Серия
Грях и спасение (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Requiem for a Nun, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Уилям Фокнър, Слез на земята, Моисей

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

Художник: Антон Радевски, 1983


Първо действие

Съдилището (или името на града)

Съдилището е малко по-младо от града, родил се някъде в началото на века като търговска база на Агенцията за размяна на стоки с племето чикасо. Тъй продължило приблизително трийсет години, додето най-после открили не толкова, че им липсва място, където да си държат книжата и съвсем не че имат нужда от такова, а че само и единствено създавайки или поне обявявайки за създаването на нещо подобно, ще могат да се оправят с положение, което инак някому щяло доста пари да струва;

 

Поселището притежавало разни книжа; като се захване от простото обезземяване на индианците, положило основата на един нищожен архив, да не говорим за естествените хартиени отпадъци от хлабавия съюз на хората срещу обкръжението — в ония времена и в оная пустош — в нашия случай някое мизерно пожълтяло, оръфано, несвързано и понякога неграмотно листче я за отдаване на земя, я за прехвърляне и други поземлени дела, данъчни списъци и списъци на доброволните отреди, сметки от продажби на роби и банкови справки за фалшиви банкноти и валутни съотношения, актове, ипотеки и списъци на наградите за залавяне на избягали или откраднати негри и всякакъв друг добитък, всекидневно водени бележки за раждания, венчавки и погребения, публични обесвания и разпродажба на земи — всичко туй бавно се трупало за тия три десетилетия в нещо като пиратски железен сандък в задната стаичка на пощата, магазина и разменния център, които се намирали на едно място, додето дошъл онзи ден трийсетина години по-късно и тогава благодарение на едно бягство от затвора, станало с помощта на един древен чудовищен железен катинар, пренесен на кон на хиляда мили от Каролина, сандъкът бил преместен в новата малка пристройка, наподобяваща навес за дърва или сечива, скована два дни по-рано до външната стена на вече разклатения дървен и измазан с напукана кал затвор; така се родило съдилището на околията Йокнапатофа: по чиста случайност не само по-младо от затвора, а по начало дошло на тоя свят ей-така, заради нещо непредвидено; и сандъкът, съдържащ документите, не че е бил местен от място на място, а просто пренесен само на едно място — от задната стаичка на разменния пункт, и то не заради някаква причина, криеща се в самата задна стаичка или в самия сандък, а напротив, защото той, сандъкът, не само никому не пречел в задната стаичка; там почнал да им липсва, когато го пренесли, тъй като служел за сядане сред буретата с барут и уиски и под каишите осолена сланина, окачани зимните нощи около печката; преместен бил по простата причина, че селището (за една нощ то щяло да се превърне в град, без изобщо да е било село, и една утрин след около стотина години щяло стреснато да се пробуди от своя задружен сън в един хаос от ротариански клубове, търговски камари и градски забележителности: в едно бясно тремоло на празни тъпани, водещи наникъде, но затрещели просто за да гърмят по-оглушително от всяко друго по-малко човешко сборище на север и на юг, на запад и на изток, наричайки се град, тъй както Наполеон се бе нарекъл император, и защищавайки своя напредък чрез натрупването на списъците от поредните преброявания — една треска, една лудост, която занапред вечно щеше да смесва пресяването с движение, а движението с прогрес. Но до това щеше да се дойде чак след стотина години; сега тук минавала границата, а мъжете и жените били хора — пионери, храбри, прости, издръжливи, дошли да дирят пари, приключения, свобода, или просто избягали, без много да му мислят как / открило изведнъж, че е изправено не толкова пред въпрос, който трябва да се реши, а по-скоро под един дамоклев меч, от който трябвало да се спаси;

 

Дори бягството от затвора било случайно: една банда трима-четирима бандити от Начез (двайсет и пет години по-късно легендата щеше да уверява, а след сто — все още да твърди, че двама от бандитите били самите братя Харп, най-малкото Големия, тъй като обстоятелствата, начинът на бягството оставили подире си нещо като миризма, като аромат, някаква гаргантюанска и едновременно безгрижна игривост, смешна и ужасяваща, сякаш селището бе станало измамена жертва на някой безработен и капризен великан. Което — че са Харп — е невъзможно, тъй като по него време Харпови, пък дори и последните разбойници от шайката на Мейсън са били вече мъртви, пръснати и следователно крадците по всяка вероятност са принадлежали на Джон Мъреловата банда, ако изобщо трябва да ги причисляваме към нещо друго, освен към едно най-обикновено братство от грабители) била случайно пипната от една случайна група цивилни военни доброволци и докарана в затвора на Джеферсън, който се случил най-близо; доброволците били част от сбралите се два дни преди това в Джеферсън за шишовете на открито по случай Четвърти юли, а самият гуляй на втория ден бил вече поусмирен чрез изключването на едно пияно множество, в което и най-упоритите оцелели били достатъчно уязвими и затова цивилното население ги изхвърлило от селището, като групата, която щяла да залови бандитите, била откарана с фургон, все още в състояние на несвяст, до едно тресавище на четири мили от Джеферсън, известно като Дъното на вихрушките, където опънали бивак да си възстановят силите, или поне нозете, и където същата нощ четиримата — или може би трима — бандити, връщайки се от последния си подвиг, ненадейно налетели на лагерния огън. Тук сведенията се размножават: едни казват, че сержантът, командващ отреда, познавал един от бандитите като дезертьор от неговата собствена част, други твърдят, че един от бандитите познал в сержанта един от предишните си преследвачи. И в двата случая на четвъртата сутрин всички, хванати и хващачи, се върнали вкупом в Джеферсън, според някои дошли заедно да търсят още нещо за пиене, а според други хващаните докарали хванатите обратно в селището за отмъщение, дето ги били изгонили. И тъй като всичко ставало в ония пионерски, погранични времена, когато личното своеволие и свобода били едва ли не физическо удоволствие като пожарите, или като наводненията, и когато някоя човешка общност не можела да се намеси в нравите на другите, доколкото неморалните практикували другаде, тъй и Джеферсън, бидейки нито свързан с пътя за Начез, нито с Реката, а захвърлен някъде по средата, напълно естествено не желаел да има нищо общо с престъпния свят;

 

Сега обаче, няма как, трябвало да има нещо общо, понеже бил изненадан, без нищо да знае и без предупреждение да се пази. Натикали бандитите в дървения и измазан с кал затвор, който досега изобщо не знаел що е ключалка, тъй като неговите посетители бивали все любители — местни скандалджии, пияници и забегнали роби, — за които тежкото бичме, затъкнато в жлебовете отвън през цялата врата като колец на ясли, било напълно достатъчно. Този път обаче имало трима-четирима Джеси Джеймзовци на епохата, за чиито глави давали награда. Ето защо заключили затвора; провъртели по една дупка във вратата и в гредата, прекарали през дупките тежка верига и пратили човек да притича до пощенско-търговската станция и да донесе от там стария Каролинов катинар от последната поща, дошла от Нешвил — желязното чудовище, тежко почти осем кила, с ключ дълъг като байонет — не само единствения катинар в околията, но и най-стария катинар в този ъгъл на Съединените щати, донесен тук от един от тримата мъже, които трябвало да станат равноправните основатели на околията Йокнапатофа, завещавайки й три от най-старите имена в този край — Александър Холстън, дошъл като полуконяр и полутелохранител на доктор Самуел Хабершам, полугледач и полуучител на осемгодишния докторов син — и тримата пристигнали на кон през Тенеси от Долината Къмбърленд заедно с Луи Грениър, хугенота, довел тук първите роби и получил първото земедарение, превръщайки се тъй в първия памукопроизводител; докато доктор Хабершам със своята черна износена торбица лекарства и всякакви ножове и своя набит и мълчалив телохранител, както и детето-полусираче, се превърнал в самото поселище (за някое време преди да го кръстят то било известно като Докторхабершамово, после само Хабершамово и накрая просто Хабершам; сто години по-късно, по време на спора между два женски клуба за наименованието на улиците с цел бърза и безплатна пощенска служба, било предложено първо да се възстанови името Хабершам, а след това, като не успели — градът да се раздели на две и едната половина да се нарече на името на Хабершам, едновремешния пионер, доктор и основател) — приятел на Исетибиха, главатаря на племето чикасо (останало без майка, момчето на Хабершам, сега вече двайсет и пет годишен младеж, се оженил за една от внучките на Исетибиха и през трийсетте години избягал в Оуклахома с безимотните роднини на жена си), първо неофициален, а после и официален представител на чикасо до мига, когато си подал оставката с едно гневно изобличително писмо, адресирано до самия президент на Съединените щати, когато неговият заместник и ученик Александър Холстън станал пръв общественик на селището и основал механата, и досега известна като Къщата на Холстън, чиито първоначални дървени стени и бичени подове с дялани на ръка шарнири и днес се крият заровени някъде под съвременните стъклокерамични фурнири и неонови тръби. Та катинарът бил негов;

