Серия
Грях и спасение (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Requiem for a Nun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Сцена трета

Отново кабинетът на губернатора. 03,09 часът. Дванайсети март.

 

Светлините се запалват както и в Сцена първа. Всичко е същото освен това, че сега на мястото на губернатора зад голямото писалище е седнал Гауън Стивънз. Губернаторът вече го няма. Темпъл е коленичила пред писалището, хванала се е за ръба му с гръб към публиката и е навела глава. До нея стои прав Стивънз. Часовникът показва, че са минали девет минути след три часа.

Темпъл не знае, че губернаторът си е отишъл и че сега тук е съпругът й.

 

ТЕМПЪЛ:

(Все още скрила лице.) И това е всичко! Дойде полиция, намериха убийцата в кухнята, седнала на тъмно и повтаря „Да, господи, направих го.“ После в килията на затвора продължаваше да повтаря същите думи…

(Стивънз се навежда и я докосва по ръката, сякаш да я вдигне. Тя се противи и упорито не желае да вдигне глава.)

Още не. Тук ще стоя, докато негово превъзходителство не отвърне на молбата ни. Или може би сбърках мизансцена, дори ако сега главата на суверенния щат извади от джоба на избрания с всеобщо избирателно право халат една чиста носна кърпа и ми я подаде? Защото… виж!

(Вдига лице, очите й са затворени, но сълзи няма. Изобщо не поглежда към стола зад писалището, където в най-яркия сноп светлина сега е Гауън, а не губернаторът.) Сълзи няма!

 

СТИВЪНЗ:

Стани, Темпъл.

(Понечва отново да й помогне, но тя се вдига сама, с гръб към писалището, невиждаща нищо, вдига ръка към очите си, както правят момиченцата, когато ще заплачат, но просто заслонява поглед от силната светлина, докато очите й привикнат.)

 

ТЕМПЪЛ:

И цигара не искам. Сега вече няма много да се бавим. И без това друго, освен „не“, няма да ни каже.

(Все така не се обръща пряко към стола зад писалището, макар сега да говори именно на губернатора, когото все още не вижда на старото му място.)

Защото няма да я спасите, нали? Защото всичко това бе направено не заради нейната душа — тя няма нужда, — а заради моята.

 

СТИВЪНЗ:

Първо довърши. Кажи останалото. Беше почнала нещо за затвора.

 

ТЕМПЪЛ:

Затворът… Погребението стана на другия ден. Гауън току-що стигнал в Ню Орлеанз и се наложи с нает самолет да се върне още същата сутрин. Всичко живо в Джеферсън плъпна за гробищата, а по пътя всеки ще се отбие до затвора. Кой каквато работа има из града, всеки тича под решетъчните прозорци на горкия етаж — там са килиите за негрите, размирници, незаконни търговци с уиски, скитници, убийци. Оттам затворените гледат навън и се радват на минаващите погребения. Попадне ли бял човек в затвора или в болницата, казващ си „Ау, колко ужасно“ и то не от срам и от болка, а защото са го заключили между четири стени и не го пускат, и знаеш, не знаеш каква е работата, пращаш му книги да чете, кръстословици да решава. С негрите не е така. Нито за книга се сещаш, нито за ребус. И ненадейно ти съмва пред очите, че те дори не знаят да четат. И минеш ли покрай затвора, виждаш ги… не, не точно тях, тях не можеш да видиш, виждаш само ръцете на решетките; не се движат, не се суетят, не стискат дори железата, както биха правили едни бели ръце, а просто стоят отпуснати между решетките, безжизнени, запазили формите на плуговете, на брадвите и мотиките, които са държали, на метлите и детските люлки. Накрая ти се струва, че взимат формата и на решетките, но все така спокойни и без мъка. Разбирате ли? Не свити и разкривени от работа, а като че направени и усъвършенствани от работа, загладени и дори меки, сякаш с простата пот са получили всичко онова, което белите ръце са длъжни да плащат с пари. Съвсем не чужди на труда, а просто в братство с него и по тоя начин освободени: в мир с него. И тия същите ръце, продълговати, нежни и безбурни, ръце, които не искат и да знаят за мъката, гледат навън вместо хората, гледат кой минава, гледат погребенията, хората, свободата, слънцето, чистия въздух — ръце, а не очи. Едни ръце, отпуснати между решетките и загледани навън, ръце, които виждат плугове, мотики и брадви още в часовете преди зазоряване, които дори в мрака, без лампа да палят, знаят да намерят детето — не тяхното, а твоето, бялото, — знаят какво иска то, гладно ли е, жадно ли е, мокро ли е, и са готови да му помогнат. Разбирате, нали? О, да можех да плача! Имало един негър, още преди да отида в Джеферсън, сигурно чичо Гейвин го помни. Жена му умряла само половин месец подир сватбата, заровил я и най-напред тръгнал да обикаля пътищата, дано се умори, та мъничко да дремне. Нищо не излязло. Тогаз го ударил на пиене, от това дано му се доспи. И така не успял и една вечер, при игра на зарове излъгали го, скокнал и прерязал гърлото на един бял. Чак сега му се доспало. Шерифът така го и намерил: заспал на дъските в колибата, която бил взел под наем за жена си, за семейството си, за своя живот и за старини. В затвора тъмничарят и полицаят не могли да го укротят, та трябвало и петима други затворници да помагат, додето го свързали с веригите. Лежал на пода, над него половин дузина мъже пъхтели да го удържат, а той какво мислите, че повтарял? „Ах тия мисли! Не ме оставят тия мисли!“

