Серия
Грях и спасение (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Requiem for a Nun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Сцена първа

Кабинетът на губернатора на щата. 2 часа след полунощ. Дванайсети март.

Както и в Сцена първа от Първо действие, предната част на сцената е в тъмнина, тъй че онова, което виждаме, е сякаш осветено от прожектор, сякаш увиснало във въздуха — намира се високо горе, в левия ъгъл, като символ на още по-високата инстанция.

Пред нас е само част от кабинета на губернатора, късно през нощта — часовникът на стената показва, че са минали две минути след два часа. Масивно писалище, по което, освен телефон и пепелник, няма нищо друго, зад него тежък стол с висока облегалка, напомнящ трион. На стената зад и над стола се вижда емблемата, официалният „герб“ на щата, разбира се митичен (нали част от този щат е и измислената Йокнапатофа): орел, везните на правосъдието, знаме и девиз на латински. Пред писалището има още два стола, поставени са почти един срещу друг в двата му края.

Губернаторът е застанал между писалището и своя стол, под емблемата. Той също е символичен: непознато лице, ни млад, ни стар, може би е просто плод на нечие въображение — не божието, а по-скоро това на Гавраил, и то не Гавраил преди разпъването на Христа, а след това. Очевидно току-що е бил вдигнат от леглото, или най-малкото досега е работил в частния си кабинет — облечен е с халат, под който обаче се вижда бяла риза и вратовръзка, косата му е грижливо сресана.

Темпъл и Стивънз току-що са влезли. Темпъл е със същото кожено палто, шапка, чанта, ръкавици и пр. като в Сцена втора на Първо действие, а Стивънз е с дрехите си от Сцена трета на предишното действие и носи шапката си в ръка. Приближават се до двата стола пред писалището.

 

СТИВЪНЗ:

Добро утро, Хенри. Ето ни и нас.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Да, сядайте. (След като Темпъл сяда). Пуши ли мисиз Стивънз?

 

СТИВЪНЗ:

Да, благодаря ти.

(Изважда пакет цигари от джоба на палтото си, като че отдавна се е приготвил за това. Разпечатва го и го предлага на Темпъл. Губернаторът бръква в джоба на халата си и вади ръка, в която стиска някакъв предмет.)

 

ТЕМПЪЛ:

(Взема цигарата) Как, без превръзка на очите ли?

(Губернаторът протяга ръка над писалището. В нея има запалка. Темпъл налапва цигарата, губернаторът щрака запалката.)

Е да, много естествено. Лицето, което чака своята екзекуция се намира в Джеферсън. Тъй че не ни остава нищо друго, освен да дръпнем спусъците и да се надяваме, че залпът ще ни отърве от всякакви метафори.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Метафори?

 

ТЕМПЪЛ:

Превръзката на Темида. Стрелковият взвод. Или може би греша, като казвам метафора? Или просто се шегувам. Но няма защо да се извинявам. Шега, която се подлага на аутопсия, напомня желанието да оневиниш яйцето, нали? Едничкото, което ти остава, е и двете тутакси да забравиш.

(Губернаторът приближава пламъка до цигарата на Темпъл. Тя се навежда, пали и след това се обляга назад.)

Благодаря.

(Губернаторът затваря запалката, сяда на високия си стол зад писалището и все още със запалката в ръце, отпуска ги върху масата. Стивънз сяда на другия стол срещу Темпъл и оставя пакета цигари на писалището до себе си.)

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Какво има да ми каже мисиз Гауън Стивънз?

 

ТЕМПЪЛ:

Не да ви разкажа, а да ви помоля. Не, и това не е вярно. Можех да ви помоля да отмените изпълнението на присъдата, когато ви се обадихме… когато чичо Гейвин ви телефонира снощи. (Към Стивънз) Хайде, кажи му, нали си рупорът, ти сам казваш това. Нали адвокатите препоръчват на своите пациенти, тоест клиенти, никога да не се обаждат, Ако някой трябва да говори, това е адвокатът.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Така става само когато клиентът още не е застанал на свидетелската трибуна.

 

ТЕМПЪЛ:

А-ха, значи тук съм на свидетелска трибуна.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

След като идвате чак от Джеферсън в два часа посред нощ, какво друго име бихте дали?

 

ТЕМПЪЛ:

Ясно. Само че сега пред вас не е мисиз Гауън Стивънз, а Темпъл Дрейк. Спомняте си Темпъл Дрейк: абитуриентката от Мисисипи, която завърши образованието си в един публичен дом на Мемфис. Преди около осем години, помните ли? Не че е необходимо да се напомня това някому, най-малкото на първия платен слуга на суверенния щат Мисисипи, който положително преди осем години е чел вестниците или най-малкото е имал приятел, който преди осем години е чел вестниците или просто е чул.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Мисля, че си спомням. Е, и какво има да ми каже Темпъл Дрейк?

 

ТЕМПЪЛ:

Това не е най-важното. Първо, какво трябва да ви разкажа? Искам да кажа колко от онова, което още не знаете — няма смисъл да си губим времето с познати неща. Сега е два, може би искате, или просто имате нужда от малко сън, дори да сте първият платен слуга на народа; а може би тъкмо затова. Виждате ли, вече почнах да лъжа. Какво ме засяга мен колко спи първият платен чиновник на щата, пък и него какво го засяга Нанси Манигоу или Темпъл Дрейк, та да си губи от съня заради тях?

 

СТИВЪНЗ:

Не и лъжата.

 

ТЕМПЪЛ:

Добре, тогава измислицата. И щом негова светлост или негово превъзходителство — не зная как го наричат — отговори на въпроса ми, можем да продължим.

 

СТИВЪНЗ:

Питай тогава и да продължаваме.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Питайте. Колко от това, което вече зная ли?

 

ТЕМПЪЛ:

(След миг суетня) Чичо Гейвин е прав. Може би вие сте човекът, който трябва да задава въпроси. Само че, моля ви, направете ги колкото е възможно по-безболезнени. Защото малко… малко ще ме боли, благозвучно казано. Правилно си послужих с думата „благозвучно“, нали?

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Разкажете ми за Нанси Манихоу или Маникоу, как се пишеше?

 

ТЕМПЪЛ:

Никак. Тя не може да пише. Нито да пише, нито да чете. Ще я обесите под името Манигоу, но и то може да не е истинското, макар че вдругиден и това няма да има значение.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Ах да, Манигоу, стара Чарлстънска фамилия.

 

СТИВЪНЗ:

Дори още по-стара. Мейнголт. В кръвта на нейните бивши господари е текла норманска кръв.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Да почнем тогава с нея?

 

ТЕМПЪЛ:

Колко сте умен! Тя беше наркоманка и уличница която ние с мъжа ми измъкнахме от калта да ни гледа децата. Удуши едното и утре сутринта ще бъде обесена. И ние, нейният адвокат и аз дойдохме да ви помолим да я спасите.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Да, зная. Защо?

 

ТЕМПЪЛ:

Защо аз, майка на умъртвеното от нея дете, ви моли да я спасите? Защото вече съм й простила.

(Губернаторът я наблюдава, и двамата със Стивънз изчакват. Тя също не сваля очи от губернатора и е цялата нащрек.)