 

Осем килограма безполезно желязо, мъкнато на хиляди мили през пустини, пропасти и мочурища, през води и суши, диви зверове, диви индианци и още по-диви бели хора, измествал сумата време други осем килограма, които биха могли да съдържат храна или семе за посев, или поне барут за защита, за да се превърне в условен знак за тезгяха на една забутана кръчма, без нищо да заключва и нищо да пази, защото зад тежките решетки и капаци нямало нищо, нуждаещо се от заключване и пазене; не можел да служи и за притискане на книжа, тъй като единствените хартии в Къщата на Холстън били усуканите хартийки в стария барутен рог над камината, с който припалвали тютюна; и все се пречкал, поради което постоянно го местели — от тезгяха на лавицата, от лавицата на камината, от там обратно на тезгяха, додето най-после се смислили и решили да го окачат на пощенската чанта, появяваща се веднъж на два месеца: позната, известна, най-старата непроменена вещ в селището, по-стара от хората след смъртта на Исетибиха и доктор Хабершам, още преди Александър Холстън да се вдърви на стари години от артрит и още отпреди Луи Грениър да създаде на огромната си плантация своето собствено поселение, от което една част не била дори в Йокнапатофа; по-стара от града, в който сега имало нови имена, макар в жилите на някои да течала старата кръв — Сарторис и Стивънз, Компсън и МакКаслин Сътпен и Колфийлд — и макар че сега вече не можело да застреляш мечка, елен или дива пуйка от прага на кухненската си врата, да не говорим за самата поща — писма и дори вестници, — която идвала от Нешвил на всеки две седмици, носена от нарочен куриер, който с нищо друго не се занимавал и получавал заплата от федералната власт; такава била втората фаза в живота на чудовищния катинар от Каролина;

 

Пощенската чанта не винаги идвала до селището на всеки две седмици, а понякога се бавела и месец. Но рано или късно тя пристигала и това се знаело от всички, защото тя — този самар от говежда кожа, дори недостатъчно голям да смести една пълна премяна дрехи, съдържащ три-четири писма и един-два зле отпечатани вестници от по един или два листа, вече остарели с три-четири месеца и обикновено полу или напълно лъжливи и неверни в своята информация — защото тази чанта представлявала Съединените щати, властта и волята за свобода, никому не задължена, донасяща в тази все още непрекосена от пътеки пустош тъничкия, ала непреклонен глас на една нация, извоювала свободата си от един от най-мощните народи на земята и след това, още в живота на същото поколение, успешно защитила тази свобода, тъй непреклонен и ясен за всяко ухо, че куриерът, който носел чантата с галопиращия си кон, не бил дори въоръжен, ако не се смята калаеният рог, и месеци наред безгрижно, предизвикателно и почти презрително прекосявал област, в която само заради ботушите на краката му хората биха заклали всеки пътник, биха го изкормили като мечка или елен, или риба и като напълнят корема с камънак, биха потопили веществените доказателства в най-близката вода; той дори смятал за недостойно да минава тихо през места, където другите, макар въоръжени и на групи, се мъчели да се движат крадешком или поне без викове, и вместо това оповестявал самотното си приближаване толкова преди себе си, колкото можел да се носи воят на рога му. Така не се минало много и катинарът на Александър Холстън бил преместен на пощенската чанта. Не че чантата имала нужда от катинар — тя и без катинар изминавала триста мили от Нешвил. (Най-напред възнамерявали катинарът завинаги да си остане на чантата, тоест не само когато тя е в селището, но и когато се намира на коня по пътя между Нешвил и селището. Куриерът отказал с три думи, една от които не била за пред хора. Оправдал се с тежестта на катинара, изтъкнали му, че този довод не струва, тъй като осемте килограма — куриерът бил крехко човече, не по-тежко от петдесет кила — и без това не биха увеличили тежестта му до тази на един нормален мъж и чисто и просто ще заместят липсващите пистолети, за които правителството на Съединените щати било сигурно, че той препасва и дори му плащало да прави това; на което куриерът отново отвърнал сбито, макар и не тъй плавно, а именно, че катинарът си тежал осем килограма както на задната врата на магазина в селището, така и на вратата на пощата в Нешвил. Но тъй като Нешвил и селището се намирали на триста мили разстояние, докато конят го отнесе от едното място до другото, катинарът щял вече да тежи осем килограма, умножени по триста мили, или две хиляди и четиристотин килограма. Това било очебийна глупост, физически невъзможна нито за самия катинар, нито за коня. И все пак нямало съмнение, че осем по триста прави две и четиристотин, било килограми или мили — додето пресмятали и не били на ясно кое точно, куриерът повторил първите си три думи, две от които не били за пред хора.) Тъй щото чантата най-малко щяла да се нуждае от катинар в задната стаичка на пощенско-търговския пункт, в пъпа на една цивилизация, където нейната цялост и присъствие доказвали, че няма нужда от такъв, щом е изминала тези триста мили по тоя пълен с разбойници път; едно, дето нямала нужда от катинар и, второ, не била пригодена за него — налагало се от двете страни на отвора да се направят разрези с нож, през които да минава желязната челюст на катинара, при което всяка друга въоръжена с нож ръка би могла да изреже целия катинар от чантата със същата леснина, с която бил и поставен. Така старият катинар нямало да бъде никакъв символ на сигурността, а по-скоро жест, поздрав от свободни люде до свободни люде, от цивилизация до цивилизация, откъсната не само на триста мили от Нешвил, но и на хиляда и петстотин от Вашингтон: жест на уважение без сервилност, на вярност без безличие пред една власт, за чието укрепване са помагали и са я приели с гордост, ала като свободни хора, все още свободни да се отдръпнат от нея в мига, когато се установи, че двете страни са станали вече несъвместими; и тъй вехтият катинар посрещал пощенската чанта, за да я заключи в своя железен и ненарушим символизъм, а в това време бездетният ерген Алек Холстън стареел и побелявал, схващал се не само в плът, но и в нрав, вдървявали се не само костите, но и гордостта му, тъй като катинарът все още бил негов — той просто го бил дал назаем и тъй в известен смисъл се чувствал прадядо не само на неприкосновеността на пощата, но и на свободното правителство от свободни хора, стига само да помнело, че всички трябва да живеят свободни не под, а успоредно с неговата власт;

 

Ето какво представлявал катинарът; поставили го на затвора. И свършили това бързо, дори не изчакали завръщането на пратеника от Къщата на Холстън с разрешението на стария Алек за преместването на катинара от пощенската чанта на новото му предназначение. Не че той би имал принципни възражения, нито пък би отказал да си даде разрешението, освен ако не го подтикнел чистият инстинкт, тоест възможно било той пръв да предложи катинара, ако се сети за това, но би отказал, ако му хрумнело, че решението е взето, без да го попитат. А това знаели всички в селището, макар че не по тая причина не дочакали пратеника. В действителност пратеник изобщо не бил пращан; нямали време да пращат пратеник, камо ли да го чакат да се върне; катинарът не им трябвал, за да заключат с него бандитите, понеже (както се оказало по-късно) старото желязо не би ги спряло по-добре от обичайното бичме. Катинарът не им бил нужен, за да предпазят селището от бандитите, а да предпазят бандитите от селището. Защото още не стигнали до първите къщи и станало ясно, че едни били склонни веднага да ги линчуват, ей така, направо, без никаква подготовка — това била малка, ала твърдо решена група от хора, които се опитали да отвлекат задържаните от задържалите ги, докато доброволният отред все още умувал кому да ги предаде, и за малко щели да успеят, ако не бил човекът, наречен Компсън, дошъл в селището преди няколко години с един състезателен кон, който сетне дал на Икемотуби, наследника на главатаря Исетибиха, срещу една квадратна миля, оказала се най-ценната земя в бъдещия град Джеферсън; та той именно, както гласи легендата, измъкнал пистолет и задържал новите похитители на разстояние, додето напъхат бандитите в затвора, додето провъртят дупките и донесат катинара на Алек Холстън. Защото по него време в селището наистина вече имало нови лица и нови имена, за чийто произход старите жители нищо не можели да изровят, освен може би туй, че и те са млекопитаещи; може да се каже, че този ден в селището имало доста повече хора от сержанта на отреда, когото ако не всички, то поне един от бандитите сигурно познавал;