(Замълчава, разкрива очи и протяга напосоки ръка към Стивънз, който вече е приготвил носната си кърпа и й я подава. По лицето й все още няма сълзи, но тя поема кърпата и притиска очи.)

Да оставим затвора. Сега идва процесът. И там същото. Естествено, чичо Гейвин беше репетирал с нея, а то не е много трудно. При обвинение в убийство, каквото и да те питат, ще отговаряш „Не съм виновен“. В противен случай не би имало и процес, а ще трябва да хукнат и друг убиец да дирят. И така, разпитаха я, коректно и официално, както се полага; съдии, адвокати, съдебни заседатели, прокурор, везните и мечът, знамето със звездите и прочие, да не говорим за очите и лицата на ония, които бяха дошли на безплатно представление (всъщност платено с данъците); никой нищо не слуша, тъй като от нея само едно можеше да се очаква. Но тя не го каза. Само вдигна високо глава, колкото да бъде ясно чута, и най-простичко изрече „Виновна съм, господи“. Разби на пух и прах и върна назад с две хиляди години цялата система на юриспруденцията, размаза без остатък всички правила за доказателства и свидетелски показания, съчинявани от Цезар насам. И когато накрая й обясниха, че да каже „Не съм виновна“ няма нищо общо с истината, а единствено със закона, и тя го каза, едва тогава съдебните заседатели можаха да я обвинят, че лъже и така всичко отново тръгна по вода. Тъй си мислеха, защото сега повече нямаше какво да я питат. На пак сгрешиха. Когато заседателите оповестиха „виновна“, а съдията рече „бесило“ и всеки вече си слагаше шапката да си върви, съдията казва „Бог да се смили над душата ти“, а тя — „Дай боже“ вика!

(Извръща се внезапно, рязко и тази припряност е тъй силна, че дори след като забелязва и разпознава Гауън, седнал там, където тя очаква да е губернаторът, продължава да говори, без да има време да реагира.)

И този път това е всичко. И сега вече ни кажете. Знам, че няма да я спасите, но поне кажете. Няма да ви струва много. Само една дума…

(Млъква, вцепенява се, но след миг се окопитва.)

Господи!

(Гауън се изправя, Темпъл се обръща към Стивънз.)

Защо тая вечна твоя мания да правиш клопки? Нима е нужно? Или просто така трябва? Защото си юрист?… Не, не съм права, прости ми! Аз бях тази, която почнах играта на криеница, нали? (Към Гауън) Ясно, ти изобщо не си гълтал приспивателното. А това значи, че изобщо не е трябвало да идваш тук и да принуждаваш губернатора да те крие зад вратата или под писалището, да те крие, за да подслушваш, защото по този начин опетняваш доброто му име на джентълмен, каквото би искал да има всеки губернатор на южен щат…

 

СТИВЪНЗ:

(Към Темпъл) Стига!

 

ГАУЪН:

А нима ние с теб не се крием цели осем години? И то не под писалище, а като че ли в бездънни ями, едната на Северния, другата на Южния полюс.