Защото не е с всичкия си. (Енергично дръпва от цигарата.) Добре. Не искате да знаете защо ви моля да я спасите, а защо аз… защо ние наехме една уличница и скитница да ни бави децата, така ли?… За да й дадем една възможност, нали и тя е човешко същество, нищо, че е негърка, че е пропаднала…

 

СТИВЪНЗ:

Не и това.

 

ТЕМПЪЛ:

(Бързо, с нотка на отчаяние) О, да, сега и измислиците не минават. Защо човек не може да се откаже от лъжата? Ей така просто, да спре за малко, както спира тениса, танците или алкохола, както спира месото през пости? Нали знаете, не толкова да се поправи, колкото за малко да си почине, да си прочисти системата, та като почне наново, други да му бъдат лъжите. Работата е да имаш с кого да говориш. Нали разбирате, трябва да ви кажа останалото, за да ви обясня защо ми бе необходима тази черна уличница като събеседница, защо Темпъл Дрейк, бялата, абитуриентката на Мисисипи, издънка на голям род от воини и държавници, вписани в гордите летописи на щата, не можа другиго да си намери, комуто да си разтоварва душата, а се спря на една черна наркоманка.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Да, разкажете.

 

ТЕМПЪЛ:

(Бързо и последователно всмуква от цигарата, после се навежда и я смачква в пепелника. Изправя се и заговаря с припрян, лишен от всякакви емоции глас.)

Проститутка, наркоманка, безнадеждна и пропаднала още преди да се роди, живяла с едничкото оправдание да умре като убийца на бесилката. Преди да влезе в дома на уважавания Гауън Стивънз, тя лежеше в калта, но именно в тая същата кал е почнал и животът й, там някъде в родното й градче. Легнала с един бял в калта, а той решил да избие зъбите й с ритник, езикът й да откъсне. Ти помниш, Гейвин, как се казваше той? Още не бях дошла в Джеферсън, ти сигурно помниш — касиер в банката, стълб на църквата, верен на бездетната си жена. Една понеделнишка утрин отива той още пиян да отключи вратите на банката, а отпред вече чакат петнадесетина души. Нанси се вмъква в тълпата, приближава го и му вика: „Къде ми са двата долара, бели човече?“ А оня се обръща и я удря, после я изритал в канавката, взел да я тъпче и да я рита в лицето, дано млъкне, а тя все „Къде ми са двата долара?“ Най-после хората го хванали, а той продължава да я рита в лицето, шурти кръв, хвърчат зъби, а тя приказва ли приказва „Бяха два долара преди две недели. Оттогава още два пъти си идвал…“

(Млъква, притиска лицето си в дланите, постоява така, после ги отдръпва.)

Не, не искам носна кърпа. Преди да тръгнем, с адвоката Стивънз си разменяхме сухи носни кърпи. Докъде бях стигнала?

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

„Бяха два долара…“

 

ТЕМПЪЛ:

Сега вече трябва за всичко да кажа. Точно това представляваше Нанси Манигоу. Темпъл Дрейк е била в дом, където плащаха повече от два долара на сеанс…

(Навежда се и почва да чопли угасената цигара в пепелника. Стивънз взима пакета цигари и се готви да й предложи. Тя отдръпва ръка от пепелника и се обляга. Към Стивънз)

Не, благодаря. Няма нужда. Оттук нататък всичко е вече развръзка. Жертвата никога не усеща това, нали? Та докъде… Всъщност няма значение. Та я взехме за прислужница, първата ни платена прислужница от две години. Но защо да разправям, той сигурно е чел, нали? Още преди осем години. Така де, нима биха го избрали за губернатор дори на един щат като Мисисипи, ако най-малкото три години преди това не се е научил на четмо и писмо?

 

СТИВЪНЗ:

Темпъл!

 

ТЕМПЪЛ:

(Към Стивънз) Защо не? Измислици!

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Мълчи, Гейвин. (Към Темпъл) Продължете. Гейвин, дай й една цигара!

 

ТЕМПЪЛ:

Не, не искам… Всъщност благодаря, няма нужда. Както виждате, все забравям какво трябва да кажа, все ще скрия добрите си обноски, възпитанието, както е прието да се казва. Пропускам да изтъкна, че наистина произхождам от благороден род, не, разбира се, нормански рицари, но все пак хора, които няма да оскърбят домакина в собствената му къща, особено пък в два часа сутринта. Само че пак взех да се отплесвам… Тук вече не става и дума за измислици, по-скоро почнах да увъртам, нали така се казва? Представете си: изправяш се пред оградата — или ще я прескочиш, или ще си разбиеш мутрата. Не ти остава нищо друго, освен за миг да охлабиш юздата. И ето че сме пак там, откъдето почнахме. Кажете какво трябва да ви разкажа и колко да приказвам или може би да викам, та всеки, който има уши, да чуе за Темпъл Дрейк ония неща, които никога не съм мислила, че трябва да правя достояние, защото нищо не е могло да ме накара, нито дори смъртта на собственото ми дете или пък екзекуцията на една черна уличница. Но аз съм дошла при вас в два посред нощ да ви събудя, за да чуете! След като осем години съм била в безопасност или поне спокойна. Какво да разкажа, за да можете да отмените присъдата? Колко? Нека да стане по-бързо, да се върнем всички по домовете си и да се наспим! Разбира се, болезнено ще бъде. Струва ми се, казахте, че думата „благозвучие“ е на мястото си.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Смъртта е болезнена. Срамната смърт още повече. А в това няма никакво благозвучие, колкото и да го търсим.

 

ТЕМПЪЛ:

О, смъртта! Сега не разговаряме за смърт. Говорим за срама. Нанси Манигоу няма капка срам, но трябва да умре… За това ли е дошла тук Темпъл Дрейк? Защото Нанси Манигоу ще трябва да умре?

 

СТИВЪНЗ:

Кажи му каквото знаеш.

 

ТЕМПЪЛ:

Но той още не е отговорил на въпроса ми. (Към губернатора) Помъчете се да отговорите. Какво да ви разкажа? Само не казвайте „всичко“. Вече съм го чувала.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Зная коя беше Темпъл Дрейк: младата абсолвентка преди осем години, която една сутрин напуснала колежа с група колеги, за да отиде на бейзболния мач в съседния университет, но някъде по пътя изчезнала, стопила се просто и никой не можел да каже къде е, докато месец и половина по-късно не се появи като свидетелка в Джеферсън по едно дело за убийство, заведено от адвоката на същия човек, който, както се узна тогава, я бил отвлякъл и държал при себе си пленница…

 

ТЕМПЪЛ:

… в един публичен дом на Мемфис — не забравяйте това!

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

… държал я, за да докаже после неговото алиби в убийството…

 

ТЕМПЪЛ:

А Темпъл Дрейк отлично знаела по какви причини е извършено това убийство…

 

СТИВЪНЗ:

Чакайте. И аз искам да играя. Тя слязла от влака, с който пътували колегите й, по настояванията на един младеж, който пресрещнал влака на една от междинните спирки с автомобила си. Намерението им било да продължат за мача с колата, само че по това време младежът бил вече много пиян, напил се още повече и блъснал колата. Двамата трябвало да се подслонят в къщата на един, който незаконно варял уиски, и където станало убийството. Оттам всъщност убиецът я отвлича и я завежда в Мемфис, да я държи, докато му потрябва за алиби. По-късно оня, младежът с автомобила, нейният кавалер и пазител по време на отвличането, се оженва за нея. И сега е неин съпруг. Моят племенник.

