Серия
Грях и спасение (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Requiem for a Nun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Трето действие

Затворът

И така, макар до известна степен затворът да беше едновременно и по-стар, и не толкова стар като съдилището, в действителност по време, по наблюдения и по памет той бе по-стар дори от града. Защото не може да има град, докато няма съдилище, и не може да има съдилище, докато приличната на заешка колиба постройка с гол землен под, приютяваща железния сандък, не бива откъсната от дървената подпираща я стена, за да бъде префасонирана в една новогръцко-джорджианскоанглийска постройка, поставена в центъра на онова, което след време щеше да стане известно като площад. В резултат на това самият град трябваше да се измести с една улица по на юг — всъщност не градът, защото град още нямаше; затворът именно го направи град: наложи се сред облаци от прах да разширяват пътеката, пътя, коловоза, минаващ през гората от дъб, бряст, хикори, клен, цъфтящ бъз, дрян, диви сливи и глог, като в едната страна остана механата на стария Алек Холстън заедно с налбантницата, а малко по-нататък — разменният пункт и магазин на Ратклиф с ковачницата; по диагонал, с лице към тях и оттатък прахоляка — затворът. Измести се с една улица на юг, цял и непокътнат, тъй че сега, век и четвърт по-късно, налбантницата и магазинът на Ратклиф вече не съществуваха, а механата на стария Алек и ковачницата бяха съответно хотел и гараж на главната улица, предимно търговска улица, при което затворът си остана насреща, макар вече преустроен в двуетажна тухлена сграда от ръцете (и най-вече спестовните книжки) на Сарторис, Сътпен и Луи Грениър, но гледащ с лице не към главната, а към страничната уличка;

 

И така, понеже бе по-стар от всичко, той и всичко бе видял: преустройства и промени и в този смисъл всичко бе записал — и така е наистина, или както би се изразил Гейвин Стивънз, градският адвокат, искаш ли да прочетеш непрекъснатата (по-скоро напластената) история на едно общество в нейната цялост, не търси църковните регистри и не се рови в съдебните протоколи, а разчопли последователните пластове от подово масло и вар по пода и стените на затвора, тъй като единствено в принудителното си задържане човек намира достатъчно безработно време, в което да съчинява посредством простите и нецензурирани слова на своите прости и нецензурирани желания и стремежи нецензурираните и прости рекапитулации на своето нецензурирано и просто сърце; те са невидими и натъпкани не само под ежегодната вар и подово масло вътре в килиите и карцерите, но и вън, по голите стени — най-напред дъсчените и мазани с кал, а по-късно симетричните тухлени зидове; и това са не само неграмотно надрасканите и повтарящи се без капка въображение криви и лишени от перспектива, почти праисторически сексуални стенописи, тук има образи, цяла една панорама не само на града, но и на неговите дни и години, изпълнени и с преобразования и промени от началото (общност, селище, село, град), но и с очертания, форми и движения, с жестове на страст и надежда, на труд и на издръжливост, на мъже, жени и деца в техните застигащи се поколения, останали дълго след като субектите, които са ги отразили, са изчезнали, за да бъдат заместени от други, които също щели да изчезнат; тъй става, когато застанеш сам в някоя празна и сумрачна стая и хипнотизиран под тежестта на невероятно издръжливото човешко минало, повярваш, че обърнеш ли само глава, ще зърнеш с крайчеца на окото си движението на ръка, блясъка на кринолин, една китка в дантели, а може би дори перо от шапката на кавалер — кой знае? Стига волята да е достатъчно силна, човек ще види и някое лице, триста години след като се е превърнало в прах — очите, две замръзнали сълзи, изпълнени със самоувереност и гордост, познаващи страданието и първите признаци на смъртта, казващи сега, през цели дванайсет поколения, „не“ на смъртта, и досега задаващи същия онзи стар безответен въпрос отпреди три столетия, макар да са научили чрез отразеното в себе си, че отговорът е без значение — така става, ако се вгледаш достатъчно дълго в някое мътно, неизмеримо в дълбините си старо огледало;

 

Но това огледало, тези стени и тези греди не са в полумрака, а в ярката светлина на опъстрената с дънери поляна (през ония първи лета), самотни отсам прашното разширение, сегиз-тогиз смущавано от колела, а най-вече от стъпките на хора и коне: конната поща на Питигру, докато най-сетне я заместиха с месечния дилижанс от Мемфис, състезателния кон на Джейсън Комсън, отдаден на Икемотуби, син на старата Мохатаха и последен управляващ главатар на племето чикасо из тия краища, срещу един квадрат земя толкова обширен, че както се разкри при първото официално земеизмерване, новото съдилище е трябвало да влиза като една от многото други крайни Компсънови постройки в тази земя в случай, че градското дружество не бе закупило тези парцели на цена, определена от самия Компсън, за да не го сметнат за нарушител на чужда собственост; кобилата, която носеше износената черна чанта на доктор Хабершам, а по-късно, когато той много остаря и се вдърви, теглеше количката му; мулетата, които влачеха фургона, върху който на люлеещия се стол под френския чадър на черната робиня старата Мохатаха идваше всяка събота в града. За последен път тя дойде, за да положи своя X върху една хартия, за вечни времена узаконяваща обезземването на нейния народ: пак с фургона, както винаги босонога, но с пурпурната копринена рокля, донесена й от Икемотуби от Франция, с шапка, коронована с оцветени като за царица пера, все така под чадъра, придържан от робинята, и придружавана от още едно робинче, носещо напуканите чехли, в които никога не бе пъхвало стъпалата си. В дъното на фургона беше натрупано нищожното останало имущество на неотбелязаната в никоя карта империя, толкова, че да може да се натовари на един фургон, който за последен път я изведе от лесовете до прашното разширение пред магазина на Ратклиф — там я чакаха федералният поземлен агент и неговият телохранител с хартията в ръка, спряха мулетата и насядаха, а останалите войници, нейни телохранители, безмълвно наклякаха около фургона; от навеса пред магазина и от механата на Холстън селището стоеше и гледаше — Ратклифовци, Компсъновци, Пийбодиевци и Питигрувци (без Грениър, Холстън и Хабершам — Луи Грениър се отказа да гледа, по същата причина и старият Алек Холстън него следобед седеше сам пред тлеещия си пън, а доктор Хабершам бе вече мъртъв и синът му бе вече заминал на Запад с годеницата си, внучка на Мохатаха, и със своя тъст, синът на Мохатаха Икемотуби): дошли да гледат, тези непроницаеми лица без възраст, да гледат едно друго непроницаемо и сбръчкано лице без възраст и едно тлъсто безформено туловище, скрито под захвърлените парцали на някоя френска кралица, които върху нея напомняха неделния тоалет на богата съдържателна на публичен дом в Начез или Ню Орлеанз; седнала в един олющен фургон сред кръга от наклякали млади индианци, също в неделни пътни каяфети. Тогава тя попита: „А къде е тази индианска територия?“ и те й казаха: „На Запад.“ Тя заповяда: „Обърнете мулетата на запад“, някой стори това, тя пое перодръжката от агента и нанесе своето X на хартията, върна перодръжката, фургонът се заклати, младите индианци наставаха и тя потъна в летния следобед при съпровода на ужасяващия хленч от несмазаните колела, неподвижна под вечния чадър, гротескна и царствена случайна и отдавна умряла, сякаш забравата сама извеждаше от сцената собствената си забравена катафалка; не се обърна нито веднъж, нито веднъж не погледна назад към родния си край;