 

ТЕМПЪЛ:

Добре. Нямах криенето предвид. Съжалявам.

 

ГАУЪН:

Няма защо. Можеш само да си изтеглиш лихвите за осем години. (Към Стивънз) Ясно, ясно, кажи ми и на мен да млъкна! Всъщност сега е може би моментът аз да почна да се извинявам за следващите осем години. Дайте ми само малко време. Осем години благодарност е навик, с който трудно се скъсва. И така… (Към Темпъл) Съжалявам. Прости ми, забрави!

 

ТЕМПЪЛ:

Това аз трябва да ти кажа.

 

ГАУЪН:

Вече го каза. Сега го забрави! Не виждаш ли колко е лесно? Можеше да го правиш сама през тия осем години. Всеки път щом те молех да ми повтаряш, че съжаляваш, трябваше да ми отвръщаш „Да, а сега забрави!“ (Към Стивънз) Смятам, че това е всичко, а? Можем да си ходим. (Излиза иззад писалището.)

 

ТЕМПЪЛ:

Чакай! (Гауън спира) Къде отиваш?

 

ГАУЪН:

У дома, нали казах? Да вземем Бъки и да го занесем на неговото легло. (Споглеждат се.) Дори не ме питаш къде е той сега? Къде си оставяхме децата, когато ни хрумнеше да излезем?…

 

СТИВЪНЗ:

(Към Гауън) Сега ще ти кажа да мълчиш.

 

ГАУЪН:

Само ме остави да довърша. При „най-удобните“ роднини… (Към Темпъл) Оставих го при леля Маги.

 

СТИВЪНЗ:

(Размърдва се) Мисля, че сега можем да тръгваме. Хайде.

 

ГАУЪН:

Хайде. (Към Темпъл) Решавай: с мен ли ще дойдеш или с колата на Гейвин?

 

СТИВЪНЗ:

(Към Гауън) Ти тръгвай! Върви да вземеш Бъки.

 

ГАУЪН:

Правилно. (Обръща се и тръгва към стъпалата отпред, по които преди това дохождат Стивънз и Темпъл, но спира.)

Не! Май ще трябва пак през шпионски вход да се измъкна.

(Обръща се и отново се отправя към писалището и вратата в дъното, вижда ръкавиците и чантата на Темпъл върху него, взима ги и протяга ръка към нея. Говори едва ли не грубо.)

Вземи. Това хората наричат доказателства! Не си ги забравяй!

(Темпъл поема нещата си, Гауън продължава към вратата в дъното.)

 

ТЕМПЪЛ:

(След него) Ти палто и шапка нямаш ли? (Но той излиза, без да отговори.) Господи!

 

СТИВЪНЗ:

(Докосва ръката й) Хайде.

 

ТЕМПЪЛ:

(Все още неподвижна) Утре, и пак утре, и пак утре…

 

СТИВЪНЗ:

(Доизказва мисълта й) И някой ден той отново ще разбие колата в някое дърво, не на място и не навреме, а ти отново ще трябва да му прощаваш в продължение на още осем години, докато още веднъж блъсне автомобила в някое дърво.

 

ТЕМПЪЛ:

И аз карах: Известно разстояние и аз бях на кормилото.

 

СТИВЪНЗ:

Тогаз утешавай се с това. (Хваща я за ръката и я обръща към стъпалата.) Хайде, късно е.

 

ТЕМПЪЛ:

(Дърпа се) Почакай. Той каза „не“.

 

СТИВЪНЗ: Да.

 

ТЕМПЪЛ:

А обясни ли защо?

 

СТИВЪНЗ:

Да. Не може.

 

ТЕМПЪЛ:

Не може? Губернатор на щат, комуто законът дава право да помилва? Той да не може?

 

СТИВЪНЗ:

Така е по закон. Ако беше само до закона, можех по всяко време да я обявя за невменяема и да не те водя тук посред нощ…

 

ТЕМПЪЛ:

Не само мен. И другия родител, не забравяй. Още не разбирам как го измайстори… А, да, Гауън е бил тук преди нас. Правил се е на заспал, като отнесох Бъки в леглото му. Да, тъкмо това ти наричаш изпускащ вентил, за да спрем на бензиностанцията за поправка, а Гауън да ни задмине.

