Серия
Грях и спасение (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Requiem for a Nun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Второ действие

Златният купол (В началото бе словото)

ДЖЕКСЪН. Надморска височина 88 м.; Население в 1950 г. 201 092 жители. Мястото било определено от експедиция, състояща се от трима комисионери, избрани, назначени и проводени с тази едничка цел, на високия рид над реката Пърл в приблизително географския център на щата не за да бъде пазарен или промишлен град, дори не като място, дето да живеят хора, а да стане столица, столицата на една общност;

 

Тази заоблена могила, този позлатен цирей бил постановен още от самото Сътворение, много преди и вовеки след изпаренията, от които се родили светлината и мракът, една лишена от време, от годишни времена и най-вече от зима миазма, от която излиза не вода, или земя, или живот, а всичките заедно, неунищожима и неразкъсваема; един биологичен разтвор, едно вечно размножение, една майчина утроба, една неукротима подутина, едновременно баща и майка, едно грандиозно изхвърляне на семе, което се множи чрез деление във врящия хаос отпадъци от небесната работилница; това лазещо и пъплещо оплождане, което бележи с трипръстите мастодонтски следи сочнозелените повои на въглищата и земното масло, над които влечугите с техните колкото грахови зърна мозъци диплят тежкия, прорязан от криле въздух;

 

А после ледовете и все така тази заоблена могила, този пъпчив купол, това наполовина заровено кълбо; земята се олюлявала, надигала в мрака своите проточени хълбоци, провирала нагоре из под полярния похлупак тази неукротима екваториална утроба, при което мразовитите гилотини насичали в тази бяла и своеволна празнота и последния звук, последния вик, замрели, избледнели и повече непоявили се, а земята, заслепена и с отрязан език, продължавала да се върти и да подскача по своята отдавна вече объркана звездна орбита, замразена, безрадостна; и все пак имало там едно едва доловимо блясъче, една искрица, една позлатена трошица от вечния стремеж на човека, този златен купол, предопределен и непроницаем, един огнец в зародиш, по-устойчив от леда и по-непоколебим от студовете; земята пак се заолюлявала, за да се отърси; едва-едва, раздирайки долините, разкъсвайки хълмовете, ледовете почнали да чезнат; земята пак се килнала да оттегли морските брегове с огърлието от кухите люспи на всякакви главоноги и да образува от тях концентрични очертания, досущ като пръстените по отрязания дънер, по които се броят годините на дървото; и в това оттегляне на юг към смълчания и приканващ блясък на пищните ливади за въздуха и светлината се открила широка и празна страницата на този континент, готова за първия знак в този отсега нататък редовен дневник — една лаборатория, която покривала двайсет днешни щата, построена и предопределена, за да създаде само един щат: с редовната и небързаща смяна на годишните времена, на дъжда със сняг, на поледицата с топене, със слънцето и ветровете да проникнат в почвата и да я отпуснат, със стоте реки, сливащи се в една огромна, в един Баща на реките, който ще понесе на юг и все на юг богатата тиня, ще разяде ридовете, та да мине по тях безконечната върволица от крайречни градчета, ще наводни низините на Мисисипи и ще напласти един връз друг тинестите пролетни наноси, издигайки така малко по малко, от година на година и от век на век земната повърхност, за да може тя след време да трепери под колелата на влаковете;

 