 

ТЕМПЪЛ:

(Към Стивънз) А ти? Нали си много мъдър? Защо не повярваш в истината? Нали се мъча да ви я разкрия? (Към губернатора) Докъде стигнах?

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

„А Темпъл Дрейк отлично знаела…“

 

ТЕМПЪЛ:

Да, да. Защото сама видяла как станало всичко. А неговият адвокат я повика в съда на Джеферсън, за да защити живота на човека, който бе обвинен в убийство. Това е. Казах ви нещо, което никой друг, освен адвоката от Мемфис не знаеше, а всъщност още не съм почнала. Виждате ли? Ние дори не можем да се споразумеем. Още не сте ми казала да или не, ще я спасите ли или няма, можете ли, искате ли, ще си помислите ли, няма ли. Която и да е, Темпъл Дрейк или мисиз Гауън Стивънз, най-напред това ще поиска от вас.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Първо за това ли искате да ме помолите?

 

ТЕМПЪЛ:

Не мога, не смея. Ако кажете „не“?

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Тогава няма да е необходимо да ми разказвате за Темпъл Дрейк.

 

ТЕМПЪЛ:

Необходимо е. Аз трябва всичко да кажа, нали за това дойдох. Но ако поне не вярвах, че може да кажете „да“, не виждам как ще смогна. Тук би трябвало някой да се трогне, може би господ, ако съществуваше. Ето на, виждате ли колко е ужасно? И от бога нямаме нужда. Простото зло ни е достатъчно. И след осем години пак ти стига. Преди осем години чичо Гейвин беше казал… да, и той беше там! И можеше да ви разкаже всичко това по телефона и в този момент щяхте да си спите в леглото… беше казал, че човек се корумпира дори когато само гледа злото, случайно дори… (Млъква напрегната, неподвижна)

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Вземи си сега цигара. (Към Стивънз) Гейвин…

(Стивънз взема пакета цигари и понечва да й даде цигара, но тя махва с ръка.)

 

ТЕМПЪЛ:

Не, благодаря. Късно е вече. Започвам. Щом не можеш да прескочиш оградата, мини през нея…

 

СТИВЪНЗ:

(Прекъсва я) Което означава, че един от нас ще се намери от другата страна. (На нейното учудване) Да, аз също играя. Продължавай. И така: Темпъл Дрейк…

 

ТЕМПЪЛ:

Темпъл Дрейк, глупавата девственица, тоест девственица, дотолкова, доколкото никой не се е наемал да докаже обратното, но глупачка положително; седемнайсетгодишна и много по-глупава, отколкото девствена — нещо, което и възрастта не е в състояние да извини; да се окаже способна на една глупост, каквато децата на седем, пък дори и на три години трудно ще извършат…

 

СТИВЪНЗ:

Позволи на коня си да се помъчи. Закарай го до оградата и го накарай да я прескочи, не минавай през нея.

 

ТЕМПЪЛ:

Намекваш за джентълмените с вирджинско възпитание. (Към губернатора) Става дума за мъжа ми. Завършил е университета на Вирджиния, възпитан както би казал чичо Гейвин, не само на алкохол, но и на добри обноски…

 

СТИВЪНЗ:

… за да забрави и двете в оня ден преди осем години, когато я свалил от влака и разбил автомобила при оная къща.

 

ТЕМПЪЛ:

Но затуй пък поне едното си възвърна: при първа възможност се ожени за мене. (Към Стивънз) Нали не се сърдиш, че казвам това на негово превъзходителство?

 

СТИВЪНЗ:

Възвърна си и двете. От него ден капка не е слагал в устата си. Негово превъзходителство може да има това предвид.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Ще го имам. Имам го.

(Прави умишлена пауза, с което иска да ги накара и двамата да замълчат и да го изслушат.)

Бих предпочел…

(Сега и двамата го гледат. Сега за първи път разбираме, че тук има и нещо друго, че губернаторът и Стивънз знаят нещо, което Темпъл не подозира. Към Темпъл)

… той да не беше идвал с вас.

 

СТИВЪНЗ:

За това по-късно, Хенри.

 

ТЕМПЪЛ:

(оживена и подозрителна)

Кой да не беше идвал?

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Съпругът ви.

 

ТЕМПЪЛ:

Защо?

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Дошла сте да ме молите за живота на една жена, която е убила детето ви. Но и съпругът ви е родител.

 

ТЕМПЪЛ:

Грешите. Не сме дошли в два часа сутринта, за да спасяваме живота на Нанси Манигоу. Тя няма нищо общо с тия неща, нейният адвокат ми каза още преди да тръгнем от Джеферсън, че вие няма да спасите Нанси Манигоу. Дойдохме и ви събудихме по това време само за да предоставим на Темпъл Дрейк възможността да страда, страдание заради самото страдание, както в онази, руска ли беше, каква беше, книга, дето е написана само за страданието, не да страдаш за нещо или от нещо, а просто ей така да страдаш. А може би не съм права, може би никой истински не страда вече заради страданието. Хората страдат за истината, за справедливостта, за срама на Темпъл Дрейк, за болезнения живот на черната Нанси Манигоу…

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Дай й сега носната кърпа.

(Стивънз изважда чиста кърпа от джоба си, разтваря я и протяга ръка към Темпъл. Тя не се отмества, ръцете й са кръстосани в скута. Стивънз се изправя, отива до нея и пуска кърпата в скута й, после се връща на стола си.)

 

ТЕМПЪЛ:

Благодаря. Но това сега няма значение. Вече наближаваме края. Можеш дори да слезеш до колата и да запалиш мотора, да загрява, докато свърша. (Към губернатора) Виждате ли? Не ви остава нищо друго, освен да мълчите и да ме слушате. Пък ако не щете, може и да не слушате. Но поне мълчете, изчакайте ме. Няма много да ви задържам, отиваме си, гасите лампите и лягате. Нощта е пред нас: тъмнина, може би дори малко сън… Със същата ръка, с която ще угасите лампата и ще си оправите завивката, може завинаги да отхвърлите Темпъл Дрейк от мисълта си и да забравите какво сте сторили за нея, за Нанси Манигоу, ако изобщо сторите нещо, ако изобщо има някакво значение дали ще сторите или не. И край. Повече никакви тревоги. Чичо Гейвин е само отчасти прав. Не е работата никога да не поглеждаш злото, работата е там, че понякога не можеш другояче, защото просто не са те предупредили. Не е във вечното противопоставяне на злото, да му казваш „не“, преди да си го видял. Трябва да кажеш това „не“ много преди да си научил, че злото съществува. Сега вече мога да запаля цигара.

(Стивънз поема пакета, става и като изважда една цигара наполовина, й го поднася. Тя взема цигарата и вече е почнала да говори; в същото време Стивънз връща пакета на писалището и хваща запалката, която губернаторът, без да откъсва очи от Темпъл, му е плъзнал по масата. Стивънз щраква и поднася запалката. Темпъл не прави опит да запали, държи цигарата в ръка и говори. После я оставя незапалена в пепелника, а Стивънз затваря запалката и отново сяда на стола си, като оставя запалката до цигарите.)

Темпъл Дрейк харесваше злото. Тя тръгна за онзи мач, защото трябваше да се качи на онзи влак, от който после да се измъкне на първата спирка и да се метне в автомобила, за да измине сто мили с един мъж…

 

СТИВЪНЗ:

… който не знае да пие.