 

СТИВЪНЗ:

Добре. А той за справедливост изобщо дума не каза. Въпросът беше за едно дете, за едно момченце…

 

ТЕМПЪЛ:

Точно така. Направете го добро. Онова същото момченце, заради чийто нормален дом убийцата, черната наркоманка и уличница не се поколеба да хвърли и последния си зар — своя собствен мизерен и евтин живот. Да, зная и това, и за него тази нощ стана дума: че децата не бива да страдат. И от злото може да произтече добро…

 

СТИВЪНЗ:

Не само че може, а трябва.

 

ТЕМПЪЛ:

Трогната съм. Но какъв нормален дом може да има това момче, когато баща му може всеки миг да му каже, че не му е баща?

 

СТИВЪНЗ:

Всеки ден в продължение на шест години ти сама отговаряше на този въпрос. Не ти ли отговори и Нанси, когато ти казваше, че се противиш не заради себе си, а заради него? Не да покажеш на бащата, че греши, нито да доказваш на малкия, че баща му греши, а да оставиш момчето само, с очите си да види, че нищо, което може да се случи в този дом, нищо не би му сторило зло.

 

ТЕМПЪЛ:

Но се отказах. Нанси и за това разказа.

 

СТИВЪНЗ:

Сега тя не мисли така. Това ли ще докаже в петък сутринта?

 

ТЕМПЪЛ:

Петък! Черният ден. Денят, в който човек не бива да тръгва на път. Само че пътят на Нанси няма да почне в изгрева или в развиделяването на този ден, както биха се изразили по-тактичните или поетични души; той е почнал в онази утрин преди осем години, когато слязох от влака… Боже мой, тогава също беше петък! Мачовете ставаха в петък… Виждаш ли?… Не разбираш ли? Ясно е, че няма да я спасим. Ако той я беше спасил, всичко щеше да свърши: Гауън щеше да ме изхвърли, което би могъл и сега да направи, или аз щях да изхвърля Гауън, но вече не мога, сега е твърде късно, завинаги късно; или пък някой съдия щеше да ни изхвърли и да прати Бъки в приют за сираци и край. Сега обаче може да се продължи. Утре, и пак утре, и пак утре. Завинаги…

 

СТИВЪНЗ:

(Опитва се да я раздвижи) Хайде, Темпъл…

 

ТЕМПЪЛ:

(Пак се дърпа) Кажи ми точно какво рече той. Не тази нощ. Не може да е било тази нощ… Или пък по телефона и не е било нужно…

 

СТИВЪНЗ:

Каза го още преди седмица…

 

ТЕМПЪЛ:

А-ха, когато ми прати телеграмата. И какво каза?

 

СТИВЪНЗ:

(Цитира) „Кой съм аз, та да мога с безсрамно безразсъдство да поставя нищожните права на своя пост в едни везни с тази проста, но неотклонима постъпка? Кой съм аз да унищожавам и да анулирам онова, което тя е купила с цената на своя беден, заплетен, изгубен и обезценен живот?“

 

ТЕМПЪЛ:

Много хубаво! Значи, съм дошла тук в два часа среднощ не дори и заради надеждата, че мога да спася живота й. Нито да ми се каже онова, което вече е решил. Не и да направя самопризнания пред мъжа си, а пред двама чужди — нещо, което цели осем години се мъча да откупя, та дано съпругът ми никога не узнае. Ето, виждаш ли — това е то страданието. Не за какво да е. Чистото страдание!

 

СТИВЪНЗ:

Ти дойде тук, за да потвърдиш онова, което със смъртта си утре Нанси ще узакони: че децата, малките деца, докато са малки, трябва да си останат непокътнати, необременени, неразкъсвани, далеч от ужаса.

 

ТЕМПЪЛ:

(Тихо) Добре. Направих го. Можем ли сега да си отиваме?

 

СТИВЪНЗ:

Да.

(Тя се обръща и тръгва към стъпалата. Стивънз върви до нея. На първото стъпало тя се поколебава, провлачва нозе като сомнабул. Стивънз я подкрепя, но тя рязко освобождава ръката си и почва да слиза.)

 

ТЕМПЪЛ:

(На първото стъпало) Да спася душата си… ако имам душа. Ако има бог да я спаси… стига да я поиска…

 

Завеса