 

И най-вече от стъпките на хора — чепиците, които доктор Хабершам и Луи Грениър бяха донесли от атлантическото крайбрежие, кавалерийските чизми, с които Алек Холстън бе яздил зад Френсиз Мериън, и най-много от всички, повече и от нападалите листа — дирите на мокасини, на тези еленови цървули от леса, носени не само от индианците, но и от белите, от пионерите, от ловците, които сякаш не само бяха покорили пущинака, но се бяха и вмъкнали в обувките на прогонените (по мярка и твърде удобни, тъй като именно пешком бледоликият можа да покори Америка; единичните и двойни дъги от подковите на неговите коне и говеда винаги идваха след неговите дири, колкото да укрепят победата); затворът всичко бе видял: червенокожи, бели и черни — пионери, ловци, трапери с пушки, които оставяха същите леки и безшумни, най-вече от пръсти и почти никога от пети и токове дири, каквито имаха и ограбените от тях червени — бяха ги ограбили не защото притежават вито-набраздени цеви, а защото можеха да се намъкнат в родната среда на червенокожия със същите леки стъпки и същите дири; дърварите, които оставяха дълбоки отпечатъци от токове, защото носят на раменете си тежък товар: брадви, бичкии и плугове — сечивата, с които подгониха горските жители, защото с тези брадви, бичкии и рала те направо премахнаха, унищожиха средата, в която единствено можеше да съществува горският жител; после идваха продавачите на земя и продавачите на роби и уиски: подир тях настъпваха политиците, оставящи все по-дълбоки следи в прахоляка на разширението, додето най-сетне не остана и помен от стъпките на чикасите. Затворът ги наблюдаваше от най-първия ден, когато доктор Хабершам и синът му заедно с Алек Холстън и Луи Грениър дойдоха като първи гости, а после и приятели на Икемотуби и неговото племе; после пристигна агентът по индианските въпроси, за да установи местен пост и разменен търговски пункт, след което Икемотуби и неговите чикаси ненадейно се оказаха гости, но не и приятели на федералната власт; после Ратклиф, когато разменният пункт престана да е само посолство при индианците, макар че все още ги посрещаха с добре дошли (нали в края на краищата земята бе тяхна!); после довтаса Компсън, водейки своя състезателен кон, и за кратко време стана собственик на всички индиански сметки, направени срещу тютюн, басми, дочени гащи и чайници и записани в тефтера на Ратклиф (след време той щеше да обсеби тефтерите и на самия Ратклиф), и ето че един ден Икемотуби се сдоби с коня на Компсън, а Компсън със земята, която бащите на града трябваше след туй да купуват от него, за да направят град; така пристигна и Питигру с пощата, после месечният дилижанс и новите лица заприиждаха тъй бързо, че старият Алек Холстън, вече схванат и раздразнителен, сгърбен като стар мечок пред своето тлеещо огнище дори в знойно лято, се отказа да ги свързва с каквито и да било имена (от първите трима сега той бе останал вече сам, тъй като старият Грениър не идваше до селището, а доктор Хабершам бе мъртъв); така от прашното разширение изчезна и последната диря от мокасин, последната лека и бърза следа, сочеща за последен път на запад — тя бе заличена от погледа и паметта на кората от тежкия кожен ток, дошъл не за да издържа на трудностите, а за да печели пари — той отнесе не само дирята на мокасината, но и еленовите цървули, защото сега чикасите на Икемотуби носеха дочени гащи и обуща, произведени фабрично на Изток и продадени на кредит от магазина на Ратклиф и Компсън: те идваха в селището всяка бледолика събота, носейки чуждите обуща грижливо увити в чуждите гащи под мишница, спираха на моста при потока на Компсън, колкото да изплакнат нозе, после нахлузваха гащите, навличаха обущата и пристигаха да наклякат под навеса пред магазина, дъвчейки сирене, бисквити и ментови бонбони, купени също на кредит, и сега вече не само те, а и Хабершам, Холстън и Грениър се бяха превърнали в едно анахронично страдание, отчуждени, все още не досадни, но чисто и просто неудобни;

 

Един ден си отидоха и те: затворът видя това: спрелия несмазан и олющен фургон с впряга от недохранени мулета, деветимата млади индианци, неукротими и горди, свободни в спомените на поколенията, синове на бащите си, наследници на царе — клекнали в очакване около фургона, тихи и сдържани, захвърлили древните смекчени от горската светлина еленови кожи на своята свобода и навлекли официално приетия необясним ритуален празничен костюм на бледоликите: панталони от вълнен плат и бели ризи с колосани предници (нали им предстоеше да пътуват, щяха да се покажат на външния свят, на чужденците; новоанглийските обуща щяха все така да носят под мишница, защото пътят ще е дълъг, а да се върви надалеко е по-лесно на бос крак), ризите без яки и без връзки, извадени над панталоните, но въпреки това блестящо опрани, изгладени; а в люлеещия се стол на фургона стоеше пълната безформена фигура на стария матриарх, скрита под чадъра на робинята, навлякла опетнената от пот пурпурна кралска коприна и наложила шапката с перата, естествено също боса, но нали е кралица, имаше още една робиня да и носи чехлите; тя постави своето кръстче в долния край на хартията и след това замина, изчезна бавно и ужасяващо при бавния и ужасяващ съпровод на скърцащите несмазани колела. Но така беше само наглед, защото в действителност, вместо да постави мастиленото кръстче в долния край на хартията, тя всъщност запали фитила на взрива, закопан под един яз, една дига, една преграда, която вече се издуваше и опъваше, надвиснала над земята и готова всеки миг да се разкъса, на която липсва само едно единствено леко драсване с перото в тази неграмотна кафеникава ръка; и фургонът съвсем не изчезна бавно и ужасяващо от сцената при бавния и ужасяващ съпровод на несмазаните колела, а бе направо пометен, вдигнат и запратен далеч не само от околията Йокнапатофа и щата Мисисипи, а изобщо вън от Съединените щати, цял и невредим — фургон и мулета, неподвижната стара и безформена индианка и деветте глави около нея — изтеглени светкавично от сцената в страничните джобове, защото сценичните работници вече тътрят и коват декорите на следващото действие, невиждайки, че завесата не е имала време да падне;