 

ТЕМПЪЛ:

(Към Стивънз) Добре, нали аз говоря сега? (Към губернатора) Оптимист! Не младия мъж, той просто се държеше, както си знае. Не той предложи това пътуване. Темпъл Дрейк!

 

СТИВЪНЗ:

Само че с неговата кола. Или по-скоро на майка му.

 

ТЕМПЪЛ:

(Към Стивънз) Добре, добре. (Към губернатора) Темпъл, беше оптимистка! Не че нещо е предвиждала, че предварително е имала някакви намерения. Просто беше уверена, че баща й и брат й познават злото и не биха се разминали с него, без да го познаят. Ето защо не й оставаше нищо друго, освен да извърши единственото, което ако имаше как, биха й забранили. А те бяха прави по отношение на злото; разбира се, и тя беше права, макар че дори тогава не беше лесно; наложи се дори да кара колата, след като стана ясно, че младият мъж не е на прав път, че твърде скоро се е дипломирал в областта на пиенето…

 

СТИВЪНЗ:

Гауън е познавал собственика на къщата, той е настоял да отидете там.

 

ТЕМПЪЛ:

И дори тогава…

 

СТИВЪНЗ:

А когато сте се блъснали, на кормилото е бил той.

 

ТЕМПЪЛ:

(Към Стивънз, рязко) И затова се ожени за мен. Нима трябва два пъти да плаща за това? А не си струваше и веднъж дори да се плаща, нали? (Към губернатора) И тогава…

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

А колко струваше това?

 

ТЕМПЪЛ:

Кое?

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Женитбата му за вас.

 

ТЕМПЪЛ:

На него ли колко му е струвало? По-малко отколкото плати.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

И той ли мисли така?

(Гледат се. Темпъл е нервно възбудена, осторожна и малко нетърпелива.)

Вие ще ми разкажете неща, за които той не знае, иначе бихте го довела със себе си. Нали?

 

ТЕМПЪЛ:

Да.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

А щяхте ли да говорите, ако и той беше тук?

(Темпъл е приковала погледа си в него. Без тя да го забележи, Стивънз прави едва доловимо движение. Губернаторът го спира с жест, който Темпъл също не забелязва.)

След като сте дошла чак дотук и след като, както казвате, ще трябва всичко да разкриете, говорете! Не за да спасите Нан… тази жена, а защото още преди да тръгнете, сте решила, че не ви остава друго, освен да говорите.

 

ТЕМПЪЛ:

Как да ви кажа, не зная дали бих говорила…

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Да кажем, че беше тук, седнал на мястото на чичо ви.

 

ТЕМПЪЛ:

Или може би в някое от чекмеджетата на вашето писалище, а? Той си е у дома. Дадох му приспивателно.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Но само да предположим, че беше тук. Щяхте ли пак да говорите?

 

ТЕМПЪЛ:

Да, щях. Но сега, моля ви, замълчете и ме оставете да приказвам. Ако не млъкнете с Гейвин, как… Дори не си спомням докъде бях стигнала. О, да! Аз видях убийството, или може би само неговата сянка, и човекът ме отмъкна в Мемфис. Зная, зная, имала съм очи да видя, имала съм крака да побягна, можех просто да изпищя по улицата на някое от градчетата, през които минахме, точно тъй, както бих могла да си отида още когато Гау… когато ние блъснахме колата в дървото. Можех да спра и някой автомобил да ме откара до най-близкия град или гара, или пък да се прибера в колежа, че дори и у дома, в ръцете на баща ми и брат ми. Но не, това Темпъл не можеше да стори. Аз избрах убиеца…

 

СТИВЪНЗ:

(Към губернатора) Беше психопат, макар че това на процеса не се изнесе, а когато стана ясно, или можеше да стане ясно, бе вече твърде късно. Бях там, видях го. Един черен дребосък с италианско име, подобен на щурец, само че доста деформиран щурец, мелез, полово импотентен. Но всъщност тя ще ти каже.

 

ТЕМПЪЛ:

(С горчив сарказъм) Скъпи чичо Гейвин! (Към губернатора) О, да, на всичко отгоре и това! Лош късмет! Да паднеш заради едно същество, което няма дори слабостта да бъде мъж, а само убиец… (Млъква за миг и притваря очи, ръцете й са пак скръстени в скута.) Нали ще оставите да довърша, без да ме прекъсвате?

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Да, продължавайте. Не бил мъж.

 

ТЕМПЪЛ:

Той именно не беше… Беше по-лош от баща и от чичо. Щеше да бъде по-хубаво, ако бях богатата заложница на някоя застрахователна компания. Но няма как, отведе ме в Мемфис и ме затвори в публичния дом на улица Манюел, подобно на десетгодишна годеница в испански манастир. А там съответната мадам, с по-орлов поглед и от майка. И една прислужница, негърка, която да пази вратата, когато мадам отсъства — къде ходеше, не знам; къде могат да ходят следобед съдържателните на подобни домове: или в полицията да си платят глобите и подкупите, или в банката, или просто някъде на гости. Не беше много лошо, защото прислужницата отключваше вратата, влизаше при мен и можехме… (за секунда се поколебава) да, точно така, можехме да си говорим. Затворница. Може би в позлатена клетка, но все пак затворница. С парфюми разполагах на килограми. Избираха ги, естествено, продавачките и не ми харесваха, но имах. Той ми купи и кожено палто. Разбира се, нямаше къде да го нося, нали не излизах, но все пак го притежавах. И фантанстично бельо и нощници, също избирани от продавачките, но все от най-хубавите и най-скъпите, според вкуса на портфейла в джоба на една от важните клечки на престъпния свят. Защото искаше нищо да не ми липсва, да съм доволна. Иначе хич и не помисляше дали съм щастлива. Държеше ме за в случай, че полицията го намеси в онова убийство. И не само не се питаше дали съм щастлива, но и труд не си направи да разбере. И така, най-после стигаме до главното. Ще ви го разкажа, за да видите, че е имало защо да ви безпокоим посред нощ с молбата да спасите една убийца.

(Млъква, посяга и взема незапалената цигара от пепелника, схваща, че не е запалена. Стивънз поема запалката от писалището и се наканва да се изправи. Губернаторът му прави знак да не става. Стивънз размисля, сетне плъзва запалката по писалището към Темпъл и сяда. Темпъл я хваща, запалва си цигарата, но само след едно всмукване оставя цигарата на пепелника, обляга се назад и продължава да говори в предишната си поза.)

А аз все още имах и ръце, и крака, и очи. Можех по всяко време да се смъкна по улука, но работата е, че не го направих. От стаята си изобщо не излизах, освен късно нощем — той идваше в затворена кола, с каквито карат ковчезите, сядаше отпред до шофьора, а мадам и аз отзад и тръгвахме с шейсет мили в час из улиците на квартала. Квартал на червените фенери. Повече от това не виждах. Не ми се разрешаваше да се виждам дори с останалите момичета от дома, да седнем на приказка, след като са си свършили работата и си броят жетоните или драскотините… Да, приличаше ми на спалните помещения в колежа! Същата миризма на жени, млади жени, които мислят единствено за мъж. Само че тук бяха по-здрави в ръцете, по-спокойни и не така възбудени — седяха на временно опразнените си легла и разискваха какви реформи трябва да се въведат в техния занаят. Но без мене, без Темпъл Дрейк. Затворена в една стая по двайсет и четири часа на ден, без никаква работа. Правех си модни ревюта пред огледалото с коженото палто и лъскавото бельо. Само негърката сегиз-тогиз ще надникне. И висях така, суха и недокосната, в морето на греха и удоволствията, като че са ме спуснали в океана с водолазен звънец. А той искаше от всичко да съм доволна. Но Темпъл не искаше само това. Трябваше й нещо друго, нещо, което леките момичета наричат „да се влюбиш“.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

О-о!

