— Може и да не е знаела — каза Стреси. — Тя е омъжена толкова далеч и от деня на сватбата нито веднъж не е идвала в бащиния си дом. Доколкото ми е известно, сега идва за първи път.

— Фактът, че не дойде за погребението на нито един от братята си, говори, че не е знаела за ужасното нещастие — отвърна помощникът. — Старата стопанка често се оплакваше, че дъщеря й е омъжена толкова далеч, та не може в тези тежки дни да бъде край нея.

— Горите на Бохемия, където е задомена, са твърде далеч — обади се Стреси. — Най-малко две седмици път оттук, ако не и повече.

— Ако не и повече — повтори помощникът. — Това е, кажи-речи, в сърцето на Европа.

По пътя Стреси отново видя листенца от бяла роза, като че ли някаква невидима ръка ги бе пръснала през палата.

— Както и да е, тя е дошла с някого — каза Стреси.

— Но с кого? Естествено, че и ние като майка й не можем да повярваме в това, което разправя Дорунтина — че е дошла с мъртвия.

— Но защо ще крие човека, който я е довел?

— Не мога да си го обясня. Твърде е объркано.

Те повървяха известно време, без да разговарят. Във въздуха се чувствуваше есенният студ. Няколко гарвана прелетяха ниско, грачейки. Стреси ги проследи с очи.

— Ще вали — обади се Стреси. — Гарваните грачат така, когато перушината им настръхва от приближаването на дъжда.

Помощникът погледна нататък, но нищо не отговори.

— Преди малко ти спомена за вълнението, което навярно е причинило агонията и на двете — каза Стреси.

— Да, ударът ще да е бил голям. — Той смекчи думата „ужасен“, тъй като началникът вече му бе правил забележка, че употребява тази дума където трябва и не трябва. — След като няма и не може да има следи от нанесени телесни повреди, както и сам ще видите, ясно е, че агонията и на двете е причинена от силно вълнение.

— Смяташ, че майката изведнъж е разкрила ужасната истина?

Помощникът сведе очи. Употребява думите както си иска — помисли си веднага той, а на другите ги засича още в гърлото, преди да са ги произнесли.

— Не зная дали точно майката — отвърна той. — По-склонен съм вярвам, че и двете едновременно са разкрили по една ужасна истина, както вие се изразихте.

Като продължаваха да разменят мисли за удара, който майката и дъщерята взаимно си бяха нанесли една на друга (повлияни от ежедневната си работа, Стреси и помощникът му несъзнателно използваха все повече думи, които се приближаваха до стила на едно следствие), те приблизително възстановиха сцената, която навярно се бе разиграла в полунощ. На портата на Вранаите се почуква в един необикновен час и на въпроса на старата стопанка „Кой е?“ Отвън е последвал отговорът: „Аз съм, Дорунтина.“ Като посяга да отвори вратата, слисана от изненада, старицата не може да повярва, че чува гласа на своята дъщеря и за да разсее съмненията си, я пита: „Но кой те доведе?“ Защото от три години тя чака дъщеря си да дойде, за да бъде край нея в тези тежки дни, а тя все не идва и не идва. Отвън Дорунтина й отговаря: „Доведе ме брат ми Костандин.“ При тези думи старата получава първия удар. Възможно е, въпреки вълнението си, да е намерила сили да каже на дъщеря си: „Какво приказваш, Костандин заедно с братята ти вече три години гние в земята.“ Сега идва ред Дорунтина да се развълнува. Ако тя наистина е смятала, че я е довел Костандин, ударът за нея е двоен: от една страна, научава, че Костандин и братята й са мъртви, а от друга, разбира, че е пътувала с някакъв призрак. Междувременно майката намира сили колкото да отвори портата с последната надежда, че не е чула добре думите на дъщеря си или просто ушите я лъжат, или че в края на краищата жената, която е почукала на вратите, не е Дорунтина. Същата надежда навярно таи и Дорунтина отвън. Но портите се отварят, те повтарят една след друга пак същите думи, потресени от ужас, и вълнението поразява смъртоносно и двете.