 

Нямаше време; следващото действие трябваше само да разчиства сцената, без да дочака сценичните работници, или по-скоро дори не я разчисти както трябва, давайки началото на още по-следващото сред призраците на едно старо време, което вече е било изсмукано и изтощено, за да не се върне никога: като че ли простата и обикновена смяна на дните не бе достатъчна, та бе необходимо седмици, месеци и години да се сбият в един взрив, в една вълна, в един беззвучен рев, изпълнен от една едничка дума: град, град с името на Джеферсън; то се появи в устата на всеки човек (и на ония лица, на които старият Алек Холстън се бе отказал да дава имена); това бе едва вчера, а утре пътят и безкрайната върволица вече ще са изместили града с една улица на юг, оставяйки затвора на една задна, странична уличка — този затвор, който като старото огледало вече много дълго бе гледал и много бе видял, или като патриарха, който заповядал или не превръщането на измазаната с кал колиба в къща, бе най-малкото предвидил нуждата от затвор и сега не само е доволен, но дори предпочита стария стол на задната веранда, далеч от шумоленето на плановете и глъчката на архитектите;

 

Старият затвор не обръщаше внимание на всичко това, неизменен, изолиран чрез празното пространство от суетнята около раждането на града; измазани с кал, дървените му стени още пазеха като в карцер пяната на старото време, вече бързаща да изтече: ту някой избягал роб отвреме навреме, ту някой пиян индианец или рошав наследник на едновремешните Мейсън, Хеър или Харп, които щяха да броят дните си до деня, в който, след привършването на съдилището, и затворът щеше да се превърне в тухлена сграда; но тези тухли щяха да бъдат само черупка, а отвътре старите греди и дъски щяха да си останат непокътнати; сега той вече не наблюдаваше, а просто си знаеше и помнеше: вчера бе един пущинак, един магазин и една ковачница, а днес вече не и градче, а град с име, не съдилище, а Съдилището, което се издига подобно на ракета, още недовършено, но вече внушително, фар и пътеводна звезда, вече по-високо от всичко друго в бързо чезнещата дивотия — не че пущинакът се отдръпваше пред прилива на богатата обработена земя, а по-скоро плантациите, богати и неизтощими под лемежите, надигащи се към слънцето от тресавища и блата, сами настъпваха през пречки и гъстаци, потоци, урви и гори и гонеха техните обитатели, диви хора и диви животни, и примамваха като звезди мъже, жени и деца, момичета и невести, младежи, стичащи се на пълчища със своите сечива и стоки, говеда и роби и златни пари, запретнали волове или мулета, накачулени по парните кораби, порещи старата река на Икемотуби; бе едва вчера, когато конният експрес на Питигру трябваше да отстъпи пред дилижанса, днес вече се говореше за железница на север, която да свърже Мемфис с Атлантическия океан;

 

И сега всичко ставаше бързо; не минаха и седем години и съдилището бе довършено, а заедно с него — и затворът; не, разбира се, нов, а старият, само че облечен с тухлена зидария и вдигнат на два етажа, с бели по краищата и зарешетени в средата прозорци; с една дума пооправиха му само фасадата, защото зад тухлите стояха същите стари, но неизкореними кости, старата неизкоренима памет: старите греди бяха взидани непокътнати в подредените тухли и под варта на мазилката, сега вече неспособни да гледат, да наблюдават новото време, което само след няколко години нямаше да си спомня, че там, зад тухлите, има греди; вече нямаше да има пияни индианци, щяха да останат само разбойниците по пътищата, прикачили свободата за късмета си, и бегълците негри, които, нямайки свобода да я залагат, залагаха само родните си краища; толкова бързо ставаше всичко: неукротимият архитект на Сътпен бе отдавна отпътувал и изчезнал там, където навремето бе сторил оня среднощен и неуспешен опит да си възвърне загубеното, който го прати да го хванат в тресавището не Сътпен (както знаеше градът) и не Сътпеновите диви индиански главорези или Сътпеновите ловджийски кучета, не дори съдбата на Сътпен или неговата собствена, а самия град; дългата невидима ръка на прогреса, протегнала се в среднощното тресавище, за да го измъкне от джафкащия кръг кучета, голи негри и факли от борина, и да подпечата с него града като с губен печат, след което да го пусне — не да го захвърли като изстискана туба с боя, а по-скоро да разхлаби невнимателни пръсти; неговият печат бе ударен не само върху съдилището и затвора, но и върху целия град, защото притокът на неговите тухли повече не секна, неговите калъпи и пещи построиха двете църкви, после Девическата академия, чиято диплома, дадена на момиче от Северен Мисисипи или от Западен Тенеси, щеше да има същото мистично значение, каквото притежава например една покана, изпратена от двореца Уиидзър и подписана от кралица Виктория;

 

Всичко вървеше бързо; на утрешния ден железницата премина без нито една злополука от Мемфис до Каролина, тънкоколесните локомотиви с крушообразни комини и дървено гориво запищяха край тресавища и тръстики, из които все още бродеха мечки и пантери, из разчистените лесове, в които все още като спокоен дим на бледи ивици се носеха елени. Зверовете останаха, преустроиха се, издържаха; щеше да дойде ден да побягнат или навеки да заспят, да се разбягат по откритите ливади, подгонени от ястребообразните сенки на пощенските самолети; но засега те издържаха, само човеците си бяха отишли, щеше да дойде ден и нито един от възрастните на Джеферсън нямаше да си спомня пияните индианци в затвора; още един ден — бърз, светкавичен, мълниеносен — и нямаше да остане ни един разбойник с истинската стара кръв на Хеър, Мейсън и лудите Харп; щеше да изчезне дори Мърел, техният трижди по-страшен наследник и апотеоз, който бе превърнал наследството от прост грабеж и жажда за кръв в кръвожадна мечта да създаде една империя извън закона — щеше да си иде забравен като Александър, зачеркнат не толкова от Човека, колкото от Прогреса, от непробиваемия вал на среднобуржоазния морал, който му отказа дори достойна екзекуция като престъпник и само жигоса ръката му като на джебчия от времето на Елизабет. От старото време остана за още малко беглецът роб, оставаше му само една минута, защото времената, земята, нацията, Америка се носеха все по-бързо и по-бързо към зейналата бездна на своята орис;