 

И тъй Компсън заключил дранголника, а куриер с два коня — най-добрите коне в селището, единият за езда, другият за смяна — резнал през горите да изпрепуска стоте мили и нещо до Начез с вестта за залавянето и с пълномощие да се пазари за наградата; същата вечер в кухнята на Холстъновата механа се състояло първото общинско събрание на селището, предшественик не само на градския съвет в бъдещия град, но и на Търговската камара в бъдещия околийски център, под председателството на Компсън, а не на стария Алек, който бил вече твърде грохнал, мрачен и смълчан и дори в тази гореща юлска вечер седял пред тлеещия дънер в огромното огнище с гръб към масата (разискванията не го интересували; задържаните били негови, тъй като били заключени с неговия катинар; каквото и да било решението на събралите се, то трябвало преди всичко да се одобри от него и чак тогаз да се позволи някому да пипне катинара); около масата седели прародителите на Джеферсън като на военен съвет и разисквали не само прибирането на наградата, но и нейното запазване и охрана. Защото сега вече се били оформили две опозиционни фракции: не само тая за линчуването, но и доброволният отряд, който твърдял, че като разменен артикул за наградата задържаните все още принадлежали на ония, които са ги задържали, че те — доброволците — просто предали задържаните на съхранение, но не и правото си на награда, при мисълта за която отредът взел допълнително уиски от магазина и наклал невиждан огън пред затвора: край този огън отредът и привържениците на линча се събрали на отцепническо събрание. Или по-скоро тъй си мислели. Защото в действителност Компсън, с цел разрешаването на кризата в обществения ред и законност, бил поискал официално докторската чанта на Пийбоди, наследника на доктор Хабершам, и заедно с него и търговеца (чието име било Ратклиф; сто години по-късно то още съществувало в околията, само че преминало през две поколения, щяло да изгуби „к“-то и да се чете Ратлиф) сложили в бурето с уиски тинктура опий и го проводили като подарък от селището на изненадания сержант, след което се върнали в кухнята на Холстън да почакат стихването на последния шум; тогава привържениците на реда и законността извършили светкавичен набег, събрали цялата налягала в несвяст опозиция — отред и линчуватели — и ги натикали в затвора при задържаните, отново заключили и се прибрали по домовете си да спят до другата утрин, когато първите минувачи били посрещнати от гледка, напомняща декори за сцена на открито (така именно се зародила легендата за лудите Харп: нещо не само фантастично, но и неразбираемо, не просто плод на хрумване, а и малко страховито, макар че се минало без кръв, от което нито един от двамата братя Харп не би останал доволен): липсвал не само катинарът от вратата, липсвала дори не само самата врата, липсвала и цялата стена от дялани с брадва греди и напукана кал; педантично и тихо тя била разглобена през нощта и сега стояла прилично облегната до другите стени, от което затворът зеел към света подобно сцена, на която все още лежали разхвърляни в едва ли не мъртвешки сън дръзналите да застават в опозиция. Събрало се цялото селище да гледа Компсън, който се мъчел с ритници поне един от тях да събуди и в това време сред тълпата долетял един от робите на Холстън, мъжът на готвачката му, коняр и прислужник на масата, долетял и се развикал: „Къде е катинарът, къде е катинарът? Господарят пита къде е катинарът!“

 

Бил изчезнал, както били изчезнали и три коня, собственост на трима от линчовата партия. Не могли да открият дори тежката врата и веригата и в началото едва не решили, че бандитите са задигнали вратата, за да могат да отмъкнат синджира и катинара, но в последния момент се усетили и здравият разум ги накарал да се откажат от подобно нелепо обвинение. Но все пак катинарът липсвал; не се минало много и селището схванало, че бедата не е в избягалите бандити и пропадналата награда, а в катинара, и то не простата ситуация, в която били изпаднали, а проблемът, който се очертавал — робът хукнал обратно към Къщата на Холстън и тутакси дотърчал отново, проврял се в тълпата и лично на Компсън предал: „Господарят каза да намерите катинара.“ И то не да му го прати, а лично да му го занесе. Тук именно почва да се явява, или по-скоро да изниква и самият пощенски куриер — тази крехка човешка тресчица без възраст, без коса и без зъби, която изглеждала твърде немощна дори да се приближи до кон, камо ли да го язди по шестстотин мили всеки две седмици, макар че наистина правела това и дори намирала в себе си достатъчно въздух не само да предизвести, но и подире си да остави игровото тържество на своя рог, изпълнена с презрение към всякакви възможни, дори вероятни обирници, равняващо се само на презрението към официалните хартишки, които биха могли да му смъкнат, нищо друго, презрение, задържано в рамките на възпитанието, доколкото обирниците проявяват вкус и се въздържат. И така Компсън и неговите другари отишли в кухнята, където старият Алек все тъй седял пред своя тлеещ дънер все тъй с гръб към стаята, без да се извръща. И това било всичко. Той им наредил незабавно да върнат катинара. Не било дори ултиматум, а най-обикновена заповед, декрет, към никого лично неотправен, не и към куриера, който бил вече в групата. И нищо повече не рекъл, но и нищо не пропуснал, подобен на безтегловна изсъхнала или вкаменена птица, не, разбира се, лешояд, нито дори ястреб, но да кажем току-що излюпило се птеродактилче отпреди десет ледникови периода, толкова стар в простоватата си детинщина, че ти е чудно как може да бъде начало на целия следващ живот. Обяснили на стария Алек, че едничката причина за липсата на катинара е може би дето бандитите не разполагали с време и не могли да го измъкнат от вратата, че дори трима бягащи идиоти на крадени коне не могат да отнесат една дъбова врата шест стъпки висока твърде надалече и че група от младите индианци на Икемотуби вече са по следите на конете на запад към Реката и че, без съмнение, катинарът ще бъде намерен всеки момент, може би още в първия храст извън селището; но всъщност знаели отлично, че фантастичното, ужасното и нечуваното, на което хората са способни, нямат граници, а тези хора, само за да побягнат от един дървен затвор, вече били откачили цяла стена, дори я били щателно облегнали край пътя; знаели, че нито те, нито старият Алек някога ще видят отново катинара;

 

Така и станало. Цял следобед и още цял ден, докато старият Алек пушел лулата си пред тлеещия дънер, овчедушните побеснели граждани на селището го търсили, накрая вече и с помощта на чикасите или поне в тяхно присъствие и под тяхното наблюдение: тези диваци, тези неукротими деца на природата, от която вече са изтръгнати, с още по-див и бездомен вид поради басмите, бархета, филца и сламата на белите, с които вече се обличали, застанали или клекнали, или вървящи отзад, сериозни, внимателни и заинтригувани, додето белите се потят и псуват из граничните храсталаци на тяхната едва удържана територия, и винаги куриерът Питигру, вездесъщ, навсякъде, без да помага при издирването, но никому непречещ, вечно присъстващ, непроницаем и свъсен, нищо непропускащ; додето най-сетне някъде към заход слънце Компсън се измъкнал с трясък от последния храст, отърсил потта от челото си с движение, което би могло и трон да гътне, и бесен изрекъл:

„Добре де, по дяволите! Ще му го платим!“

Защото и тази последна възможност била вече обмислена. Съзнавали сериозността на положението и това проличало, когато Пийбоди направил опит да се пошегува, а всеки знаел, че и Пийбоди не приема нещата хумористично:

„Да, и то час по-скоро, преди да се е посъветвал с Питигру, че ще ни го сметне на кило!“

„На кило ли?“ — учудил се Компсън.

„Нали Питигру го изчисляваше по триста мили от Нешвил! Алек може да почне от Каролина, а това прави осем хиляди килограма.“

„О!“ — казал Компсън. И събрал хората си с рога, който висял на врата на един от индианците, и отново всички решили да се посъветват. Пийбоди пак ги спрял:

„А кой ще плаща? Нали го знаете, ще поиска по долар на килограм, макар че както казва Питигру, го е намерил в пепелта на огнището си.“

Ако не другите, то поне Компсън положително бил обмислил и това; ето защо, пък и подтикван от присъствието на Питигру, бързал да ги заведе при стария Алек с подобно предложение, преди още някой да е намерил кураж и да се откаже от пропорционалното разхвърляне на сумата. Но ето че Пийбоди всичко развалил. Компсън ги изгледал запотен и сериозно ядосан.