— И въпреки всичко това е само едно предположение — каза Стреси.

— Съгласен съм — отвърна помощникът, — но фактът, че и двете берат душа, показва, че нещо се е случило между тях.

Нещо се е случило — повтори бавно Стреси. — Естествено, че нещо се е случило, но иди го разбери. Един ужасяващ разказ от страна на дъщерята, едно не по-малко потресаващо откритие за майката… или…

— Ето я къщата на Вранаите — прекъсна го помощникът, — може би все нещо ще научим.

Голямата мрачна къща се виждаше в края на равнината още отдалеч. Влажната земя бе покрита с жълти листа. Този дом, някога един от най-големите и най-знатните в княжеството, сега още отдалеч навяваше пустош и злокоба. Повече от прозорците на горния кат бяха затворени, увисналата на места стряха с изскочили напред вече стари, разкривени греди, покрити с плесен, придаваха на къщата още по-печален вид.

Стреси си спомни погребението на деветимата братя Вранай преди три години. Нещастията връхлетяха над този дом едно; след друго и всяко бе по-нечувано от предшествуващото и само при спомена за тях човек можеше да подлудее — само за седмица от една къща бяха изнесени девет ковчега на млади мъже. Такава участ не помнеше нито едно поколение. И всичко това се случи месец след сватбата на Дорунтина — единствената дъщеря, в семейството. Неочаквано княжеството бе нападнато от нормански орди и деветимата братя тръгнаха на война. Често се случваше по неколцина мъже от семейство да участвуват и в по-големи и по-кървави битки, но никога не беше се случвало да загинат дори и половината. Този път вражеската войска бе съвсем друга. Това бяха заразени от чума орди, така че онези, които бяха влезли в бой с тях, и победители, и победени, всички измряха, някои по време на боя, а други след битката. Много домове се зачерниха, изгубиха по двама, трима, а някои и по четирима души, но с девет мъртъвци бе само къщата на Вранаите. По-голямо нещастие от това не се помнеше. За погребението им дойдоха всички графове и барони от княжеството, дойде и сам князът, както и много други благородници от съседните княжества.

Стреси много добре си спомняше всичко и най-вече всеобщия шепот: „Как не е през тези тежки дни край майка си единствената; й дъщеря Дорунтина! Изглежда, че само тя не е научила за сполетялото ги нещастие.“

Стреси въздъхна. Кога изминаха, тези три години! Голямата, на места прогнила дървена порта бе полуотворена. Стреси, следван от помощника си, прекоси двора и влезе в къщата, из която отекваха леки шумове и въздишки. Две-три възрастни жени, навярно от съседните къщи, изгледаха въпросително новодошлите.

— Къде са те? — попита Стреси.

Жената, която бе най-близо до него, посочи с глава една от вратите. Стреси влезе, следван от помощника си, в широката, слабо осветена стая и първото нещо, което му се наби в очи, бяха двете големи легла, поставени едно срещу друго. Край всяко от тях бдеше по една старица. Иконите по стените и двата големи медни свещника над отдавна непаленото огнище придаваха още по-голяма мрачност на стаята. Едната от жените извърна глава към току-що пристигналите. Стреси спря за миг насред стаята и после направи знак е ръка на старицата да се приближи.

Къде е майката? — попита тихо той.

Жената посочи с очи едното от леглата.

Сега пи оставете за малко сами — й каза Стреси.

Тя отвори уста, сякаш искаше да му се противопостави, но после спря поглед на униформата на Стреси и нищо не продума. Отиде при другата жена, която бе още по-възрастна от нея и двете мълчаливо излязоха от стаята.

Като стъпваше съвсем внимателно, за да не вдига шум, Стреси се приближи до леглото на старата. На главата й имаше бяло боне.

— Госпожо — заговори тихо той. — Госпожо Майко — така се обръщаха обикновено към нея, откакто умряха синовете й. — Аз съм Стреси, познахте ли ме?

Тя отвори очи. В тях се четеше ужас, мъка и студенина. Известно време той издържа погледа й, после приближи още повече глава към бялата възглавница и прошепна:

— Как сте, Госпожо Майко?