 

Все по-бързо и по-бързо; съдбата на земята, на нацията, на Юга, на щата, на околията вече скачаше в зейналата пропаст, но в началото щатът и Югът не разбираха това, защото в първите мигове на падането винаги ти се струва, че се изкачваш нагоре: едно безтегловно забавяне, предшестваща устрема, но не надолу, а нагоре, когато падащото тяло се обръща в този миг на превръщането и се насочва нагоре; настъпваше извисяването, наближаваше връхната точка, апотеозът на Юга, на неговата орис и гордост, в който не на последно място бяха и Мисисипи и Йокнапатофа; Мисисипи беше един от първите сред единайсетте, които подписаха откъсването от Федерацията, а пехотният полк, който Джон Сарторис създаде със седалище Джеферсън, замина за Вирджиния под номер две в списъка на мисисипските полкове. Затворът видя и това, но не пряко, а по интуиция, защото бе вече на друга улица: онова пладне, полка, все още никакъв полк, а само доброволна сбирщина от необучени мъже, които знаеха, че са невежи, но се надяваха, че са храбри, четирите страни на площада, изпълнени с техните бащи и дядовци, с техните майки и съпруги, сестри и любовници, единствената в този миг униформа, в която с още девствена сабя и лъскави полковнишки пагони стоеше Сарторис, възкачен на балкона на съдилището, гологлав, защото баптисткият проповедник в този миг се молеше, а строевият офицер от Ричмънд заклеваше полка; после полкът замина и сега не само затворът, но и градът увиснаха безжизнени в неподвижно затишие; издигащото се тяло бе вече така високо в пространството, че загуби чувството си за движение, застана безтегловно и неподвижно върху лекото въздушно налягане, без да забелязва ръба на пропастта, издуто колкото неиздуваемата повече земя: един град от старци, жени и деца, без да смятаме по някой и друг ранен войник (между които и сам Джон Сарторис, смъкнат от полковнишкия си пост чрез полкови избори след втората битка при Манасас, който се върна, ръководи събирането на реколтата от плантацията си и още преди да му доскучае, събра група нередовна кавалерия и я поведе към Тенеси на помощ на генерал Форест); за войната тук само се шепнеше, пускаха се слухове като за нещо на огромно, невероятно разстояние, нещо като далечен летен тътен; така беше до пролетта на 64-а, когато старата неподвижна, незастрашена земя изведнъж бе разтърсена от гръмогласния рев на падащи скали (рев така силен и оглушителен, понесъл пред себе си като лекия дъждец пред буря предварителната упойка за идващия удар, за да могат костите и плътта да не усетят нищо от агонията) — внезапна битка пламна около къщата в плантацията на полковник Сарторис само четири мили северно, като позициите край потока бяха дотолкова удържани, колкото да може главната сила на Конфедерацията да премине през Джеферсън и да се укрепи на бреговите височини южно от града, като кавалерията поведе ариергардни действия по улиците (и това бе началото на цялата история, на всичко и градът е напълно оправдан да си мисли, че е имал време да види, забележи, отбележи и после дори малко да запомни);

 

После и това мина и същата нощ градът бе окупиран от федералните войски; две нощи по-късно той бе опожарен (площадът, магазините, канторите), разрушен (и съдилището), и почернелите назъбени зигзаги на обезглавените тухлени зидове оградиха като счупена челюст почернялата черупка на съдилището между двата реда обезглавени колони, които, бидейки по-здрави и от огъня, бяха само опушени и зацапани. Но затворът оцеля, избяга недокоснат, предпазен от безветреното пространство; пожарът сякаш запази и града, или по-скоро огради го с нажежено желязо и така го спаси от хаос и от изстъпления, а трясъкът бледнееше на изток заедно с чезнещата гълчава на битката; всъщност всичко това се случи цяла година преди Апоматокс[1] (устояха, издържаха неутешими само непобедените жени, непобедимите жени, уязвими само от смъртта); сега още преди да са им измислили име (още като прототип, преди да се превърнат в каста), в Джеферсън запристигаха скитащи пътници с платнени торби — например един мизурец на име Редмънд, спекулант с памук и стока за войските, който в 61-а бе дошъл подир северните армии в Мемфис и (никой не знаеше как и защо) си вадел хляба в домакинството на самия бригаден командир, който бе окупирал Джеферсън. Но този Редмънд повече не продължи, спря се, остана, без никой да знае защо, защо тъкмо на Джеферсън хвърли око, избра си това чуждо, пометено от пожар и разрушения място (сам един от, или поне помагач на тия, които драснаха кибрита) и го обяви за свой дом. Появи се и един редник, немец, ковач, дезертьор от Пенсилванския полк, пристигна през 64-а, яхнал муле, чийто самар (както се разправяше по-късно, когато неговите дъщери се превърнаха в родоначалнички и баби на новата градска аристокрация) се състоял от наредени един върху друг листове ненарязани още федерални банкноти. Така Джеферсън и Йокнапатофа се изкачиха до Голгота и цяла година по-рано достигнаха Апоматокс — войниците взеха да се завръщат, и то не само ранените в битката при Джеферсън, но и здрави мъже: не само отпускарите на Форест от Алабама, на Джонстън от Джорджия и на Лий от Вирджиния, но и бегълци, неосакатената мътилка и отпадък от битката, стягаща сега последния си фатален клуп от Атлантическия бряг при Пойнт Къмфърт до Ричмънд, Чатануга, Атланта и обратно брега при Чарлзтън; не че бяха дезертьори, но повече не можеха да се върнат в никоя незасегната конфедеративна част, тъй като бяха вече отрязани от вражите войски; ето защо в почти угасналата привечер на този край камбаните на Апоматокс останаха нечути; когато през пролетта и ранното лято на 65-а официално пуснатите и уволнени войници почнаха като струйки да текат обратно в околията, настъпи и печалният завършек; те се върнаха в един край, който не само бе минал през Апоматокс цяла година преди това, но и бе имал цяла година на разположение, за да може да го асимилира, да погълне поражението, да го храносмели и след това да го изхвърли като тор за изтощената в тия четири години земя, която се мъчеха да оплодят цяла година преди камбаните на Вирджиния да са оповестили официалната промяна; хората на 65-а се връщаха, за да разберат, че са станали чужди за земята, в която са се родили и отрасли, за която четири години се бяха борили — идваха, за да намерят едно вече работещо и платежеспособно стопанство, основано на презумпцията, че може и без тях;