 

СТИВЪНЗ:

Да, точно така.

 

ТЕМПЪЛ:

(Към Стивънз) Мълчи!

 

СТИВЪНЗ:

(Към Темпъл) Ти мълчи! (Към губернатора) Той, Вители, наричаха го Кривогледия, сам й довел мъж. И този млад мъж…

 

ТЕМПЪЛ:

Гейвин! Млъкни, казвам ти!

 

СТИВЪНЗ:

(Към Темпъл) С такова удоволствие разправяш незначителните подробности, а като допре до истината, „недей“. (Към губернатора) Този млад мъж бил известен в съответните среди като Ред, Ред от Алабама. Не в полицията и не официално, защото не бил престъпник, още не бил станал. Просто един грубиян, вероятно измъчван повече от стърженето на стомаха, отколкото от нещо друго, портиер и бияч в един нощен клуб от покрайнините, собственост и главна квартира на Кривогледия. Малко по-късно загинал на уличката зад затвора на Темпъл. Куршумът бил изстрелян от същия пистолет, с който било извършено и убийството в Мисисипи. Но преди да намерят пистолета и да направят връзката, Кривогледия вече бил също мъртъв, обесен в Алабама за убийство, което не е извършвал.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Разбирам. Значи този… Кривогледия…

 

СТИВЪНЗ:

… разбрал, че един от неговите служители му е изневерил и отмъстил по царски за опетнената си чест? Ще сгрешиш. Подценяваш тоя бисер, това цвете, този безценен камък. Вители! Какво име! Импотентен мелез. Беше обесен на следващата година. Но и това не беше правилно. Подобно премахване е твърде унизително, оскърбително; ако трябва да унищожиш човека, съобрази се с достойнството му. Трябваше да бъде смачкан, смачкан като паяк с огромна и тежка обувка. Той не я е продал. Обиждаш паметта му с такова грубо материалистично подозрение. Той беше пурист, но винаги любител. Дори не убиваше заради ползата. И не от жажда да убива. Беше гастроном, човек на лукса, каквито е имало само векове, хилядолетия преди него. По дух и по вътрешни секреции беше от оная ера на царствени деспоти, за които дори грамотността е била вулгарна, плебейска история; дай му на такъв да се излегне в коприните всред благоуханията и да повика робите-евнуси да му четат, а след всяко четене да взема на роба главата, по един всяка вечер, тъй че никой жив човек, бил той и евнухът-роб, никой да не чуе, да не разбере, да не съпреживее смисъла на съответната поема.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Не мисля, че те разбирам.

 

СТИВЪНЗ:

Помъчи се. Дай простор на онова отвращение, с което стъпваш върху червея. Ако Вители поне това не може да събуди в теб, то животът му наистина ще да е бил празна работа.

 

ТЕМПЪЛ:

Изобщо не се опитвайте. Откажете се, за бога, откажете се. Запознах се с този мъж, няма значение как, и както се казва, влюбих се. Но и това не е толкова важно. Важното е, че писах писмата…

 

ГУБЕРНАТОРЪТ.

Ясно. Това са нещата, които мъжът й не знае.

 

ТЕМПЪЛ:

(Към губернатора) Има ли някакво значение? Дали знае, или не знае? Какво значат едно-две лица, някое и друго име в повече? Нали знае, че месец и половина съм живяла във вертепа на улица Манюел? И дали в леглото ми е имало един или двама? Или трима, или четирима? Мъча се да ви разкажа и това е достатъчно. Не разбирате ли? Само че нека аз сама! Накарайте го, за бога, да ме остави сама да разказвам.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

(Към Стивънз, но наблюдавайки Темпъл) Стига, Гейвин! (Към Темпъл) И така, влюбихте се.

 

ТЕМПЪЛ:

Благодаря ви. За думата ви благодаря. Там тя нямаше никакво съдържание. Но аз бях там, паднала и загубена. Можех да се измъкна по улука или дори по кабела на гръмоотвода, можеше и по-просто: да се преоблека като негърката-прислужница с една бохча мръсни чаршафи и малко дребни пари и да се изпаря през главния вход. Но аз писах писма. Всеки път пишех по едно… после, след като те… впрочем той, след като той си тръгваше. Понякога пишех и две, и три, зависи по колко дни имаше помежду, когато не идваха… когато той не идваше.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

За какво става дума?

 

ТЕМПЪЛ:

Нали знаете, да има нещо да върша, да си запълвам времето, нещо по-добро от модните ревюта пред огледалото. Хубави писма…

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Почакайте. Вие казахте нещо.

 

ТЕМПЪЛ:

Казах, че бяха хубави писма, дори за…

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Не, вие казахте, че това ставало след като те си отивали. (Споглеждат се. Темпъл не отвръща. Към Стивънз) Нима трябва да разбирам, че и оня, Вители, също е бивал в стаята?

 

СТИВЪНЗ:

Да. Нали за това е довел младото момиче. Сега сигурно ти става ясно какво искам да кажа, като го наричам гастроном и ценител.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

И какво искаше да кажеш с обувката и паяка? Но той е мъртъв.

 

ТЕМПЪЛ:

О, да. Мъртъв. И аз бих казала „пурист“. До последния миг. Обесиха го на другото лято в Алабама за убийство, в което не беше замесен, което никой друг от замесените не вярваше, че може да бъде извършено от него. Дори адвокатът му не можа да го убеди да си признае, че и да е искал, не би могъл да го извърши, или не би го извършил, дори да е мислил за това. Да, и той вече е мъртъв, но ние не сме дошли тук за отмъщение.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Да. Продължете. Писмата.

 

ТЕМПЪЛ:

Писмата. Хубави писма бяха. Опитвам се да ви обясня, че макар писани преди осем години, бяха такива, каквито човек не би показал на мъжа си, каквото и да мисли той за миналото ти. (Не сваля очи от губернатора. Признанието е доста мъчително.) Не бихте очаквали нещо подобно от едно седемнайсетгодишно момиче, начинаещо при това. Мисълта ми е, че ще се учудите как едно седемнайсетгодишно момиче, незавършило още и колежа, е могло да научи… съответните думи. Всъщност би трябвало да прибегне до някой стар речник от времето на Шекспир — както казват, тогава хората не се изчервявали от словата. Всеки друг да, но не и Темпъл Дрейк. Тя нямаше нужда от речник, защото учеше бързо, и един урок само стигаше, камо ли три-четири, десет, двайсет или петдесет… Не, и един не беше нужен, защото злото си беше в нея, само чакаше. А тя не беше и чувала, че трябва да се противи на развалата не само преди да я срещне, а още много преди да знае на какво ще се противи. И така, аз пишех писмата, не помня вече колко, но достатъчно, повече от достатъчно. Това е всичко.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Всичко?