Знакът, който тя направи с очи, беше непонятен.

— Снощи е пристигнала Дорунтина — каза Стреси.

Лежащата потвърди с очи. След това погледът й се задържа умолително на Стреси. Той се поколеба за миг и след това съвсем тихо я попита:

— Но как се случи? Кой я доведе?

Старата закри очи с ръка и по клюмването на главата й той разбра, че загуби съзнание. Стреси взе ръката й, като едва напипа пулса. Беше жива.

— Извикай някоя от бабичките — обърна се Стреси към помощника си едва чуто. Той излезе и след малко се върна с една от жените. Стреси я остави да държи ръката на Госпожа Майката и със същите предпазливи стъпки се приближи до леглото на Дорунтина. Веднага различи русите й коси върху възглавницата. Усети как нещо го прободе в сърцето, но болката му идеше от съвсем друго чувство, което нямаше никаква връзка със сегашната тъжна случка. Това бе онази стара болка, която почувствува преди три години на нейната сватба, в мига, когато Дорунтина възседна белия кон и тръгна с кервана на сватовете, тогава сърцето на Стреси така се сви, че той дори гласно се запита: какво ми става? Но не само на майката и на братята й им беше мъчно, а и на цялото село, защото тя бе първата девойка, която се задомяваше толкова далеч, ала мъката на Стреси бе съвсем друга. В мига, когато тя тръгна, той изведнъж разбра, че онова нежно чувство, което в последно време изпитваше към Дорунтина, беше обич. Но тогава това чувство бе още смътно, от нищо непомрачено, като леката мъгла над необхватния хоризонт, и спокойно възпирано от Стреси. Беше като утринната роса, която се задържа само минути пред изгрев и, щом настъпи денят, мигновено изчезва. Само веднъж онази синкава мъгла се бе опитала да се сгъсти и да се превърне в облак, това бе в мига на Дорунтининото заминаване. Но този миг бе кратък и бързо забравен.

Застанал край леглото й, Стреси се загледа в лицето на Дорунтина. То беше все така красиво, както някога, ако не и по-хубаво, с очертани, като с пара изрязани устни.

— Дорунтина — повика я той съвсем тихо.

Тя отвори очи. В тях се четеше такава безжизненост и празнота, която с нищо не можеше да се запълни. Стреси се опита да й се усмихне.

— Дорунтина — повтори той, — добре дошла!

Тя го гледаше втренчено.

— Как се чувствуваш? — попита я Стреси и несъзнателно я хвана за ръката. Ръката й гореше. — Дорунтина — продължи той, снишил още повече глас. — Ти си пристигнала снощи след полунощ.

Тя потвърди с очи. Стреси искаше да остави за по-късно въпроса, който го измъчваше, но несъзнателно думите се отрониха от устата му:

— Но кой те доведе?

Очите й безжизнено го гледаха.

— Кой те доведе, Дорунтина? — повтори той.

Тя продължаваше да го гледа със същия израз на празнота и безнадеждност.

— Ти си казала на майка си, че те е довел брат ти Костандин, така ли е?

Дорунтина отново потвърди с очи. Стреси се помъчи да открие признаци на побъркване в погледа й, но тя продължаваше да гледа съвсем безразлично.

— Но нали беше научила, че брат ти вече от три години не е между живите — продължи Стреси със същия сподавен глас. Той почувствува сълзите й още преди да бликнат. Това бяха някакви особени сълзи, едва забележими, трогателни. Когато обляха лицето й, то изведнъж стана още по-далечно. Очите й сякаш казваха: Какво ме сполетя? Защо не ми вярвате…

Стреси бавно извърна глава към помощника си и към жената, която бдеше край леглото на старата госпожа, и им направи знак да излязат. Той се наведе над младата жена и погали ръката й.

— Но как дойде, Дорунтина? Как извървя целия този дълъг път?

Широко разтворените й от почуда очи се мъчеха нещо да изразят.