 

Такава беше историята, а градът и околията пак нямаха време, те бяха изпреварили Апоматокс и поддържаха своето първенство така, че Апоматокс изобщо не сколаса да ги застигне; наистина, беше време на теглила, ала — както разбраха по-късно — всичко стана в онази безценна и неповторила се 1865 година; в деня на Новата година, докато другаде из Юга седяха и взираха погледи в североизточния хоризонт, зад който лежи Ричмънд, подобно на семейство, вперило очи в затворената врата на болник, в Йокнапатофа възстановяването навършваше вече девет месеца; до Нова година 66-а съборените стени (дъждовете на две зими напълно ги измиха от чернилката и саждите) на площада бяха вече временно покрити и превърнати в дюкяни, работилници и кантори, бе започнало и възстановяването на съдилището: само че не временно, а точно както си е било, все така с двете колонади от двете страни, едната на север, другата на юг, оказали се по-здрави от динамита и огъня, защото са символ на околията и на града; знаеха кой и как ги бе построил; бяха се върнали полковник Сарторис и генерал Компсън, големият син на Джейсън, и макар че върху Сътпен се бе стоварила трагедия — не грешка на неговата гордост, нито дори на неговата плът и кръв, а на онази плът и кръв, които бе смятал достойни да поддържат кулите на мечтите му — те все още пазеха старите планове на неговия архитект и старите му калъпи, а и нещо повече: пари (странно наистина) — Редмънд, натурализирания пришълец, символа на плячкаджийството, сляно като биологичен инстинкт, човека, комуто бе съдено да се нахвърли на целия Юг подобно на облак скакалци; в случая с този именно човек, неговото пристигане цяла година преди да му е дошло времето и отдаването му сега, отделяйки не малки части от плодовете на грабежа, на възстановяване на сградата, чието разрушение бе вдигнало завесата преди излизането му на сцената, се оказа и необходимата официална виза в паспорта му за по-нататъшен грабеж. До Нова година на 76-а същият този Редмънд със свои пари и с парите на полковник Сарторис и генерал Компсън бе вече построил железница от Джеферсън на север до Тенеси, за да се свърже е оная от Мемфис до Атлантическия океан; след още десет години (Сарторис и Редмънд се скараха с Компсън и Сарторис и Редмънд купиха — вероятно с пари на Редмънд — акциите на Компсън в железницата, а на следващата година се скараха Сарторис и Редмънд и година по-късно, ръководен само от най-обикновен физически страх, Редмънд уби Сарторис от засада на площада в Джеферсън и избяга, при което дори привържениците на Сарторис — той приятели нямаше, само неприятели и безкритични почитатели — започнаха да разбират резултата от ония полкови промени в есента на 62-а), след десет години железницата вече стана част от железопътната система, покриваща целия Юг и Изток досущ като жилите на дъбов лист и сама поотделно свързана с останалите не по-сложни пътища, опасващи остатъка от Съединените щати, така щото, като се качите в Джеферсън, с няколко прехвърляния и чакане от по няколко минути, можете да отиде навсякъде из Северна Америка;

 

Не толкова в Съединените щати, колкото в остатъка на Съединените щати, защото теглилата бяха най-после преминали и само стареещите непобедими жени си оставаха неутешими, неутешени, отвърнати и безвъзвратно обърнати против цялото динамично единодушие на новата гледка, докато най-после, стари и ненужни тресчици по гребена на прилива, те сами добиха чувството за движение, обърнати неутешимо назад към едновремешни изгубени битки, към една стара пропаднала кауза, към четири отминали години на разрушение, чиито физически белези двайсетте и пет смени на годишните времена върнаха обратно в земята; двайсет и пет, после трийсет и пет години; умрял беше не само един век и една епоха, мъртъв беше и един начин на мислене. Самият град написа епилога и епитафията: в 1900 година, в Деня на кавалерите от Конфедерацията, мисиз Вирджиния Дипър, сестра на полковник Сарторис, дръпна една връв и закаченото на пружинки платно се свлече, политна и разкри мраморния пехотинец на мраморен пиедестал, изправен на същото онова място, където преди четирийсет години ричмъндският офицер и баптисткият проповедник бяха заклели полка на полковника, а старците в сивите си куртки (сега всички до един офицери, не по-низши от чин капитан) се изтъпаниха на слънцето и гръмнаха по един път в празното небе, надигайки лъкатушни старчески гласове в оня пронизителен, вдигащ перушина вик, които Лий, Джексън и Лонгстрийт, двамата Джонстъновци (а също Грант, Шерман, Хукър, Поуп, МакКлелън и Бърнсайд[2]) бяха слушали сред дима и пукота на боевете; епилог и епитафия, защото очевидно нито дамите от дружеството „Дъщери на Конфедерацията“, които дадоха инициативата и купиха паметника, нито архитектът, който го бе проектирал, нито дори майсторите, които го издигаха, не бяха забелязали, че мраморните очи под засенчващата ги мраморна длан гледат не на север към врага, а на юг, към тила, търсейки може би — както подхвърляха шегобийците — подкрепления (сега, когато от войната бяха минали вече трийсет и пет години и с нея можеха и да се шегуват, да кажеш нещо подобно не беше никак страшно, освен може би за жените, неотстъпили и неутешими, които дори след нови трийсет и пет години щяха едва-едва да се дотътрят в кината, прожектиращи „Отнесени от вихъра“); а може би това изобщо не беше боец, а просто някой от военната полиция, който търси дезертьори, или пък се оглежда сам къде да се укрие: защото старата война беше мъртва, синовете на пъплещите старци в сиво бяха вече загинали със сините си куртки в Куба[3] и зловещите паметници и светилища на новата война бяха вече присвоили земята доста преди изстрелите на празни патрони и безплътното свличане на платното да бяха открили последните спомени за старата;

 

Дойде не само нов век и нов начин на мислене, но и на поведение, на живот. Сега човек можеше да си легне във влака в Джеферсън и да се събуди на другия ден в Ню Орлеанз или в Чикаго. В почти всяка къща на града имаше електричество и течаща вода (освен в колибите на негрите); градът бе закупил и донесъл от огромно разстояние някаква сива натрошена баластра, наречена макадам, и покри с нея цялата улица от депото до хотела, тъй че срещащите влака файтони, пълни с агитатори, юристи и свидетели за съда, вече нямаше защо да се провират и заобикалят зимните локви; всяка сутрин пред вратата ти ще спре кола с изкуствен лед, ще ти го сложат в сандъка за лед на задната веранда, а дечурлигата от съседните улици ще вървят подир негъра-ледар, който им чупи и раздава да дъвчат късчета лед. От това лято всеки ден по улиците почна да минава нарочно скована цистерна и да пръска свежест; настъпило бе ново време, нова ера. Прозорците вече имаха транспаранти и хората (белите) спяха спокойно и през летните нощи, сякаш у човека изведнъж се бе пробудило убеждението, че никой не може да го лиши от правото да бъде свободен от прах и буболечки;