 

ТЕМПЪЛ:

Да. Сигурно знаете какво е изнудване. Разбира се, писмата излязоха наяве. И, разбира се, бидейки Темпъл Дрейк, едничкото, което можах да изчисля, за да си ги откупя, беше да създам материал за нова серия писма.

 

СТИВЪНЗ:

(Към Темпъл) Наистина това е всичко. Но му кажи защо това е всичко.

 

ТЕМПЪЛ:

Мисля, че казах. Написах няколко писма, които бихте помислили, че и една Темпъл Дрейк ще се засрами да напише. Тогава човекът, комуто ги пишех, умря, а аз се омъжих за друг и се поправих, най-малкото смятах, че съм се поправила, родих две деца и наех една също така поправила се проститутка, за да има с кого да разговарям, и дори мислех, че съм забравила за писмата, додето един ден не излязоха наяве и тогава открих, че не само не съм ги забравила, ами не съм се и поправила…

 

СТИВЪНЗ:

Така. Искаш ли да разкажеш?

 

ТЕМПЪЛ:

Ти нали проповядваше сдържаност!

 

СТИВЪНЗ:

Проповядвах срещу задоволството от нея.

 

ТЕМПЪЛ:

(Хапливо) О, зная! Само страдание. Не за какво да е, заради страданието! Само защото е полезно, като очистителното. (Към губернатора) Е?

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Младият човек умря ли?

 

ТЕМПЪЛ:

Да. Беше застрелян от един автомобил, докато се промъквал по задната уличка: идваше да се покатери по същия улук, по който можех да избягам, за да се видим, за първи и единствен път да се видим сами; мислеше, че е успял да излъже оня, че ще останем сами, само двамата, без никой друг… Ако любовта може да означава нещо повече от това, че носи нови неща, че те учи, нещо повече от спокойствието, то е да си насаме с човека без капка срам, без дори да съзнаваш, че си гола, защото голотата е част от любовта… И тогава загина, убит, застрелян тъкмо когато си е мислел за мене, когато само след минута може би щеше да е в стаята при мен, вратата заключена, най-после сами! Но всичко се свърши, сякаш никога не е било. Така и трябваше, сякаш никога нищо не се е случвало… Само че стана още по-зле… После дойде съдебната зала в Джеферсън, на мене вече ми е все едно, баща ми, братята ми, после една година в Европа, Париж, на мене пак ми е все едно и накрая наистина ми стана по-леко. Знаете. Щастливи са хората. Чудесни просто. В началото си мислиш: и това да понесеш, и после ще бъдеш свободен. А след това разбираш, че всичко можеш да понасяш и че това няма никакво значение. Защото изведнъж съзнаваш, че може и да не е било. Някой беше писал, може би Хемингуей, че на една жена всъщност нищо не може да й се случи, ако е отказала да го приеме, нищо, че някой ще помни. И освен това хората, които можеха да помнят, бяха и двамата вече мъртви. Същата зима Гауън пристигна в Париж и се оженихме. В нашето посолство. После имаше прием в ресторант „Крийон“. И ако това не може да напарфюмира едно американско минало, какво друго под небето би премахнало лошата миризма? Да не споменавам новия автомобил и медения месец в една вила, тайно построена от някакъв мохемаденски принц за европейската му любовница на Кап Ферат. Само дето… (Замлъква, колебае се за миг, после продължава) … ние, тоест аз, не желаех искрено да изтрия тази миризма… (Напрегнато стиска юмруци в скута си). Нали знаете, една женитба не е достатъчна. Не посолство, не „Крийон“ и не Кап Ферат, а просто да коленичим двама и да си кажем „Грешили сме, прости ни!“ Може би щеше да има и любов, и спокойствие, да няма срам… Но като помнех, че има една недопита чаша, че нещо друго съм пропуснала… (Отново се разколебава, после заговорва бързо) Любов, но и нещо повече от любов. Да не зависиш само от любовта като връзка между двама души; тя да ги направи по-добри, отколкото биха били поотделно. А трагедиите, страданието, твоето и причиненото — нали трябва да да има с какво да живееш дори след брака, защото и двамата знаете, че не можете да забравите. И тогаз почнах да вярвам в нещо повече: че има нещо по-добро и по-силно от трагедиите, което свързва двама души — опрощението. Но изглежда съм сгрешила. Може би не опрощението бе виновно, а чувството за благодарност; и ако има нещо по-лошо от това непрекъснато да отдаваш благодарност, то е да трябва да я приемаш…

 

СТИВЪНЗ:

Точно обратното. Лошото беше…

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Гейвин!

 

СТИВЪНЗ:

Замълчи малко, Хенри. Лошото не беше в доброто име на Темпъл. Нито дори съзнанието на мъжа й. А неговата суета. Тренираният във Вирджиния аристократ, сварен с паднало до коленете благородство като госта в холивудските килери. Ето защо за него опрощението не беше достатъчно, или пък просто не е чел книгата на Хемингуей. Защото след около година неспокойството му под бремето на благодарността взе да се изразява в съмнение, че детето им не е негово.

 

ТЕМПЪЛ:

О, господи!

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Гейвин! (Стивънз млъква.) Стига, казах. Приеми го като заповед. (Към Темпъл) Да, разкажете ми.

 

ТЕМПЪЛ:

Нали се мъча. Очаквах, че главната пречка ще бъде ограбената ищца, а то излезе, че е адвокатът на ответницата. Искам да кажа, мъча се да ви говоря за една Темпъл Дрейк, а нашият чичо Гейвин ви представя друга. Тъй че сега двама съвършено различни хора ви молят за една и съща милост. И ако всеки, за когото стане дума, се раздвои по този начин, вие няма да знаете кого именно да спасите, нали? И понеже стана дума, стигнахме и до Нанси Манигоу. Малко остава. И така, да се върнем в Джеферсън, у дома. Нали разбирате: безчестието, срамът, всичко това осъзнато и завинаги забравено, без повече да ни преследва; заедно — ако ще воним, ще воним и двамата — обичаме се, всичко сме си простили, силни в любовта и във взаимното опрощение. И освен това, имаме всичко: семейство Гауън Стивънз, млади, известни, нова къща на съответната улица, в която могат да се почват съботните гуляи, клуб с млади клубни приятели, достойни, за да може махмурлукът от събота вечер да е достоен за всички клубни махмурлуци след събота вечер, собствени столове в съответната църква, на които да идваш на себе си след съботното пиянство, стига само да не си дотам гроги, че и на църква да не можеш да отидеш. После дойде синът и наследникът. Сега вече имаме и Нанси: бавачка, настойница, катализатор, спойка, както щете го наречете, да държи всички заедно, магнит не само за наследника и за останалите принцове и принцеси, които ще последват, но и за двамата големи глупаци, направени от някаква там материя, чиста или боклук, но по божие подобие; център на нещо, което отчасти наподобява ред, уважение и мир; и съвсем не някоя от едновремешните черни дойки, защото семейство Гауън Стивънз са млади хора, модерни хора, толкова млади и модерни, че останалите млади от клуба им ръкопляскаха, когато решиха да вземат тази бивша черна наркоманка и разпътница да им гледа децата. Но никой от тях и не подозираше, че тази бивша черна уличница е била избрана не от младите Стивънз, а от Темпъл Дрейк, защото черната бивша уличница бе единственото животно в Джеферсън, което можеше да говори на езика на Темпъл Дрейк… (Взима горящата цигара от пепелника и бързо дръпва от нея няколко пъти, продължавайки да говори.) О, да, и за това ще кажа. Довереница. Нали знаете: големият футболист, идолът на пиедестал, боготвореният и боготворящият, дребничкият ритнитопковец от последната провинциална дивизия, който както и да се мъчи, никога няма да се домогне до националния тим. И дългите следобеди, когато е натиснат и последният бутон по разните готварски, перални, чистачни и всякакви други машинарии, а детето, за щастие, е заспало, двете сестри по грях сядат в тихата кухня на кока-кола и почват да споделят професионални тайни и опит. Просто човек, на когото да говориш, всички имаме тая нужда, искаме, трябва да имаме такъв човек — не да разговаряш с него, не да се съгласява с тебе, а просто да мълчи и да слуша. Всички хора имат нужда от такива. На човек просто му се иска да се държи естествено, да бъде поне за миг това, което е; лошото възпитание, за което казват, че раждало скъперниците, извратените, убийците, крадците и всички останали антиобществени елементи, съвсем не е толкова лошо възпитание — въпросът е, че бъдещите убийци и крадци никога не са имали човек, който да ги изслушва; нима тази мисъл не е открита още преди две хиляди години от църквата? За жалост, тя не успя доникъде да доведе нещата, не е лесно да си църква и да се тревожиш за хората; а може би и църквата не е виновна, хората трудно се оправят. Виж, ако половината от човечеството бяха неми, безсловесни същества, на която нищо не им остава, освен да слушат, да слушат брътвежите на другата половина, тогава може би войни нямаше да има. Ето, с това се сдоби и Темпъл: някой, комуто плащаш всяка седмица, за да те слуша. В началото мислех, че това ми стига, но после дойде друго дете, мъничкото, орисаната жертва. Може би смятате, че сега вече Темпъл наистина няма за какво повече да мисли, тя е в пълна безопасност, на нея може да се разчита — нали сега вече, има две котви, както се изразяват моряците. Само че и това не ми беше достатъчно. Защото Хемингуей е прав. Искам да кажа онова, което говори за жената. Имаш два избора — да откажеш, или да приемеш. Да, и когато разбереш, че трябва да… откажеш?…

 

СТИВЪНЗ:

Сега за писмата.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Мълчи, Гейвин!

 

СТИВЪНЗ:

Не, сега ще поговоря аз. Ще се придържаме докрай о спортната терминология. Да наречем всичко това е щафета, в която по-старшият състезател ще отнесе палката, дръвчето, клечката, издънката — както щеш му кажи — нагоре, до върха на символичния хълм.

(Светлините трепват, отслабват, но след малко отново възвръщат първоначалната си яркост, като че просто са дали някакъв сигнал, някакво предупреждение.)

Писмата. Изнудата. Изнудвачът беше братът на Ред, по-малък от него и, естествено, престъпник, но все пак мъж…

 

ТЕМПЪЛ:

Недей! Недей!

 

СТИВЪНЗ:

(Към Темпъл) Мълчи. Аз се изкачвам по хълма. Тук пропасти няма и освен това нося само една обикновена щафета. Преди писмата има нещо друго. Първото нещо беше благодарността. Така стигаме чак до съпруга, до моя племенник. И когато казвам „минало“, имам пред вид ония неща, които мъжът й е знаел досега, а по негова преценка то му е било достатъчно. Защото много скоро открила, схванала, че едва ли не целият остатък от дните, пък и нощите й, ще премине в опрощение, тоест непрекъснато ще й се напомня — разбира се, не може би пряко, но във всички случаи ще й се дава да разбира, че за нещо и е било простено, та да бъде вечно благодарна на своя благодетел. Но затова пък от нея се е изисквал все по-голям такт и все по-голямо търпение, каквото тя сигурно не е подозирала, че притежава, понеже до този момент не й е било нужно да го проявява, такт и търпение да прави благодарността си приемлива и може би достойна за високите изисквания на благодетеля. Мъжът й, моят племенник, извършил по свое мнение върховна жертва, за да оправдае своята роля в нейното минало; а тя не се съмнявала в способността си да му дължи все по-голямо чувство на благодарност, толкова, колкото растящите апетити на опростителя изисквали срещу направената жертва. Тя смятала, че трябва и жертвата да приеме, тъй както приела и благодарността. Но да не забравяме, тя все още разполагала и с нозе, и с очи и можела по всяко време да си отиде, да избяга, макар миналото й да показвало, че не е в състояние да използува двигателните си възможности за бягство от заплахата и опасността. Разбираш ли дотук?

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Да. Продължавай.

 

СТИВЪНЗ:

После открила, че детето, първото, скоро ще бъде повече от факт. В тия първи минути положително е изпитала нещо като обезумяване. Сега вече не можела да избяга, времето било минало. Но и нещо по-лошо. Като че за първи път й се отварят очите и тя разбира, че всеки човек по някакъв начин е длъжен да заплати за миналото си. Може би е знаела и приемала това, но до този момент не му е обръщала достатъчно внимание, смятайки, че ще може с всичко да се справи, че е неуязвима. Но ето че сега щяло да се роди дете, крехко и беззащитно. Но нали човек никога не се отказва от надеждата, та дори и след като му стане ясно, че не само може всичко да понесе, но и ще го понесе! И още в минутите на безумство тя вече била открила своята надежда; крехката и беззащитна невинност на детето. Ако има бог, той би пазил него, не нея. Повече нищо не й трябвало, нищо повече не искала; щяла някак да се справи, да понася, но детето трябвало да остане настрана от нейното минало, защото било невинно, макар и за това да имала скрити съмнения… Разбираш ли какво ти говоря?

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Продължавай.

 

СТИВЪНЗ:

И тъй най-сетне й олекнало. Не толкова истинска надежда, колкото лекота. Естествено, и тук трябвало да се балансира, но тя знаела как се ходи по въже. Излизало, че е подписала примирие с господа. Не се опитала никого да измами и родила момче, нейно и на мъжа й. Не се опитала да махне детето, защото никога не разбирала бременността по-другояче, освен нормално; всъщност физическата болка на бременността и раждането й напомняли за подписаната отдавна разписка, макар и измислена, за една полица, която всеки рано или късно плаща. И като решила, че ако има бог, той за всичко ще се погрижи, оставила се в ръцете му. Ясно ли ти е?

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Продължавай.