Тази дълбока и богата черна наносна почва, в която памукът ще расте по-висок от главата на конник, се покрила с джунгла, с непроходим гъстак от тръстики и увивни стебла, заплетени в небеустремени евкалипти, кипариси и хикори, горуни и брястове; из тях вече бродели, оставяйки дирите си, познатите силуети на мечки, елени и пантери, бизони, вълци и алигатори, и стотици други дебни животинки, както и хората, дошли, за да им дадат може би имена; хората също безименни, ала все пак предшественици, дошли да издигнат могили, та да се предпазват от пролетните разливи, и да оставят примитивните си сечива, тези отдавна изчезнали люде, ограбени от други, които на свой ред са били ограбени и изчезнали: дивите племена Алгонкуин, Чикасо, Чоктоу, Начез и Паскагула, изненадани взирайки се от високите ридове на своята девственост към водите на реката, където една ладия носела трима французи, едва имали време да се извърнат и какво да видят: зад тях, откъм брега на Атлантика се задавали десет, после сто и после хиляда испанци: и това било един прилив, един прибой, едно тройно нахлуване и отдръпване, тъй неочаквано и бързо за бавната и спокойна хроника на наносните почви, че приличало на щракването с пръсти, което фокусникът прави, преди в следващия миг да покаже цялата колода: за миг французите, после испанците за още два мига, сетне пак французите за два мига и пак испанците за още един, после пак французите съвсем за кратко, за един полудъх, защото тогава пристигнал англосаксонецът, пионерът, едрият мъжага, който размахвал своето протестантско писание и варял уиски, в едната ръка с библия и глинена чаша, а в другата с туземната томахавка, грубоват и буреносен не от порочност, а просто от преизтощение на всички видове жлези; встрастен към жената и полигамен: един женен непобедим ерген, повлякъл непразната си жена и почти всички от нейните най-близки роднини в непроходимите влажни лесове, принуждавайки я да ражда децата му зад стобори от надупчени с куршуми дъски, по места, ненанесени по никоя географска карта, на левги разстояние от никъде; после пак да я вдига на път, този път с още една жена, за да утоли сърбежа в нозете си, който ще го отведе до крайната цел, в същото време разпилявайки своето кипящо семе в стотици мургави утроби из тия хиляди мили пустош; невинен и измамван, плашлив от скъперничество, от състрадание, боязлив предварително да разсъждава, решил да променя лицето на земята: да изкоренява дървеса, расли по двеста години, за да измъкне от хралупите им някоя мечка или шепа див мед;

 

И също минал и заминал. Мечките и дивият мед отдавна изчезнали, ала той продължавал да събаря двестагодишните дървета; в коренищата им нямало нищо друго, освен по някой пор или опосум, чиито кожи не стрували повече от два долара, обърнал земята в едно плачевно нищо, от което пръв побягнал, не по петите, а заедно с бронзовокожите хора, които сам бил ограбил, защото и той като тях можел да вирее само в една природа, която го храни; така изчезнал, отнасяйки гладните часове на куркащите си черва и повече не се явил; оставил само своя призрак, един парий извън законите, сега вече без светото писание, въоръжен единствено с пищова на разбойника, на убиеца — да обитава покрайнините на тази пустош, разнебитена с негова помощ, защото сега градовете край реката шествали по ридовете: Сейнт Луи, Падука, Мемфис, Хелена, Викзбърг, Начез, Батън Руж — градове, населени от мъже, непрестанно брътвещи юридическа терминология, с широки и пъстри жилетки и сюртуци, хора, които притежавали черни роби и спели в легла стил ампир, имали писани скринове и позлатени часовници, които крачели под ридовете и пушели пури; там, в една от своите последни вечери, пионерът се помъчил за сетен път да се разбунтува, за да изгуби и без това евтиния си живот от жестоките ками на своите пияни и евтини себеподобни — преследван и гонен в чезнещите си превъплъщения на Харп и Хеър, Мейсън и Мъръл, или застрелван на място, или измъкван насила от тайните му скривалища в горите край пътя за Начез и отвеждан в градовете за окончателния апотеоз в някоя съдебна зала, след която идвала бесилката на някой клон;

 

Отишли си тези дни, тези стари, храбри, невинни, буреносни дни, нямащи утре; последните каици и баржи (скоро те се превърнали в легенда и дори дядовците не можели да си ги спомнят — сега герой на реките бил парният плаващ игрален дом) били продадени на дъски за огрев, а храбреците от племената чоктоу и чикасо, с подстригани коси и гащеризони, стиснали остени вместо бойните брадви, вече се стягали да заминат на запад в Оуклахома и наблюдавали как прахоляците разорават и най-плитките, и най-отдалечените в лесовете реки, леко докосвайки с пернатите си колела затъналите в тинята кости на убитите от Хеъровци и Мейсъновци; било дошло ново време, нова ера, началото на едно хилядолетие; по речните прегръдки на това средище на континента се разпростряла като паяжина, като кръвоносна система, една огромна търговска мрежа; Ню Орлеанз, Питсбърг и Форт Бриджър в Уайоминг се превърнали в предградия помежду си, неделими в съдбата; хората все тъй брътвели за ред и законност, устата им звучала със звъна на парите, една единодушна златна мисъл поздравявала с вой безграничното, неизмеримо утро на нацията: печалбата плюс властта дава сигурност; една нация от общности; и този купол, този позлатен цирей се издигал като балон в една Идея, висял като буреносен облак над бившата пустош, привличайки всички погледи: Мисисипи — един щат, една общност, един триумвират на законодателна, съдебна и изпълнителска власт, но все още без столица, упражнявана сякаш в полска главна квартира, сякаш все още на път към онова неизбежно и високо място в съзвездието от щати; ето защо в 1820 година, от своя полски команден пункт в Колумбия властта избрала, назначила и проводила троицата комисионери Хайндз, Латимор и Патън — не трима политици и съвсем не трима временно служещи на политиката, а войници, строители и патриоти — войникът да вземе предвид обстановката, строителят да вземе предвид въжделенията, а патриотът да се придържа здраво о мечтата — трима бели мъже в индианска пирога тръгнали бавно към празните ръкави на една необятна река, както две столетия преди тях тримата французи със своята северняшка баржа;