 

Всичко се движеше все по-бързо и по-бързо: от скоростта на двата коня от двете страни на излъскания ок до скоростта на трийсет, после петдесет и още по-после сто коня, скрити под един тенекиен капак, не по-голям от корито, който едва ли не от първия си пукот трябваше да мине под контрола на полицията; в един заден двор из покрайнините на града бивш ковашки чирак, мъж, покрит с масла и с очите на бодърстващ калугер, създаваше бензинова кола, отливаше и сам провърташе цилиндрите си, буталата и биелите, изнамираше нов вид яйове и клапани, както дойдеше от нуждата, и накрая чудото тръгна: запълзя с гръм и воня по улицата тъкмо когато банкерът Байард Сарторис, син на полковника, минаваше с каляската си, в резултат на което в книгите на Джеферсън и до днес е записан закон, забраняващ използването на механично придвижвани превозни средства по улиците на града; същият банкер Сарторис умря в такова средство (какъв бърз напредък!), изплъзнало се от контрола на внука му по един заледен път малко след връщането на младия (това се казва напредък) от двете години, прослужени на аероплан на Западния фронт, откогато се люпи и боята на едно френско 75-милиметрово оръдие, приклекнало до пиедестала на конфедерационния паметник. Но още преди да падне и последната боя, в града светнаха неони, изчезнаха и последните дървета от леса, които оформяха очертанията на площада и засенчваха непокътнатия балкон на втория етаж, където излизат адвокатските кантори и лекарските кабинети. На свой ред балконът засенчваше фасадите на магазините и тротоара отдолу; отиде си и самият балкон с парапета от ковано желязо, на който в дългите летни следобеди адвокатите подпираха крака и разговаряха. Махна се и чугунената верига, провиснала от стълбче на стълбче около два двора на съдилището, от която фермерите връзваха впряговете си, изчезна и коритото с вода, в което ги поеха — беше си отишъл и последният фургон, който излизаше на площада за съботния пазар пролет, лете и наесен, и сега всички улици, влизащи и излизащи от площада, както и самият площад, бяха павирани и украсени с всякакви предупредителни и забранителни знаци, отнасящи се до всичко, което може да се движи с повече от трийсет мили в час. Отсякоха и последното дърво от двора на съдилището и го заместиха с традиционните синтетични храсти, които се оглеждат в разсадниците на Уаскънсин. В самото съдилище пък (едновременно и градска община) се настани една миниатюрна фракция по подобие, разбира се (което не беше нейна вина, а вина на самата околия, на града, на тяхното население и богатство), на други подобни в Чикаго, Канзас Сити, Бостън и Филаделфия и на всеки три-четири години тя на нова сметка се мъчеше да събори старата сграда на съдилището, за да издигне нова, не толкова защото не харесваше старата или пък искаше нова, а просто защото една нова сграда ще докара в града и околията още повече неспечелени федерални пари;

 

Сега вече се пука и боята по една противотанкова гаубица, клекнала на гумените си колела от другата страна на паметника. Няма ги вече по фасадите на магазините едновремешните тухли от калъпите на Сътпеновия архитект — те бяха заместени от стъкла, по-високи от човека и по-дълги от фургон заедно с впряга, отвътре магазините се обляха с безсенчестата светлина на флуоресцентни осветителни тела и едновременно с това най-сетне си отиде и последната тишина: кухият въздушен похлупак над околията гръмна от воя на радиото и така не остана и помен от атмосферата на Йокнапатофа нито от тая на Мейсън и Диксън[4], защото нахълта атмосферата на Америка: брътвеж на комедианти, баритонови писъци на певици, барабанещ натиск да си купиш това, онова и пак това — всичко долитащо по-бързо от светлината през тия две хиляди мили от Ню Йорк или Лос Анжелос; един въздух — една нация: дифузната флуоресцентна блескавина, която къпе синовете и дъщерите на мъже и жени, и негри и бели, родени и минаващи целия си живот в басма и дочени гащи, доставяни срещу пари в брой или на изплащане, и скроени по моделите на „Харпърз Базар“ и „Ескуайър“ от последната седмица; защото бе изчезнало цяло едно поколение на фермери — не само от Йокнапатофа, но и от цялата земя на Мейсън и Диксън: самозадоволяващият се консуматор; машината измести човека, защото преселването на хората доведе дотам, че нямаше кой вече да застане зад мулето; и сега машината застрашаваше да унищожи и самото муле. Беше време, когато мулетата чакаха на ергелета в сивите утрини в мулетарниците на плантациите, а от еднаквите безлични редици на двустайните колиби, където живееха на ергелета със семействата си негрите или белите изполичари, в утрото тръгваха мулетарите, запрягаха и закрачваха след животните до залез-слънце по дългите еднообразни бразди; нямаше ги вече ни едните, ни другите — едните отидоха в планинските ферми от по петдесет-шейсет акра, докъдето не се стигаше и по небелязани пътища, а другите се запиляха из гетата на Ню Йорк, Чикаго, Детройт или Лос Анжелос, най-малкото деветима от десет, а десетият оставяше дръжките на плуга и се прекачваше на твърдото тракторно седло, с което отнемаше хляба на другите девет и ги прогонваше, тъй както и самият трактор бе отнел хляба на осемнайсетте мулета, към които казаните девет души можеха да са придатък; тогава Варшава и Дюнкерк отнеха и десетия и сега на трактора се качиха още младите за войници фермерски синове; по-късно Пърл Харбър, Тобрук и Юта Бийч взеха и сина и на трактора седна самия фермер, по само за малко — така му се струваше, забравяйки, че победата или поражението се купуват на същата невероятна цена, каквато има всяка промяна. Една нация — един свят: млади мъже, които никога по-рано не са били по-далеч от Йокнапатофа, сега нехайно разговаряха за улични ъгли в азиатски и европейски столици, дошли да наследят безкрайните еднообразни и нескончаеми бразди на памучните нивя в Мисисипи и да живеят (в началото с жена, на следната година с жена и дете, на третата — с жена и деца) в автомобилни ремаркета или войнишки бараки в околностите на колежите за свободни изкуства, а бащата (вече дядо) все тъй шпореше трактора през постепенно намаляващите поля под увисналите кореми на кабелите, носещи електричество от Апалачите, и над стоманените подземни артерии, по които течеше природният газ на западните равнини към малките, изгубени и самотни фермерски къщици, светнали и блеснали с автоматичните си печки, перални и телевизионни антени;