„Туй значи Пийбоди да плати един долар — рекъл той. — А кой ще плати другите седем? Аз ли?“

Тогава Ратклиф търговецът, собственикът на магазина, решил въпроса — решение тъй просто, тъй неограничено в маневреността си, че дори не се почудили, дето никой не се е сетил преди него; решение, което не само уреждало проблема, но го и ликвидирало; и не само този, но и всякакви други проблеми отсега нататък вовеки веков, разкривайки пред очите им, сякаш бил вдигнал някакво було, славно пророчество, грамадната, великолепна и безгранична панорама на Америка: тази земя на неограничените възможности, това отроче, създадено не от и не чрез народа, а за народа, също като едновремешната манна небесна, неискащо нищо в отплата, освен да дъвче и да гълта, тъй като в несравнимата си вседоброта ще наложи да го подкрепят и ще увековечи масата на тружениците, посветили се на едничката цел да събират манната и да я слагат в отпуснатата му шепа или дори направо между челюстите — на невъзспираема, огромна земя, без начало и без край, не дарба и не отработена, а направо благоволение, каквито са слънцето, дъждът и въздухът, неотменимо и неизменно.

„Да ги запишем в Книгата“ — рекъл Ратклиф. Книгата! Не какъв да е тефтер, а Тефтерът, тъй като бил може би единствен по рода си между Нешвил и Начез, освен ако случайно няма нещо подобно само няколко мили по-южно в разменния пункт за племето чоктоу — една начертана тетрадка с меки корици, каквито се срещат по училищата, в която начело със Съединените щати като длъжник и в името на Мохатаха (матриарх на племето чикасо, майка на Икемотуби и сестра на стария Исетибиха, която, понеже не можела да пише името си, изписвала някакви знаци с перото или калема, които по общо съгласие били смятани за валиден и законен подпис) се трупал разкривен и уморителен списъкът на басми и барут, уиски и сол, тютюн и дочени гащи и длъгнести сладкиши, измъквани от рафтовете на Ратклиф заради нейните наследници, поданици и черни роби, поради което тя подписвала не само тях, но и всички отстъпки на земя от царството на сина си, преминаваща във владение на белите и така завинаги узаконена. Ето какво трябвало да стори селището: да прибави към списъка и катинара. При това щяло да е без значение на каква стойност ще го запишат. Можело да го изчислят съгласно таблицата на Питигру, тоест осем килограма, умножени по разстоянието, и то не само до Каролина, но и до Вашингтон, и никой никога нищо не би забелязал; могли да задължат Съединените щати със седемнайсет хиляди и петстотин долара и пак никой не би обърнал внимание. Така всичко било решено, изпълнено, приключено, ликвидирано. Нямало защо дори да го обсъждат. Повече и не помислили по въпроса, освен може би сегиз-тогиз (вероятно с умисъл), колкото да се дивят на собствената си умереност, понеже нищо не поискали — най-малкото пък да избягнат справедливото обвинение — нищо, освен едно честно и прилично уреждане на въпроса с катинара. Върнали се при стария Алек, който седял с лулата си пред гаснещото огнище. Само че го били надценили; той изобщо не им искал пари, искал си катинара. При което и малкото останало търпение на Компсън се изчерпало:

„Твоят катинар е загубен — грубо рекъл той на стария Алек. — За него ще получиш осем долара — добавил и гласът му взел да тънее, защото дори и гневът познава безизходицата, стига да я забележи. И все пак гневът, безсилието, потта, многото работи, каквито и да били те, придали на гласа му сила за още едно слово: — Или…“ След което млъкнал и оставил Пийбоди да продължи.

„Или какво? — попитал Пийбоди, обръщайки се не към стария Алек, а към Компсън. — Или какво?“

Тогаз се обадил Ратклиф:

„Почакайте — казал. — Чичо Алек ще получи за катинара петдесет долара. Гаранция за петдесет долара. Ще ни даде името на ковача в Каролина, който му го е направил, а ние ще поръчаме нов. Отиване, връщане и прочее ще струва около петдесет долара. Даваме на чичо Алек тия петдесет долара като гаранция, а като донесат новия катинар, той ще ни ги върне. Нали така, чичо Алек?“

И с това щяло да се свърши. Щяло да се свърши, но там бил и Питигру. Не че го били забравили или пък приобщили. Никой не го бил забелязал, а ето че той сега се оказал в средата, изправен редом с Компсън, Ратклиф и Пийбоди пред стола на стария Алек. Човек би казал, че просто се е прелял тук, ако не знае тая негова твърдост, която наистина в краен случай може да става невидима, ала никога безплътна и за нищо на света течна; заговорил с равен, разумен и безличен глас, застанал отпред всички да го гледат, крехък и не по-голям от дете, непроницаем като елмаз, лъхащ знамения и довел в тази загубена стаичка някъде на хиляди мили из тия непрекосени от пътека дивотии цялата неизмерима тежест на федерализма, без да представлява властта, нито сам да се чувства власт; за този миг поне той бил самите Съединени щати:

„Чичо Алек не е загубвал никакъв катинар — рекъл той. — Загубил е чичо Сам.“

След миг някой се обадил: „Какво?“

„Точно така — додал Питигру. — Онзи, който е поставил Холстъновия катинар на пощенската чанта, или е направил доброволен дар на Съединените щати, а за Съединените щати важи същият закон, който важи и за малките деца: можеш нещо да им дадеш, но не можеш да си го вземеш; или пък е направил нещо друго…“

Всичко го изгледали. След това отново някой се обадил, този път Ратклиф: „Какво друго?“ Все тъй равно, безлично и без да се горещи, Питигру отвърнал:

„Нарушил е един закон на Конгреса, нарочно съставен и приет за накърняване на правителствено имущество, който предвижда глоба от пет хиляди долара или не по-малко от една година във федералния затвор, или и двете. Защото оня, който е пробил чантата на две места и е пъхнал там катинара, попада под закона за повреда или унищожаване на правителствено имущество с наказание десет хиляди долара или до пет години затвор, а може и двете. — Той все още не помръдвал, говорел право на стария Алек: — Рано или късно ще поискате може би да вечеряте както обикновено, малко или много…“

„Почакай — обадил се Ратклиф и се обърнал към Компсън. — Вярно ли е това?“

„Има ли, по дяволите, някакво значение дали е вярно или не? — казал Компсън. — Каква, според теб, ще му е първата работа, като се върне в Нешвил? — И гневно се обърнал към Питигру: — Нали вчера трябваше да заминеш за Нешвил? За какъв дявол още висиш тука?“

„Нямам за какво да ходя в Нешвил — отвърнал Питигру. — Не искате поща, нямате с какво да я заключвате.“

„Вярно — казал Ратклиф. — Значи ще оставим Съединените щати да намерят катинара на Съединените щати, а?“ Този път Питигру никого не погледнал и към никого не се обърнал, досущ като стария Алек, когато нареждал да му върнат катинара:

„Според закона преместването без разрешение и или умишлената употреба или злоупотреба или загуба на правителствено имущество се наказва с глоба в размер стойността на имуществото плюс петстотин до десет хиляди долара или от трийсет дни до двайсет години затвор, а може и двете. А като прочетат, че сте прехвърлили стойността на един катинар от пощите към Бюрото по индианските въпроси, може и нов закон да гласуват. — И се размърдал. Сега вече говорел пак на стария Алек: — Отивам си при коня. Като свърши събранието и дойде време за готвене, пратете негъра да ме повика.“ Подир него излязъл. След малко Ратклиф казал:

„Според вас какво възнамерява да измъкне от тая работа? Награда?“ Но нямало защо да го казва, защото всички били наясно.