 

СТИВЪНЗ:

Сега можеш да разбереш какво става, когато идва второто дете. Вниманието й изведнъж трябва да се разстрои, мисълта за трима почти не оставя място за предпазливост, трябва да се лута между три неща: бъдещето, съдбата и миналото — сделката с бога, опрощението и благодарността. Превръща се в жонгльор, но не с обикновените дървени бухалки или топки, а с три стъклени кълба, в които се плиска нитроглицерин, при това ръцете й не стигат и за едно: с едната да предлага своето примирение, с другата да приема опрощението, а е необходима трета да отдава благодарността и може би още една, четвърта, все по-необходима с течение на времето, с която да поръсва захар и разни подправки върху тази благодарност, та да я прави по-вкусна и приемлива за нейния консуматор; откъде да намери време за всичко, как да бъде предпазлива, а е възможно да е дошло и отчаянието, или пък всичко се е случило, когато мъжът й за пръв път е отхвърлил, или просто поставил под съмнение своето бащинство по отношение на сина. Както и да е, тя отново е бременна; нарушила е думата си, унищожила е талисмана и вероятно петнайсет месеца преди писмата вече е знаела, че това ще е краят. И когато пристига човекът със старите писма, тя сигурно не се е изненадала: тя просто година и нещо се е питала в какъв вид ще се яви второто пришествие. А то трябва да се приеме. И заедно с него — облекчението. Защото най-сетне каквото е имало да става, ще стане: покривът се е продънил, лавината е изтрещяла и сега вече е свършено и с безпомощността, и с неспособността — старата чупливост на кости и плът вече не е фактор и кой знае, може от всичко това да дойде тържеството, гордостта. Чакал си разрушението, преживявал си го, било е неизбежно, нямало е на какво да се надяваш. И все пак не си извил и сгушил глава, не си примижал, не си вдигнал ръце да се запазиш; наистина не си гледал края непрекъснато в очите, но то не е било, защото си се страхувал от него, а защото си бил зает с друго: да стъпваш по тази земя, без да се олюлееш, без да загубиш равновесие, макар да си знаел, че всичко това е напразно; триумф на чупливостта, която сега вече не те засяга: най-страшното, което може да се очаква от една катастрофа, е да смаже и премахне тази чупливост — та ти се оказваш по-добрият, преживяваш дори катастрофата, задължаваш я бързо да отмине. И нямаш с какво да я посрещнеш, освен със същата тази чупливост. И от какво може да те лиши тя? От същите неща, които преди шест години сам си отписал като нямащи никаква цена.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Кажи за човека.

 

СТИВЪНЗ:

Мислех, че разбираш. Боляло я още за първия…

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Какъв пръв?

 

СТИВЪНЗ:

Първият мъж, Ред. Нима нищо не разбираш от жени? Не съм виждал нито Ред, нито следващия, брат му, но и тримата, двамата братя и мъжът й, сигурно много са си приличали, или поне постъпките им са били едни и същи — поставяли са й невъзможни, неизпълними изисквания, и тримата запленени дотолкова, че били готови да поемат всякакъв риск при едва ли не невероятни условия. Ще кажеш просто, че са първи братовчеди.

 

ГУБЕРНАТОРЪТ:

Добре, кажи сега за втория.

 

СТИВЪНЗ:

В началото той за нищо друго не мислел, от нищо друго не се интересувал, освен от пари — да вземе пари срещу писмата, да си плюе на петите и да изчезне. Разбира се, той и накрая пак за пари е ламтял, макар вече да е знаел, че ще се наложи да вземе и нея, и детето й и да е можел спокойно да се откаже — за какво му е една избягала съпруга и едно невръстно детенце? Всъщност основната и фатална грешка на Нанси в оная фатална и трагична нощ била в това, че не дала на човека парите и скъпоценните камъни, които била намерила в скривалището на Темпъл. Така е щяла да вземе писмата и завинаги да се отърве от него, а не да крие парите и скъпоценностите от Темпъл. Сигурно същото си е мислела и Темпъл, тъй като го е излъгала за точния брой на сумата — казала му, че са само двеста долара, когато те били в действителност около две хиляди. Той наистина единствено парите е искал и колко много е държал на тях се вижда от това, че е бил готов на всичко. А има и друг вариант. Може да е бил още по-хитър и по-съобразителен за възрастта си, макар че кой знае дали тъкмо така е разсъждавал; все пак имал възможност да осъществи един нов вид отвличане, тоест да вдигне със себе си една пълнолетна жертва, която сама може да подписва чековете си, а за по-сигурно ще носи и пеленаче. При това нямало защо да я убеждава или насилва, защото тя щяла да стори това по собствена воля и тогаз, все тъй по мирен начин, щял да лежи по гръб и да й тегли парите, използвайки крехкото здраве на бебето за опорна точка на своя лост. А може и да не сме на прав път, може би в началото и тя е мислела само за парите. Като си събрала скъпоценностите и разбрала къде държи мъжът й ключа от касата (дори си представям как една нощ, след неговото заспиване, тя отваря касата да преброи парите, или най-малкото да се увери, че този именно ключ отваря касата), тя сигурно се е мъчила да си изясни защо не е дала парите, за да си вземе писмата и да ги унищожи и завинаги да се спаси от тоя дамоклев меч. Но тя не постъпва така. Защото Хемингуей е напълно прав: човек или приема, или отхвърля. Важното е само предварително да ти кажат какво трябва да отхвърлиш; боговете са длъжни да ти дадат една ясна картина, за да направиш и точен избор. А не да се залъгваш от… кой знае?… от спомена за една нежност в ония следобеди в Мемфис, за оня меден месец в присъствието на трето лице; в този случай не е имало нищо по-добро — за самия Ред малко страх, малко невероятни надежди, едно нечувано удивление при вида на това щастие, което ти пада право от небето, а за Темпъл бягство от една банда при един само човек, който най-малкото й показва една имитация на ухажване и й дава възможност за пръв път да каже на мъж „да“, принуждавайки я да си вярва, че е могла евентуално да каже и „не“. Предполагам, че новият, изнудвачът, малко е приличал на брат си, просто един по-млад Ред, и — ако ми разрешите — не така опетнен, така че да си е помислила: ето, най-после мога да забравя тия шест години на борба и напрежение, на ужас и наказание. И ако тъкмо това тя имаше предвид, права е. Той е бил мъж, най-после мъж след цели шест години на опрощения, обезличили не само опрощаваната, но и нейната благодарност. Разбира се, недостоен човек, престъпник, способен на изнудвачество, порочен, орисан да носи само зло, провала и разрушение за всеки, който е достатъчно глупав да влезе в неговата орбита и да залага заедно с него. Но в сравнение с тези шест години, той поне е мъж, силен и безмилостен, неумолим в своята аморалност, а това му придава някаква цялост и чистота, човек, който никога няма да има защо, нито пък да пожелае да прощава някому за нещо, човек, който никога не би се досетил, че някой има нужда от неговата прошка; такъв човек няма да й прощава, най-многото ще я насини, два-три зъба ще й избие и ще я захвърли в канавката.

(Светлините почват бавно да помръкват, докато сцената потъва в пълен мрак, а Стивънз продължава да говори.)

В началото довереното лице била Нанси, която все още може би вярвала, че едничкият проблем е как да се намерят парите, които изнудвачът иска, без за това да разбере господарят, съпругът на господарката. Но скоро Нанси схваща, че всъщност не е никакво доверено лице, а по-скоро шпионка на господарката си: тя вижда, че Темпъл е взела парите и скъпоценностите от касата на мъжа си, но не ги е дала на изнудвача и не е получила писмата, вижда, че Темпъл е замислила нещо повече от заплащането на писмата.

(Сега вече сцената е тъмна. Стивънз продължава.)

И Нанси на свой ред намира къде Темпъл е скрила тези пари и скъпоценности, взима ги и ги укрива от Темпъл; това става през нощта, когато Гауън замина за една седмица на риболов и взе със себе си момчето с намерението да го остави в Ню Орлеанз при баба му и дядо му и на връщане да го прибере. (Към Темпъл в мрака) Сега му разкажи нататък.