 

Една нация: вече не някъде, не дори и в околия Йокнапатофа, това последно неутешимо убежище и крепост, през което да влезеш в Съединените щати. Защото най-после и последните стари и безжизнени непокорими и непобедени вдовици и дърти моми бяха мъртви, а старата безсмъртна Изгубена Кауза се превърна в избледняваща, макар и все още избрана, социална каста, или по-скоро начин на поведение, стига да се сетиш да я почетеш, раздавайки на гостуващи студенти от Бруклин малки сгънати байрачета на Конфедерацията, за да ги развяват по претъпканите футболни стадиони в събота; един свят: едно противотанково оръдие, пленено от германците в африканските пустини от полк японци в американски униформи, чиито бащи и майки по това време са били в концентрационните лагери на Калифорния, и донесено през цели седем хиляди мили, за да го поставят малко на чомпе на площада, сякаш подобие на летяща крепост; една вселена, един космос, събран в една Америка: една шеметно висока и неукротима постройка, изправена като къщичка от карти над пропастта на ипотекираните поколения; един възход, един мир: един гръмовен рев на ракета, изпълващ бляскавия зенит със златни пера чак до безграничния кръг на атмосферата, това огромно и ужасно бреме, под което се мъчиш да стоиш изправен и да вдигнеш измъчена и непокорна глава — тази субстанция, в която живееш и без която ще загинеш за секунди — този рев, в който се долавя шепотът на страха и ужаса, гласът на недоволство и присъда, на въжделения, мечти и неоснователни надежди, рев, който отскача към теб с радарните вълни на съзвездията;

 

А старият затвор устоя, заседнал в своята безмълвна задъненост, забравен встрани, където няма и годишни времена, а всъщност посред суетнята и грохота на цивилизацията и обществените промени, подобно на старец, махнал яката си и останал по презрамки и по чорапи на задното кухненско стъпало, водещо във високо ограден двор: всъщност не изолиран от своето местоположение колкото от забравата: той, разбира се, пречеше и сигурно щеше да изчезне от лицето на земята заедно с целия град в онзи бъден ден, когато цяла Америка, след като отсече всички дървета и сравни всички хълмове и планини с булдозерите, ще трябва да се завре под земята, за да стори място и да се махне от пътя на автомобилите; засега обаче той приличаше на тунелен надзирател, зад когото трещи все по-гръмко идващият експрес и в последния момент открива, че се намира тъкмо до една от нишите, направени по негов размер в живата и непроницаема скала, шмугва се в нея и остава невредим, докато разрушението прогърми край него и заглъхне, непоколебимо вцепено в релсите на своето местоназначение и съдба; не си струваше и да го продават на Съединените щати заради някакъв финансов заем от държавната хазна, който би имал същата стойност; той вече не представляваше дори пешка, камо ли офицер или топ, върху политическата шахматна дъска на околията. Беше чисто и просто една скромна синекура за мъжа на нечия братовчедка, който пропаднал не толкова като баща, колкото като четвъртостепенен фермер или надничар;

 

Той преживя, оцеля; имаше своето неизкоренимо място в града и в околията и все още имаше какво да даде, макар и доста скромен да бе този дял, за тяхната история: някъде зад окадената тухлена фасада, между старите, формувани на ръка тухли и напоената със смола мазилка на вътрешните стени (макар вече малцина от града и околията да подозираха това) все още стояха старите греди (това градът помнеше, защото бе част от легендата), пазили някога си може би Уайли Харп; в оная 1864 година, през лятото, федералният бригадир, който бе подпалил площада и съдилището, бе използвал затвора за преден пост на военната полиция; и сега дори учениците помнеха, че в затвора е идвал губернаторът на щата, за да отмени трийсетдневната присъда за неподчинение на съда, издадена срещу отказалия да свидетелства по едно дело за бащинство негов лейтенант. Но все пак изолиран, дори в своите легенди, истински факти и история, уж неоспорими по своята автентичност, а все пак малко позабравени, разкъсани, леко размити под тънкия безмълвен пласт на апокрифността. Защото сега в града имаше нови хора, чужденци, пришълци, те живееха в нови мънички къщи от стъкло, спретнати, подредени и антисептични като креватчетата в детска болница, разхвърляни из новите жилищни квартали с нови имена, които на времето са били градини или задни дворове на старите резиденции (тези древни, подпрени с колони къщи, все още стоящи посред тях подобно на престарели коне, внезапно пробудени от сън, за да се озоват в стадо овце); и тези хора никога не бяха виждали затвора. Впрочем бяха го поглеждали мимоходом, знаеха къде се намира и когато ги посещаваха техни роднини или приятели от Изтока, от Севера или от Калифорния, минаващи само през Джеферсън на път за Ню Орлеанз или Флорида, те можеха дори да повторят някоя и друга легенда. Но те нямаха нищо общо с него, той не бе част от живота им — те си имаха своите автоматични печки и маслобойни, своите градинки, големи колкото килим, купен на изплащане; те никога нямаше да ходят до него на сутринта след десети юни или Четвърти юли, след деня на благодарността, Коледа или Нова година, ако не и всеки понеделник, за да плащат глобата на своя прислужник или градинар, тъй като същият трябваше час по-скоро да се върне у дома, за да издои кравата, да почисти пещта или да окоси ливадата;

 