„Това, което иска, вече му е вързано в кърпа — обадил се Компсън и изругал. — Бъркотия. Просто една адска бъркотия.“ Но и това не било вярно и всички знаели, че не е, макар че само Пийбоди продумал:

„Не. Не бъркотия. Човек, който язди по шестстотин мили всеки две седмици и с нищо не се пази, освен с един рог, няма никакъв интерес нито от бъркотия, нито от пари.“

И така те още не разбирали какво има Питигру в ума си. Но знаели какво ще стори. Тоест знаели, че изобщо не знаят нито какво ще стори, нито как ще го стори, нито кога, знаели, че нищо не могат направи, додето не открият защо е необходимо. И сега разбирали, че по никакъв възможен начин не могат да направят това откритие. Сега схващали, че го познават вече цели три години, през които, крехък, недосегаем и праволинеен, предшестван на миля и повече от силните и сладостни сигнали на рога, той е яздил своя здрав и неуморен кон два пъти в месеца от Нешвил до селището, където три-четири дни ще живее сред тях, а те и досега нищичко не знаят за него и дори сега разбирали единствено, че не са посмели, просто не са дръзнали да узнаят нещо повече в стъмняващата се стая, където старият Алек продължавал да пуши с гръб към тях и към тяхната обърканост; после се пръснали по своите хижи да похапнат за вечеря с колкото апетит им е останал и подир туй веднага се върнали в летния мрак, когато по навик би трябвало вече да са в леглата, за да се сберат отново, този път в задната стаичка на Ратклиф, и там отново да насядат, докато Ратклиф се мъчел да направи някаква рекапитулация в смесицата си от недоумение, тревога (и още нещо, което другите приели за уважение, схващайки, че той, Ратклиф, е твърдо убеден в паричната цел на Питигру; според него Питигру съчинил и разработил един тъй богато възнаграждаващ план, че Ратклиф не само не бил в състояние да го провери, но дори не успял да се досети), но накрая Компсън го прекъснал:

„По дяволите — рекъл. — Всеки знае, че той не е в ред. Много е етичен. Проклет моралист.“

„Етичен? — удивил се Пийбоди. Гласът му прозвучал едва ли не сепнато и бързо добавил: — Много лошо. Как да развалим един етичен човек?“

„Че кой иска да го разваля? — попитал Компсън. — Искаме от него да си седне на коня, да си събере останалия в гърдите въздух и да надуе оня шантав рог!“ Но Пийбоди изобщо не чул. Едва ли не като в сън повторил:

„Етичен?“ После скокнал. „Чакайте! — Всички се обърнали към него. А той ненадейно, на Ратклиф: — Чувал съм го някъде. И ако някой от нас го знае, това си ти! Как му е името?“

„Името? — дръпнал се Ратклиф. — На Питигру? О! Малкото му име ли? Защо?“

„Нищо — рекъл Пийбоди. — Аз си тръгвам. Има ли някой с мене?“ Уж към никого не се обърнал и уж дал вид, че повече нищо няма да рече, но това било достатъчно; всички се умислили, а Компсън се изправил и продумал на Ратклиф:

„Тръгваш ли? — И тогава тримата поели заедно, а като се оказали на разстояние, откъдето никой нямало да ги чуе, Компсън казал: — Та какво?“

„Може и нищо да не стане — казал Пийбоди. — Но от вас двамата искам да ме подкрепите. Говоря ли от името на цялото селище, ти и Ратклиф ще потвърждавате. Ясно?“ Компсън изругал.

„Поне кажи какво трябва да потвърждаваме.“ Пийбоди им казал две-три думи, а на другата сутрин се озовал право в яхъра на Холстън, където Питигру чешел и приглаждал своя грозен тъпоглав кон с чиличени мишци.

„Решихме да не прехвърляме катинара на старата Мохатаха“ — подел Пийбоди.

„Така ли? — казал Питигру. Никой във Вашингтон нямаше да ви разбере. Поне тия, дето могат да четат.“

„Сами ще го заплатим — продължил Пийбоди. — Всъщност намислили сме още нещо. И тъй и тъй трябва да поправяме стената на затвора; при всички случаи ще трябва да издигнем нова стена. А като направим още три, ще се получи още едно помещение. Една и така и така ще правим. Направим ли още три, ето ти още едно помещение с четири стени. И това ще бъде съдилището.“ Питигру, който през цялото време тихичко съскал през зъби и размахвал чесалото като истински ирландски коняр, на това място спрял, ръката му с чесалото замръзнала насред път, и извърнал глава.

„Съдилище ли?“

„Нали ще ставаме град — казал Пийбоди. Църква вече си имаме, хижата на Уайтфийлд. И щом ни остане време, почваме да строим училище. Но съдилището днес ще го направим; и без това вече имаме какво да сложим в него, за да стане съдилище: железния сандък, дето все го подритваме от десет години в магазина на Ратклиф. И тогава се обявяваме за град. И на името вече се спряхме.“ Тук вече Питигру бавно, много бавно се изправил. Изгледали се продължително, а Питигру рекъл:

„Нима?“

„Ратклиф разправя, че твоето име било Джеферсън.“

„Вярно — съгласил се Питигру. — Томас Джеферсън Питигру[1]. Аз съм от Вирджиния.“

„Роднини ли сте?“ — попитал Пийбоди.

„Не. Майка ми ме кръстила на негово име, та дано и аз изляза човек с късмет.“

„С късмет?“

Питигру не се усмихнал. „Точно така. Тя беше неука женица, може да не е искала тъкмо това да каже, ама нали не е знаела…“

„Е, провървя ли ти? — рекъл Пийбоди. Питигру и сега не се усмихнал. — Извинявай — сепнал се Пийбоди, — аз само така, на шега… Та сме решили да кръстим града Джеферсън.“

Сега Питигру сякаш загубил дъх. Стоял мъничък и крехък, от момче по-дребен, един детинест ерген, непоправимо самотен и без всякакви близки, стоял и гледал Пийбоди. Сетне си поел дъх и като вдигнал чесалото, обърнал се към коня, а Пийбоди за миг помислил, че ще продължи да го чеше. Но вместо да замахне, Питигру облегнал ръката с чесалото о хълбока на коня, постоял така с обърнато лице и поприведена глава, после вдигнал очи и погледнал Пийбоди.

„Значи по индианския тефтер, катинарът се превърна в катран за колела.“

„Катран за петдесет долара?“ — почудил се Пийбоди.

„Да се смажат колелата на фургоните за Оуклахома“ — рекъл Питигру.

„Може — съгласил се Пийбоди. — Само че името му ще бъде Джеферсън. И това вечно ще се помни.“

 

Така се стигнало до съдилището — съдилището, което осъзнали, че нямат едва след като минали трийсетина години, когато схванали и че досега дори не им е трябвало, не им е липсвало; съдилището, което само шест месеца по-късно се оказало крайно недостатъчно. Защото някъде по средата между мрачината на първия ден и утрото на втория с тях нещо се случило. Почнали още същия ден. Възстановили стената на затвора, издялали нови греди, нацепили дъски и допрели до него още една пристройка без под, след което пренесли железния сандък от задната стаичка на Ратклиф. Всичко станало само за два дни и нищо не им струвало, освен труда, а и той не бил много на глава от населението, защото на строежа се стекли всички мъже на селището, да не говорим за двамината роби — негъра на Холстън и оня на немския ковач; Ратклиф също: всичкото, което сторил, било да залости отвътре задната си врата, тъй като сега цялата му клиентела се виждала ясно като на длан как се поти и ругае сред гредите и дъските на полусъборения затвор отсреща, в това число и чикасите на Икемотуби, макар че те нито се потели, нито ругаели: сериозните червенокожи мъже, облечени с празничните си дрехи, но без гащите и панталоните, които носели грижливо навити под мишница, или завързани с крачолите на шията като наметала, като хусарски жакети, защото е трябвало да прегазват потока, били налягали и наклякали в сянката, любезни, заинтригувани, отпуснати (тук била дори самата Мохатаха, матриархът, босонога, с пурпурно копринено наметало и шапка с пера, седяла на стол ампир, позлатен с брокат и качен на фургон с двоен мулешки впряг, а момиченцето-робиня държало над главата й парижки чадър със сребърна дръжка); това виждал Ратклиф, а другите бели, неговите събратя, или в първия ден — негови жертви, все още не били забелязали едно нещо, или по-скоро едно качество, нещо скрито и особено в неговото поведение и маниери — не че им се бъркал в работата и не че им пречел, нито дори на втория ден, когато се досетили каква ще е работата, защото Ратклиф бил все с тях, все много зает, също се потял и ругаел, но някак единично, на дребно и незабележимо в този неспирен поток — една едничка субстанция, чужда и непримирима, един едничък едва чут гласец, който се изцеждал в грохота на тълпата: „Чакайте… виште какво… чуйте ме…“.