 

След час Стреси си тръгна. Лицето му бе леко пребледняло и без да извръща глава и да разговаря с когото и да било, се запъти към външната врата. Помощникът му го последва. На два-три пъти понечи да го попита дали Дорунтина му е казала нещо, но не се осмели.

Когато минаваха край църквата, Стреси сякаш се поколеба да свърне ли в гробището, но, изглежда, в последния момент промени намерението си.

Докато вървяха, помощникът му чувствуваше от Всички страни любопитните погледи на хората по пътя.

— Случаят е твърде странен — каза Стреси, без да поглежда помощника си. — Предполагам, че тази история ще се разчуе и така ще се раздуе, че за всеки случай трябва да напиша един доклад до канцеларията на княза.

„Смятам за необходимо да ви уведомя във връзка със събитието, което се случи на 11 октомври тази година призори в дома на знатната фамилия Вранаите, тъй като то може да има нежелателни последствия.

На 11 октомври сутринта старата госпожа на Вранаите, която през войната загуби деветимата си синове и, както е известно, живее сама, бе намерена в състояние на нервна криза заедно с дъщеря й Дорунтина. Последната твърди, че е пристигнала някъде към полунощ срещу 11 октомври, доведена от брат си Костандин, починал също преди три години, както и останалите братя.

След като отидох в дома им и поговорих с двете жени в агония, стигнах до извода, че нито една от тях не проявява признаци на полудяване, въпреки че онова, което пряко или косвено твърдят, разбира се, е съвсем неясно и невероятно. Трябва да подчертая, че и двете все още се намират под въздействието на съкрушителния удар, който несъзнателно са си нанесли една на друга — дъщерята, съобщавайки на майката, че я е довел брат й Костандин, а майката с отговора си, че Костандин заедно с останалите й братя отдавна не е между живите.

Помъчих се да разпитам Дорунтина, но тя твърде объркано ми разказа следното:

Една вечер през последните дни (точно кой ден не е в състояние изобщо да си спомни) в малкото градче на Централна Европа, където е задомена, й съобщили, че я търси някакъв непознат пътник. Щом излязла навън, и видяла току-що пристигналия конник, заприличал й на Костандин, макар че едва го разпознала, тъй като бил целият в прах от дългия път. Но когато конникът й казал, че е Костандин и е дошъл да я вземе, за да я заведе в бащиния им дом, както й бил обещал в деня на сватбата, у нея изчезнало всякакво съмнение. (Тук е мястото да спомена за големия шум, който навремето вдигна годежът на Дорунтина в толкова далечна страна, несъгласието на останалите й братя, и особено на майката да задоми дъщеря си надалеч, и настояването на Костандин да не се разваля годежът и най-накрая обещанието и дадената от него клетва, че щом майка им пожелае, той винаги ще довежда сестра си.)

Според твърденията на Дорунтина, поведението на брат й й се сторило твърде странно. Той дори не слязъл от коня, нито пък пожелал да влезе в дома им, а настоявал тя да тръгне час по-скоро с него. Когато го попитала защо толкова бърза и ако е за добро, да облече празничната си премяна, ако е за лошо, да сложи черните си дрехи, той, без да й дава обяснения, казал: «Тръгвай така, както си.» Всичко това й се видяло толкова странно и извън всякакво приличие, но изгаряща от копнеж през тези три години по близки и по родина (там е една такава страна, че не можеш да я опишеш — това са нейни думи), без да му мисли много, оставила на съпруга си една бележка и възседнала коня зад брат си.

В твърденията й винаги се подчертава, че пътуването продължило дълго, въпреки че тя не бе в състояние да го определи с точност. Каза само, че си спомня една безкрайно дълга нощ с много звезди, които бягали пред погледа й по небето, но това впечатление у пея може да е предизвикано от препускането на коня, съпроводено от междувременното й задрямване. Тук е интересно да се отбележи, че тя не си спомня да са пътували през деня. Това може да се обясни по два начина: че е спала или дремала, докато са пътували през деня, или че на разсъмване са спирали да починат и след спускането ма нощта отново са продължавали пътя си. От последното предположение става ясно, че конникът е желаел да пътуват само нощем. Това е дало възможност в съзнанието на Дорунтина, която между другото е била и доста уморена и твърде развълнувана, тези десет или петнадесет нощи (колкото е приблизително разстоянието от Бохемия дотук) да се превърнат в една дълга и безкрайна нощ на препускане.