Ето защо само старите все още познаваха затвора — не старите хора изобщо, а старите граждани: мъже и жени стари не на години, а в постоянството на този град или може би против това постоянство, зависи как се придържаха о легендата за спора отпреди сто двайсет и пет години по повод шепата бандити, заловени от една пияна група доброволни отредници, историята, немислима без един огорчен, ироничен и неподкупен пощальон и грамадния катинар от ковано желязо — тази именно постоянна, упорита и небързаща последователност на нещата, върху която или срещу която се размиваха безплътните, чезнещи, но вечно повтарящи се безопасни вълни на празния, лъскав и нетраен напредък, както става е блясъка на неоновия надпис върху къщата, все така известна под името Холстънова и разположена по диагонал отсреща — този блясък избледняваше с всяко утро и не оставяше и следа върху старите тухлени стени на затвора. Само старите граждани все още го познаваха — тези непроследими и забравени от града хорица, които все така настояваха на печките с дърва, на кравите и зеленчуковите градини с работници, които след всеки празник трябва да освобождаваш под гаранция от затвора — тъкмо те, слугите, градинарите, готвачите — това бяха хората, които в същност прекарваха съботните нощи зад залостените врати и решетките на килиите и карцерите, доведени тук заради пиянство, побоища или хазарт; на другата сутрин те щяха да бъдат освободени от белите си господари. Освен тях имаше и още един вид (градът ги знаеше като Новите негри), независими, отработващи глобите си по улицата, а нощем прибирани тук да спят под бледия рубин на хотелския надпис, разквадратен като шахматна дъска от решетките на прозореца. Познаваше го и околията, защото крадците на говеда и незаконните производители на уиски поемаха към съдебната зала именно от тук, откъдето тръгваха и убийците на път към вечността (с помощта на електричеството — какво нещо е напредъкът!); в действителност затворът може би не беше кой знае какъв фактор, но бе най-малкото едно цяло число в политическата система на околията, нещо като лост за Съвета на инспекторите, нещо като сопа, която ни кости чупи, нито оставя дълготрайни белези;

 

Тъй че само старите го познаваха, непримиримите жители на Джеферсън и на Йокнапатофа, които са имали лично (и, без съмнение, твърдо възнамеряват и занапред да имат) вземане-даване със затвора в утрините на махмурлучестите понеделници или по време на полугодните околийски или федерални заседания на съда. И тогава внезапно вие, другокрайненецът, човек от, да речем, Изтока, Севера или Далечния запад, минаващ през градеца съвършено случайно или може би заради някое познанство или приятелство е някое от придошлите семейства, настанени в новите чисти и тихи квартали, свърнал от пътя си да се лута сред пътни знаци и бензиностанции от чисто любопитство, от желанието да научите, схванете, разберете какво именно е довело вашия братовчед или приятел тук да живее, тогава внезапно ще усетите, че тук е станало или става нещо странно: че вместо да отмрат с течение на времето, както им се полага, тия стари непримиримци като че в същност се умножават, сякаш всеки погребан се замества от двама нови: докато през 1900-та, само трийсет и пет години след ония времена, едва ли е имало повече от двама-трима в състояние нещо да ви разкажат било от опит, по спомен или просто от желание, то в 1951-а, осемдесет и шест години по-късно, такива могат да се наброят вече десетици, а в 1965-а, тоест сто години след ония времена — стотици (сега почвате да разбирате защо вашите сродници или познати са избрали това място и наричат живот живота си тук); тогава децата на второто нахлуване след последната война вече ще се изживяват като Джеферсънци и Йокнапатофци. И тези хора ще оставят всичката си работа — да седят на последната дървена скамейка под последното дърво сред конусообразните борчета, пъхнати със саксиите си в двора на съда, или на столовете по сенчестия тротоар пред Къщата на Холстън, където винаги подухва ветрец — и ще ви поведат към затвора оттатък улицата, любезно и добросъседски ще се извинят на съпругата на тъмничаря, която върти на печката грах, грис и месо, с които ще нахрани затворниците (по една паница на глава) и за които плаща Околията, и това съвсем не е за пренебрегване при синекурата на мъжа й, и ще ви покажат стъкления прозорец, на който в стари времена дъщерята на тогавашния тъмничар, положително руса, е издраскала името си и една дата — датата, в която дошлият с федералните войски лейтенант я грабнал на коня си и препуснал към хълмовете на Алабама;

 

Но това съвсем не е достатъчно: лицето зад стъклото. То съвсем не е символ на брачния матриархат, а фатален случай с цялата своя неумолима и безсмъртна безплодност, който повече нищо не иска, освен волята, надеждите, мечтите и въображението на всеки човек (вашите също), за да ги вплете в тази светла и крехка мрежа и капан; и не дори да ги хване с едно единствено безпогрешно хвърляне на ласото, а да ги придърпа, за да гледат търпеливо и едно по едно как се усуква златното задушаващо въже — да придърпа със сто години и вас двамата, вас и вашия домакин — вас, чуждия човек, дошъл с научна степен от Харвард или от Станфорд, минаващ през Джеферсън случайно, на път за някъде другаде, и вашия домакин, който от три поколения не е отивал по-далеч от Мемфис или Ню Орлеанз и който е чувал за Джени Линд не защото е чувал за Марк Твен или защото Марк Твен е казал хубави думи за нея, а по същата причина, която е накарала Марк Твен да говори добре за нея: не толкова, че е пеела песни, а че ги е пеела в стария Запад в старото време; който е чувал, че човекът, комуто обществено е било разрешено да носи на пояса револвер, е бил неделима част от мечтите на Мизури и Йокнапатофа, но нищо не е чувал за Елеонора Дузе, Сара Бернар или Максимилиан Мексикански, да не говорим пък за това, че императорът на Мексико е бил дори женен („Казвате, че бил женен, така ли?“ ще попита вашият чичероне, а вие ще се учудите: „Защо не, нали е била момиче от Джеферсън?“); и ще стоите в тази топла чужда стая, в която се пържи мазнина, сред регистри и хроники, сред безсмъртния шепот на сюблимното и безсмъртните имена и лица, всепоглъщащи и неутолими и вечно незадоволени: светици-демони, ангели-вещици, императрици, сирени, Еринии: една Мистингет, непобедимата, притежаваща половин век повече години от трите двайсетици, с които се хвали, за да имате възможност за избор: толкова огромно, толкова необятно по способности е човешкото въображение, че може да разпръсне и да изгори дреболиите на факти и вероятности и да остави само истината и мечтата; а после излизате и отново сте вън, под топлото обедно слънце. Късно е, вече сте изгубили твърде много време, сега ви предстои да се измъкнете сред пътните знаци и бензиностанциите обратно до шосето, което познавате и което ще ви върне в Съединените щати; не че това е много важно, и без това знаете, че нямате време, че няма пространство, че няма разстояния: има само една нежна драскотина по едно старо, почти непрозрачно стъкло и ясният не много далечен глас, долитащ сякаш от тънките радиоантени през едно огромно, огромно време: Чуй ме, чужденецо! Това бях аз.

Бележки

[1] Апоматокс — град във Вирджиния, където на 9 април 1865 г. Конфедерацията слага оръжие пред федералната армия. — Б.пр.

[2] Известни американски пълководци от Гражданската война: първите петима на Конфедерацията (Юга), останалите на федерацията (Севера). — Б.пр.

[3] Испано-американската война (1898). — Б.пр.

[4] По името на двама английски астрономи, прокарали граница между Пенсилвания и Мериланд, разделяща щатите на свободни и робски. — Б.пр.