Защото всички били страшно заети и енергично ръсели потта си посред съборените греди, мъкнели нови трупи от близката гора, дялкали и рендосвали, забърквали рядката глинена кал, с която сетне споявали и замазвали дъските; и чак на втория ден открили какво измъчва Ратклиф, защото едва сега имали време, макар че работата с нищо не се забавяла, нито дори ръсели по-малко пот — напротив, нищо подобно, работата сега вървяла дори малко по-бързо, защото вече им споряло: нямало вече припряност и яд, тъй като някъде между сумрака на първия и утрото на втория ден с тях нещо се случило — мъжете, които изкарали първия безкраен и задушен юлски ден в пот и бяс заради разбития затвор и диво, кой където свари, запращали откачените дъски и заприличалите на дъски, съборени от опиума заключеници, за да построят нов, псувайки стария Холстън, катинара и тримата-четирима бандити и единайсетте доброволни отредници, които ги били арестували, псувайки Компсън, Питигру, Пийбоди и Съединените американски щати, — същите тия мъже се срещнали на строежа още преди изгрева на втория ден, който от рано обещавал също да е задушен и безкраен, но сега вече яростта и припряността ги нямало, всички били стихнали, не толкова сериозни, колкото поотрезнели, малко смаяни, кротки, може би и примигващи и несмеещи да се погледнат в очите, малко чужди помежду си в тази нова жълтеникава светлина, и се огледали наоколо в мизерната купчина от грубо сковани хижи, издигнати без ред и нито една несъобразена с останалите, а всички заедно приличащи на куклени къщи в сравнение с исполинската стена на лесовете, които ги ограждали; нищожната поляна била едва-едва разчистена не само в единия край на тази непрекосена от пътеки пустош, тя била някакво петънце в слабините на природата, ала представлявала завинаги хвърленият зар на техния живот, съдби, минало и бъдеще; в началото те дори не си говорели, защото всеки може би вярвал (и малко се срамувал), че само той мисли така, додето най-после един заговорил от името на всичките и тогава всичко се прояснило, словото било изречено на един дъх, тихо, предпазливо, опипом, както обикновено се духва за първи път в мундщука на нов и неопитан рог:

„За бога! Джеферсън.“

„Джеферсън, щат Мисисипи“ — добавил втори.

„Джеферсън, околия Йокнапатофа, щат Мисисипи“ — поправил ги трети, но кой бил той този път не било важно, защото думата все още била само дъх, едно общо сънно състояние, отнесено и неподвижно, което можело да продължи и след изгрева, но там бил Компсън: кърлежът, бодилът, катализаторът.

„Още не е. Първо да свършим с тая работа — рекъл той. — Хайде да почваме!“ Ето как този ден всичко било свършено: сега работели бързо, с леко сърце, съсредоточени, но и невнимателни — само и само всичко да завършат, при това бързо, и не само да го завършат, но и да се отърват от него; не да го свършат бързо, за да могат час по-скоро да го притежават, а да могат да изтрият, колкото може по-скоро да премахнат тази мисъл, сякаш в тази първа жълтеникава светлина на утрото са разбрали, че това далеч няма да е достатъчно, че това не е дори началото, че малката пристройка нито ще бъде модел, нито тяхно бъдеще. Работили до обед, дошло време да починат и похапнат. По това време пристигнал Луи Грениър от Завоя на французина[2] — там била неговата плантация, неговата къща, кухните и яхърите, кучешките колиби и робските хижи, градини, алеи за разходка и поляни, които само след сто години щели да изчезнат заедно с името и кръвта му и да не оставят нищо, освен наименованието на тази плантация и легендата за него, избледняваща и силно променена, подобно тънкия слой роден, неуловим и все пак неизбежен прахоляк, който ще се стеле край един загубен, небоядисан и вдигнат на кръстопът дюкян. Та пристигнал той от двайсетте мили до Завоя на французина с английска каляска, двама роби-кочияши и един спешен водач на впряга, който минавал за най-добрия вън от Нешвил и Начез, а Компсън казал: „Мисля, че това стига.“ Всички знаели какво иска да каже: не да изоставят работата, а да я довършат, но сега оставало толкова малко, че и двамата роби можели да се справят. Всъщност четиримата, тъй като макар че веднага щом станало ясно, че могат да използват двамата негри на Грениър, Компсън взел да се колебае, казвайки, че не смее да нарушава твърдо установения протокол на робството, нареждайки на роб-коняр и най-вече на домашен прислужник да се занимават с ръчен труд, още по-малко пък да си позволи да поиска подобно нещо от стария Луи Грениър. Тук Пийбоди веднага се намесил.

„Единият може да стои в моята сянка — казал. — Тя никога не намалява“ и дори предложил да стане посредник на стария Грениър, само че Грениър побързал да им намери работа. Отишли тогаз да обядват в механата на Холстън, а чикасите, неподвижно наклякали под жестокия пек на юлското слънце, тъй като сянката се била вече изместила дори от фургона, където старата Мохатаха продължавала да седи под парижкия чадър на робинята, наизвадили храна (обедът на Мохатаха и на свитата й се намирал в една бяла кошница от лико на бял дъб), явно донесена от тяхната собствена плантация, както вече се изразявали, имитирайки белите; храната им била под мишниците, в насуканите на фитил панталони. После всички се преместили към предния навес и не вече селището, а градът — то било град вече цели трийсет и един часа — се наредил да гледа как четиримата роби издигнали последната греда, ударили последния клип на покрива и закачили вратата, след което Ратклиф, държейки се едва ли не като дворцов камердинер в двора на средновековна крепост, се отправил към магазина, влязъл и излязъл от там с железния сандък; сериозните чикаси и потните роби на белите видели как тежката и неразгадаема вещ заела мястото си в своя нов олтар. И едва сега имали време и могли да научат какво тревожело Ратклиф.

„Тоя катинар!“ — рекъл Ратклиф.

„Е, та?“ — обадил се някой.

„Тая индианска смазка за колела!“ — казал Ратклиф.

„Е, та?“ — повторили неколцина. Но сега вече разбирали. Не ставало дума нито за катинара, нито за катрана; всичкото било до осемте долара, които могли да прехвърлят към държавното бюро за червенокожите чрез тефтерите на Ратклиф, където никой нямало нито да ги открие, нито да ги забележи. Не било алчност от страна на Ратклиф, най-малкото имал намерение да проповядва корупция. Дори мисълта му не била нова и съвсем нямало нужда от някакъв случаен човек, който на две-три седмици препуска на кон до селището, за да му разкрие възможността; за тия неща той бил мислил още първия път, когато вписал в тефтера първото пликче ментови бонбони за първия от четирийсетгодишните внуци на Мохатаха, но се въздържал да прибави още две нули към десетте цента цели десет години, питайки се всеки път защо се въздържа, удивен на собствената си добродетел, на силната си воля. Въпросът бил принципен. Той, те, селището, сега градът — именно те смятали да прехвърлят стойността на катинара върху Съединените щати, пък каквото ще да става после, когато някой федерален инспектор реши да се занимава с въпросите на племето чикасо; в края на краищата именно Съединените щати доброволно предложили да им покажат как катинарът може да се превърне в недоказуем, измислен катран за колела — малкият, суховат, подобен на дете човечец, невъоръжен, неприкосновен и спокоен, дошъл не да ги предизвиква и дори не като адвокат или представител на някакви съединени щати, а на самите Съединени щати, все едно, че Съединените щати, са им рекли „Молим, приемете този дар от осем долара“ (градът вече бил платил на стария Алек осем долара за катинара; повече той не пожелал да приеме), а те дори не са отклонили това предложение, а просто са махнали с ръка, тъй като още неизрекъл Питигру каквото имал да изрича, Съединените щати вече ги били загубили завинаги; излизало, че Питигру пуснал осем златни монети в ръцете на Компсън, или да кажем Пийбоди, а те на свой ред са ги пуснали в някой кладенец или миша дупка, без никому добро да сторят, нито да възстановят загубата, нито да заплатят на оня, който я е причинил, оставяйки по тоя начин цялата човешка раса във вечен и невъзстановим дефицит от осем долара, осем долара на червено;

 