По време на пътуването, тъй като е била съвсем близо до конника, тя е забелязала, че косите му са доста прашни и целите в кал, а от раменете му лъхала миризма на влажна пръст. На няколко пъти го попитала за това, той й отговарял, че из пътя неведнъж го сварвал дъжд, така че мократа прах се превърнала в пръски кал по косите и тялото му.

Когато най-после през нощта срещу 11 октомври непознатият (нека така наречем този, когото тя е взела за свой брат) приближил с Дорунтина до дома на Госпожа Майката, спрял коня, казал й да слезе и да отиде вкъщи, тъй като той щял да се позабави, понеже имал малко работа в църквата. Без да дочака отговора й, той се запътил нататък, минал край църквата и влязъл в гробището, а тя почти тичешком прекосила пътя до къщи и почукала на портата. Старата госпожа попитала кой е и когато дъщеря й отговорила, че е Дорунтина и я е довел Костандин, майката отвърнала, че той от три години е покойник. Несъзнателно те си нанасят такъв съкрушителен удар, че се повалят и двете на легло и още не могат да се съвземат.

Цялата тази история, която безспорно е твърде неясна, има две обяснения: или някой неизвестно по какви причини е излъгал Дорунтина, като се е представил за брат й Костандин, за да тръгне тя с него, или самата Дорунтина, кой знае защо, не казва истината и крие как и с кого е дошла.

Сметнах за необходимо да направя един малко по-подробен доклад за събитието по простата причина, че то се отнася до едно от най-знатните семейства в княжеството и освен това събитието е от такъв характер, че може да предизвика смут в душите на хората.

Капитан Стреси“

След като подписа доклада, Стреси оглежда известно време със зареян поглед наклонения си почерк. На няколко пъти взе перото и понечи да се наведе над листа, за да добави, зачеркне или може би да поправи нещо, но колкото и пъти да се опитва, ръката му така си стоеше с перото във въздуха и най-сетне той остави всичко, както си беше.

Стреси бавно стана от масата, сложи доклада в плик, запечата го и повика куриера. Когато последният тръгна, той го проследи с очи от прозореца. Дълго стоя така и чувствуваше как главата започва все по-силно да го боли. Куп предположения напираха да нахлуят в мозъка му като през тясна врата и той несъзнателно потри с ръка чело, сякаш да прегради пътя им. Защо ще направи това непознат пътник? И ако не е така, ако не става дума за някакъв измамник, тогава въпросът става още по-заплетен. Какво криеше Дорунтина? С тези мисли той се повъртя известно време из канцеларията и колкото пъти приближаваше прозореца, виждаше по пътя между оголените тополи гърба на куриера, който все повече се смаляваше. Ами ако не е нито първото, нито второто — си каза той неочаквано, — ами ако е нещо друго, което трудно може да го побере мисълта?

Стреси се спря за миг с поглед, забит в пода, после се запъти към вратата, спусна се бързо по стълбите и като извика от коридора помощника си, излезе на улицата.

— Да отидем до църквата — каза той, когато усети зад гърба си крачките и ускореното му дишане. — Да огледаме гроба на Костандин.

— Добре сте се сетили — отвърна помощникът. — В края на краищата цялата тази история се свежда до излизането на някого от гроба.

— И през ум не ми минава подобна глупост — сряза го Стреси. — Съвсем друго нещо имам предвид.

Крачките му ставаха все по-провлачени, а наум си казваше: защо взех толкова присърце тази работа? Всъщност не се е случило нито убийство, нито престъпление или нещо от подобен род, за което като капитан на областта да нося отговорност. И преди малко, докато пишеше доклада, на два-три пъти се замисли да не би прибързано да обезпокоява канцеларията на княза с нещо съвсем незначително. Въпреки всичко в себе си бе уверен, че правилно е постъпил. Някакъв вътрешен глас му подсказваше, че се е случило нещо много по-голямо, което надхвърля убийството и престъплението, нещо, пред което всички убийства и престъпления изглеждат като дребно ежедневие.