 

Но тези не се оставили на водите да ги носят, а грабели, защото се движели срещу течението, те идвали в тайнствената непознатост не безволево, а да установят в дивотиите едно място, където хората ще обединят съзнание и свободна воля — нищо не пропущали, гледали по гъсто обраслите непроницаеми брегове, знаещи, че оттам може би ги следят враждебни, непоправимо враждебни очи, но вече без да им обръщат внимание, не защото смуглите обитатели на лесовете, вече и без това ограбени, били все още неизкореними, а защото тяхната ладия носела не сантименталния окървавен кръст на Исуса и на свети Луи, а везните, меча и превръзката за очите — все нагоре по реката до могилата Лефльор, където бил разменният търговски пункт, основан от канадския пътешественик, чието име, произнасяно и писано „Лефлър“, щяло да бъде присвоено от наследствения главатар на племето чоктоу, полуфранцузин и полуиндианец, застанал на страната на бледоликите в Съвета на танцуващия заек, който щял да си остане в Мисисипи дори след като племето му се премести на запад, да се превърне в един от първите робовладелски плантатори, да отглежда памук и да остави подире си цяла околия и околийски център, носещи неговото име, и плантация, носеща името на една от любовниците на френския крал; най-после поспрели, но не преставали да гребат с веслата, за да задържат пирогата срещу течението и не вдигнали погледи нагоре към тъмните сиромашки лица, които ги наблюдавали от върха на могилата, а се спогледали помежду си в усмирената ладия и си казали: „Тук ще е градът, тук ще е щатът.“

 

В 1821 година генерал Хайндз и неговите съкомисионери заедно с Ейбрахам Дефранс, надзирател на обществените строежи във Вашингтон, пристигнал като техен съветник, начертали града съгласно плана на Томас Джеферсън отпреди седемнайсет години и построили щатското събрание, десет на петнайсет метра тухли, кал и местен варовик, но все пак достатъчно широко, за да побере мечтата. Първото законодателно събрание се открило в 1922 г.

И кръстили града на името на един друг стар герой, боен другар на героя Хайндз от войната с англичаните и семиньолите, който скоро щял да стане президент — старият дуелист, кавгаджията, този кльощав, свиреп, крастав, но издръжлив стар лъв, който постави добруването на нацията над Белия дом, а здравето на своята нова политическа партия — и над двете, а над всичко това не честта на жена си, а принципа, че трябва да се защищава честта, независимо дали я има или я няма; Джексън, този нов град, създаден не за да бъде град, а централен пункт за управляването на хората, може би взел нещо от куража, издръжливостта и късмета на войника;

 

И имал нужда от тях, най-малкото от късмета: през 1829 година Сенатът приел закон за преместването на щатската столица в Клинтън, но щатското събрание го отхвърлил; в 1830 година то самичко гласувало да се премести столицата в Порт Гибсън на Мисисипи, но в следващия миг размислило и решило да я премести във Викзбърг, но и от това нищо не излязло, защото не останал никакъв документ, от който да се вижда какво точно се е случило (Шерман ги изгорил в 1863 г. и писмено уведомил за това висшестоящия си началник генерал Грант.) За Конгреса това може би е било изпитание и безполезни прения в браздите на навика, далеч от единодушието и присъствието на тримата мечтатели, които гребели срещу течението и донесли мечтата; додето в 1832 година в самозащита или може би от умора най-после била написана конституция, определяща Джексън за столица, не за вечни времена, а поне до 1850-а, когато един може би по-зрял законодател щял вероятно да надрасне страха от промените;

 