Ето каква била тревогата на Ратклиф. Но те изобщо не го изслушали. Разбира се, чули го, но не го изслушали. А може би изобщо не го чули — насядали в сянката на Холстъновия навес, те вече гледали и виждали една година напред; било едва десети юли, предстояло дълго лято, светла мека и суха есен до ноемврийските дъждове, но този път нямало да се мине само с два дни — те имали нужда от две години, ако не и повече, от една зима, през която планове да чертаят и предварително да се готвят. На свое разположение имали изпълнител, който само чакал, едва ли не живо провидение: един човек на име Сътпен, дошъл в селището същата пролет, един грамаден, жилест и саможив, изхабен от страсти и мълчалив човек, който се носел в някаква бледа аура на безименност и жестокост, досущ като човек, току-що влязъл в топла стая, или най-малкото подслонил се где да е от снежната буря, довеждайки със себе си трийсетина роби, още по-диви и още по-съмнителни от местните диваци, чикасите, с които селището било вече свикнало; новите негри не знаели английски, говорели — според Компсън, който бил ходил в Ню Орлеанз — нещо средно между караибски, испански и французки; Сътпен бил купил, може би заграбил, или по някакъв начин получил парче земя в точно обратната посока и очевидно имал намерение да основе плантация на още по-амбициозни и грандиозни основи от Грениър; със себе си бил довел дори един парижки архитект, по всяка вероятност негов пленник, защото в задната стаичка на Ратклиф се говорело, че човекът спи в нещо като яма до строежа на двореца, който лично проектирал, завързан китка с китка о един от караибските роби на господаря си; и наистина стигало му на селището да го види само веднъж, за да разбере, че съвсем не е по-глупав от своя похитител — така невестулката и гърмящата змия съвсем не са по-малко диви от вълка или мечката, пред които отстъпват, докато не бъдат напълно и безнадеждно сгащени; архитектът не бил по-едър от Питигру, имал духовити, сардонични и нетрепкащи очи, които всичко са видели, ала на нищо не са повярвали, носел широкопола скъпа шапка, брокатена жилетка и дантелени ръкавели на полухудожник и полубулеварден лъскач; те — може би Компсън и положително Пийбоди — си го представяли в окаляни и раздърпани от храстите брокати и дантели как стои сред тия непребродени самотии и мечтае за колонади, фризове и фонтани в стила на Давид, а до всеки негов лакът — по един огромен полугол негър, двама абсолютно еднакви негри, които дори не го поглеждат, а само дишат и го следват стъпка по стъпка като двойна негова сянка, увеличена в гигантски размери;

 

Сега имали дори архитект. За една минута ги изслушал в задната стаичка на Ратклиф. Сетне замахнал в някакъв неразбираем жест и рекъл: „Хм, та вие нямате нужда от съвет. Много сте бедни. Имате само едни ръце и кал за тухли. А пари никакви. Няма дори от какво да гледате, как тогава може да сгрешите?“ Но ги научил как да вадят тухли от калъп, начертал и построил пещ за тухлите, каквито сега имало колкото щеш, сякаш в оная първа жълтеникава утрин им станало ясно, че само с една постройка няма да се мине. И макар че градът и съдилището били замислени в един и същи миг, проектирани едновременно още същата зима и строени в продължение на следващите три години, съдилището, естествено, било готово първо. През март архитектът грабнал колчета и макари с рибарска връв и в дъбака срещу механата и магазина очертал квадратните и прости основи, този неумолим план не само на съдилището, но и на града, и само толкоз им казал: „След петдесет години ще се мъчите да промените всичко това в името на тъй наречения прогрес. Но няма да успеете. Никога няма да се отървете.“ Но изправени до кръста в гъсталаците, те вече виждали или по-скоро знаели, че виждат — нали имали вече колчета и рибарска връв! — не, да кажем петдесет, но може би двайсет и пет години напред, а може и по-малко; виждали един площад, в центъра съдилището, всичко останало наредено наоколо в квадрат: магазините, двуетажните постройки с адвокатските кантори, лекарските и зъболекарските кабинети, а над тях стаите и залите на ложата; училище, църква, механа, банка и затвор — всяко на своето място; четири широки улици, тръгващи прави като стрели в четирите посоки, за да се превърнат в координатната система на други улички и пътечки, додето всичко бъде покрито от тях: тези ръце, тези всичко хващащи пръсти, пъплещи и драпащи към светлината от сърцето на една изчезнала пустош, сякаш от година на година измъкващи се от дъното на едно отдръпващо се море, ширните и плодородни избуяли нивя, които от година на година настъпват все по-навътре в дивотиите и в гъсталака, чиито обитатели — дивата мечка, еленът, пуякът — бягат заедно с дивите хора (а може би вече не толкова диви, вече познати, вече безопасни, просто вече безинтересни, един анахронизъм, останал от едно мъртво време, от една мъртва епоха; достойни за съжаление и дори истински съжалявани от старците — пламенно като стария доктор Хабершам, или не толкова запалено, но при все това неутешимо и упорито като стария Алек Холстън и неколцина други, докато след година и друга и последният от тях ще си замине по реда; та това е страна на белите хора и такава им е съдбата, така им е писано); и това ще бъдат вените и артериите, потоците на пулса и на живота, по които ще тече богатеещата реколта: златото: памукът и зърното;

 

Но преди всичко съдилището: центърът, събирателната точка, пъпът — извисено в средата на градския кръг като самотен облак в пръстена на хоризонта, мятащо обширната си сянка до самия хоризонт, умислено, сериозно, символично и тежко, високо като облак, масивно като чукар, възправено над всичко: пазител на слабите, съдия и ограничител на страстите и сластта, съхранител и пазач на въжделенията и надеждите; надигащо се през това първо лято тухла по тухла, обикновен квадрат в колониалния стил на крал Джордж (нарочно проектирано така от парижкия архитект — а той по това време строял при Сътпен нещо като крило на двореца във Версай, само че видяно в кошмарите на някой лилипут, — нарочно, за отмъщение, както щеше сто години по-късно да се изразява Гейвин Стивънз, когато към легендата за Сътпен щяха да прибавят и случая от онова време: архитектът някак сполучил да се измъкне от своя строеж и да побегне, а Сътпен, неговият надзирател и ловец го догонили с кучета в тресавищата и го върнали обратно); нали архитектът им бил казвал, че нямат достатъчно пари, за да си купят лош вкус, нито пък имат модел за имитация на лошия вкус, дотук все още нищо не им струвало, освен труда, а на втората година използвали само робски труд, тъй като в селището имало все повече и повече собственици на роби; селището, което било вече град с име още в оная жълтеникава утрин преди две години, когато се пробудили първите. Имало нови хора — не само Холстън и ковачът (сега Компсън бил ковач), които притежавали двама-трима негри, не само Грениър и Сътпен издигнали лагери край потока в ливадите на Компсън, за да настанят там негрите си до завършването на съдилището и затвора. Но се трудили не само робите, окованите, несвободните, защото все още имало и бели, същите ония, които в една гореща юлска утрин преди две, а сега вече преди три години, се били сбрали в своя бяс да доразрушат с гневната си пот и безвредна ярост тристенната пристройка — същите бели мъже (всеки със своята собствена работа, която би могъл да гледа и за която да му плащат), стоящи или излегнали се около скелето и купищата тухли и локвите глинен хоросан, докато само час-два или половин ден подир туй не скокнат да изблъскат някой негър и да застанат на негово място било с мистрия, трион или длето в ръка, от никого невикани и от никого непоправяни, тъй като нямало кой от присъстващите да заповядва или да отхвърля; чуждият човек би казал, че тъкмо затова се залавяли с тая работа — просто защото нямало защо; само че не било точно така: сега се работело спокойно, нямало гняв и пристрастия, работело се двойно по-бързо — просто нямало защо да се бърза, понеже туй не приличало на натежала реколта (този парадокс никой не би могъл да обясни на хората, освен може би на Грениър, Компсън и Пийбоди, които от деца израснали с роби, дишали същия въздух и дори сукали от същата гръд заедно със синовете на Хам: черни и бели, свободни и несвободни, рамо до рамо в един и същ неуморен ритъм, сякаш имат еднакви цели и еднакви надежди, каквито в същност имали, доколкото негърът е способен на това; та дори и на Ратклиф, издънка на много стар и чист англосаксонски планински род, по каприз на съдбата баща на също тъй дълъг и чист род от бели сиромаси, фермери изполичари, които никога не са имали роби и никога не биха имали, тъй като още с майчиното си мляко всеки от тях се пропива не толкова от антипатия към робството, колкото към черната кожа; простите детински разсъдъци на робите тутакси схващали, че помагат в изграждането не само на най-голямата постройка в околността, но може би и най-голямата изобщо; и това било всичко, но било достатъчно); то било тяхно, на белите, по-голямо от всичко останало, защото всичко събирало в себе си и бидейки такъв сбор, трябвало да извиси техните надежди и въжделения ведно с извисяващия се в небето купол; и така, запотени и неуморни, те се споглеждали някак срамежливо, малко смаяни, малко неловко, сякаш схващали или най-малкото в момента можели да повярват, че хората, всички хора, включително и те самите, са станали малко по-добри, може би малко по-чисти дори отколкото са ги мислели, очаквали или било необходимо. Все още малко ги смущавал Ратклиф с неговата тревога: парите, осемте долара за катинара-катрана; то не било вече истинска тревога, защото не им пречело с нищо, както и преди три години, когато историята била далеч по-близка; сега, три години по-късно, тревогата била невидима, тоест нечута, защото истинска жертва се оказал самият Ратклиф: той бил страдалецът — докато у другите имало безгрижие, малко хумор и сегиз-тогиз избледняваща досада и нетърпение, у него останал срамът, объркването, мъничко отчаяние като у човек, който се бори с някакъв вроден грях, безнадежден, непобедим, вече бит. Сега вече не ставало и дума за парите, за осемте долара. Сега оставал фактът, че ги отказали и вероятно по този начин са допуснали фатална, непоправима грешка. Той се мъчел да обясни: „Представете си сега горе господ и останалите, от които зависи късметът човешки, гледат надолу и си казват: Ето, тия проклети никакъвци не пожелаха осемте долара, дето им ги давахме ей тъй, за нищо. Значи, от нас нищо не искат. Тогаз да ги оставим както си е — да се потят и трудят и каквото направят, сами да си го направят.“