Малката църква с наскоро поправена камбанария беше съвсем наблизо, но Стреси неочаквано промени пътя си и влезе в гробището не през желязната порта, която го свързваше с двора на църквата, а през малката, едва забележима дървена вратичка. Той отдавна не бе идвал тук и с труд се ориентираше.

— Насам — обади се помощникът му, който го следваше. — Мисля, че гробовете на Вранаите са от тази страна.

Стреси се обърна и го последва. Тук-таме пръстта се бе слегнала. От малките потъмнели икони, поставени по гробовете, покапани с восък от свещите, лъхаше печал. Някои от гробовете бяха покрити с плесен. През лятото тук ще да е прохладно — помисли си Стреси.

Помощникът му доста се бе отдалечил, като търсеше нещо между гробовете. Стреси се наведе, за да изправи един наклонил се кръст, но, изглежда, той беше доста тежък и след като не успя, продължи нататък. Помощникът му правеше знаци отдалеч: най-сетне ги намерих.

Стреси приближи. Гробовете бяха наредени един до друг, а плочите от черен камък, издялани с една и съща форма, наподобяваха нещо като кръст, меч или прострян човек с разперени ръце. В горната им част беше издълбано място за иконата и свещите, под което стоеше името на покойника.

— Ето го неговия гроб — каза помощникът със сподавен глас.

Стреси повдигна глава и забеляза, че лицето му е пребледняло.

— Какво ти става?

Помощникът посочи с ръка гроба:

— Погледнете по-внимателно. Вижте как плочата е леко отместена встрани.

— Наистина ли? — учуди се Стреси, като се наведе, за да види по-добре мястото, което сочеше помощникът. Той дълго разглежда камъка, после се изправи. — Да, има известно разместване.

— Нали ви казах — отвърна помощникът, в чийто глас се долавяше едновременно и доволство, че началникът му се съгласи с него, и нотка на страх.

— Въпреки всичко това още нищо не значи — каза Стреси.

Помощникът му учудено извърна глава, а очите му сякаш искаха да кажат: естествено, че един началник при каквито и да било обстоятелства трябва да запази достойнството си, но има неща, пред които чинове и служба остават на заден план.

— Това още нищо не значи — повтори Стреси. — Първо, плочата може от само себе си да се е разместила вследствие слягането на пръстта, както се случва с повечето гробове след време. Второ, дори и да предположим, че някой я е отместил, този някой може да е непознатият пътник, който преди да тръгне да доведе Дорунтина, е разместил плочата, за да направи по-убедително излизането на мъртвия от гроба.

Помощникът го слушаше със зяпнала уста. Той понечи нещо да каже, но Стреси не го остави.

— По-голяма е вероятността да е направил това, след като е изпратил Дорунтина към къщи — продължи той. — Може след като са се разделили, да е дошъл тук, леко да е отместил плочата и после да е отишъл да си гледа работата.

Уморен, Стреси съзерцаваше ширналото се поле в далечината, сякаш търсеше да открие посоката, в която бе тръгнал непознатият. Оттук съвсем ясно се виждаше триетажната къща на Вранаите, част от селото и широкият друм, който продължаваше нататък. На това открито място между църквата и мрачната къща се бе случило загадъчното събитие през нощта срещу 11 октомври. „Ти върви напред, аз ще се отбия за малко в църквата“ — спомни си Стреси думите й. Така ще да е било, ако Дорунтина не лъже.

Помощникът не сваляше очи от Стреси. Постепенно цветът на лицето му се възвръщаше.

— Аз ще намеря този човек — каза високо Стреси. Тези думи той прецеди през зъби с едно заканително съскане и помощникът му, който го познаваше от години, разбра, че желанието на началника му да издири непознатия надхвърляше границите на служебните му задължения.