А това за момента било достатъчно. Джексън бил вече сигурен в себе си, неподатлив на чужди капризи; твърд и здраво основан, той щял завинаги да издържи. Прииждали хора да живеят в него, последвали ги железопътните линии и пресекли със стоманата си ерата на параходите: през 36-а година железница до Викзбърг, през 37-а — до Начез, а най-после съединили двете и се получил път от Ню Орлеанз до Тенеси, както и Южната железница до Ню Йорк и Атлантическия океан; твърд и здраво основан; в 1841-а под неговия купол пристигнал Хенри Клей и пак тук било свикано събранието, което обсъдило последния му компромис[1]. Тук в 1861-а щатското събрание решило Мисисипи да стане третата звезда в едно ново съзвездие от щати, ръководещи се от принципа, че доброволните човешки общности трябва не само да бъдат свободни, но и откъснати от намесата на Вашингтонската федерация; този купол познавал генерал Пембъртън, излязъл в защита на същия този принцип, познавал Джоузеф Джонстън, познавал Шерман, познал и пожара, след който не останало нищо — само един град на голите комини (едно време по улиците ровели свини, а сега плъхове), град управляван сега от генерал на Съединените щати; а в това време продължавала да се влива нова кръв: хората притиснали федералните армии с мухлясало жито, развалено месо и болни от шап мулета, а на федералните коменданти предлагали дюшеци, натъпкани с празните бюлетини, на които новоосвободените роби трябвало да се подписват с неграмотните си хиксове;

 

И оцелели; властта, която побягнала от войските на Шерман през 1863-а, се върнала в 65-а и дори укрепнала, въпреки че градската управа от северняшки агенти останала още дълго, след като щатът я лишил от всякакви права; в 1869-а бил основан колежът за негри Тугалу, в 1884-а от Начез пренесли тук негърския колеж Джексън; в 1887-а жените от Джексън уредили прочутия бал, приходите от който трябвало да издигнат паметник на загиналите конфедерационисти (балът продължил три дни); в 1844-а Джеферсън Дейвис за последен път държал реч в стария капитолий — в 1890-а най-голямото досега щатско събрание гласувало сегашната конституция;

 

И останали хората и железниците: Нюорлеанската и Великата Северна по долината на река Пърл, линията Гълф — Мобай и Северната североизточна; Алабама и черните източни прерии били просто на един хвърлей от една линия до Язу Сити и градчетата по горното течение на реката превърнала петте езера в пет междуградски гьола; в Южен Мисисипи настъпил небивал разцвет на дърводобива и сред магнолиите и аромата на жасмин и олеандър изведнъж зазвучали чак чикагски гласове; за десет години населението се удвоило и утроило, в 1892-а отворил вратите си колежът Милсапс, заемайки мястото си между едни от най-първите заведения за висше образование; сетне дошли природният газ и петролът, подобно на прелетни птици из пътищата взели да се срещат коли с тексаски и оуклахомски номера, а извисените пламъци на петролните кули лумнали като нажежени пера над вековните пепелища от лагерните огньове на чикасите и размитите дири на елените; в 1903-а бил завършен новият капитолий — златният купол, подутината, позлатеният цирей, по-вечен от миазмите и от гигантските химерични динозаври, по-устойчив от ледовете и от студа, който сковава земята на мръкване, възвисен, увиснал като ослепително кълбо над центъра на щата, нито да го гледаш, нито да извърнеш поглед, абсолютен, неотразим, вдъхновяващ;

 

ДЖЕКСЪН. Надморска височина 88 м.; Население в 1950 г. 201 092 жители.

Железопътни магистрали: Илиной — Централна, Язу & Мисисипи, Алабама & Викзбърг, Гълф & Шип Айлънд.

Автобуси: Три — Стейт транзит, Ванардо, Томас, Грейхаунд, Дикси — Грейхаунд, Оливър.

Въздушни съобщения: Делта, Чикаго & Съдърн.

Градски транспорт: автобуси, таксиметрова служба.

Преспиване: хотели, туристически лагери, частни квартири.

Радиостанции: две.

Развлечения (хронични): баскетболен турнир, музикален фестивал, лунапарк за юноши, първомайски фестивал, щатски турнир по тенис, регата на Червен кръст, щатски панаир, модно ревю на облекло за млади хора, конни надбягвания на скаутките, фестивал на коледарски песни.

Развлечения (остри): религия, политика.

Бележки

[1] В този пасаж и надолу Фокнър споменава имена и събития, свързани с откъсването на южните щати в т.н. Конфедерация, както и с Гражданската война, върнала ги обратно към САЩ. — Б.пр.