 

Градът така и постъпил, макар че съдилището още шест години не могло да се довърши. Но те вече го смятали за готово: просто и четвъртито, с наковани подове и с покрив, с готови прозорци, централен хол и четири кабинета — за шерифа, данъчния, за околийския канцлер (при когото щели да бъдат избирателните кабини и урните), а на горния етаж — съдебната зала, стаята за съдебните заседатели и за съдията, та чак гълъбите и врабчетата, дошли от всички краища на атлантическия бряг, веднага щом градът станал град с име, преселници с градски дух — те обсебили стрехите и улиците още преди последния удар на чука, едните влюбени в женските си и вечно размножаващи се, другите — бъбриви и безбройни. На шестата година старият Алек Холстън се поминал и върнал на града осемте долара от катинара; две години преди него умрял и Луи Грениър, а неговите наследници все още не били получили хиляда и петстотинте долара, оставени им по волята му до поискване. В околията имало и един новодошъл на име Джон Сарторис, човек с роби, с коли и с пари като Грениър и Сътпен, но той се оказал за Сътпен много по-непреодолим от Грениър, защото веднага станало ясно, че Сарторис е от ония хора, които могат да се справят дори със Сътпен, тоест както човек със сабя и достойно за нея сърце е в състояние да надвие човек с брадва; същото лято бил съставен комитет (парижкият архитект на Сътпен отдавна се бил върнал там, отдето е дошъл, но неговата тухлена промишленост продължила непрестанно да расте: неговите калъпи и пещи изградили затвора, сега издигали стените на две църкви, а до средата на века щели да издигнат онова, което в цял Северен Мисисипи и Източен Тенеси е известно под името Академията, Института за момичета): в комитета влизали Компсън, Сарторис и Пийбоди (и Сътпен, но задочно; градът никога нямало да узнае колко точно от допълнителните разноски били поети от Сътпен и Сарторис). На следната година един италиански кораб стоварил в Ню Орлеанз осем мраморни колони на части, оттам ги качили на параход, който ги откарал по Мисисипи до Викзбърг, оттам ги поел по-малък параход и по реките Язу, Сънфлауър и Талахачи ги докарали до старото пристанище на Икемотуби, сега собственост на Сътпен; оттук волове ги отмъкнали до Джеферсън. Двата еднакви четириколонни входа били поставени на съдилището — единият на север, другият на юг, всеки с балкон от ковано нюорлеанско желязо, на един от които, южния, през 1861 година Сарторис щял да застане в първата за града конфедерационна униформа, а долу на площада строевият офицер от Ричмънд щял да записва и заклева войниците за полка, който Сарторис като негов полковник щял да поведе към Вирджиния, за да стане там ляв фланг на генерал Джексън[3]; от тия два балкона в продължение на сто години мировите съдии по наследствен ред щели да се провикват без падежи, лица и числа и дори без препинателни знаци „Елате, елате, окръжен съд на Йокнапатофа, и ще бъдете изслушан!“; под тях пък, с изключение само на седемте години от 63-а до 70-а — което не са чисти сто години, особено за някои непримирими възрастни дами — бялото мъжко гражданство на околията щяло да се изрежда, за да гласува за околийски и щатни чиновници (в 63-а, когато войските на Съединените щати[4] изгорили площада и търговския квартал, съдилището оцеляло: по-здраво от топорите, по-упорито от огъня, по-силно от динамита; заобиколено от съборени и почернели развалини, то продължавало да стои, продължавали да стърчат опушените колони, макар и без капители, без покрив и надупчени, но все пак непокътнати, нито на косъм встрани от канапа на отвеса, с който ги бил вдигнал вече забравеният парижки архитект); тъй че сега не им оставало нищо друго (девет години го строили, двайсет и пет го възстановявали), освен да сложат нови подове на двата етажа и нов покрив, а на купола този път да инсталират часовник с четири лица и камбана, която да отмерва часовете и да бие за тревога; по това време площадът — банките, магазините, адвокатските кантори, лекарските и зъболечителските кабинети — всичко било вече възстановено, врабците се били върнали, защото изобщо не били бягали — това шумно и бъбриво независимо множество, съпътстващо и неделимо от всекидневните човешки кавги, си присвоило корнизите и улуците още преди да забият и последния гвоздей; върнали се и гълъбите, нескончаемо гугукащи, засвивали гнезда и окупирали камбанарията на часовника, макар да изглеждало, че няма да свикнат с камбаната, защото при всеки удар се пръскали от купола като пощурял облак, трепкали и подскачали, додето ударите утихнат, и после отново се шмугвали между наклонените греди, за да не остане нищо, освен неспирното шепнещо гукане, напомнящо стопяването на камбанното ехо, забравили причината на своята тревога, тъй както и въздухът забравя и не помни оня звън, който го кара да трепти. Това е така, защото врабците и гълъбите са издръжливи и са издържали сто години, най-старото нещо, освен самото съдилище, което се извисява безметежно над града, повечето от чиито жители вече не знаят кои са били доктор Хабершам, старият Алек Холстън и Луи Грениър; стогодишно и безметежно над всякакви промени: електричеството и бензина, неона и какофонния сгъстен въздух; издържали са дори негрите, минаващи под балконите, за да пуснат гласа си за същите белокожи негодници и демагози и привърженици на бялото господство, за които гласуват и белите. На всеки няколко години белите старейшини на околията, мечтаещи за бакшиш, почват движение за събарянето на съда и построяването на нов и модерен, но в последния момент все търпят поражение. Опитват се пак и, разбира се, губят, губят дваж и толкова. Защото съдбата на съдилището е да стои тук, в сърцето на Америка: негова присъда е неговата дълговечност; както и у човека неговата проста възраст се измерва със собствената му вина, а тя след сто години ще стане вече непоносима. Но за сега все още не; за сега все още врабците и гълъбите — едните бъбриво и независимо множество, другите — вечно влюбени в женските — ще продължават да живеят тук, ту пощурели, ту спокойни до новите удари на часовниковата камбана, с които дори подир сто години те едва ли ще свикнат и ще се пръснат в своята разпиляна експлозия от камбанарията, сякаш часовете, вместо да прибавят една нищожна частица към отколешния уморен свят от Битието насам, са разклатили девствения чист въздух с първия оглушителен звън на Второто пришествие.

Бележки

[1] Думата е за Томас Джеферсън (1743–1826), известния американски държавник и трети президент на САЩ. — Б.пр.

[2] Персонажът и местата у Фокнър често се повтарят. За Завоя на французина се говори в „Селцето“, първата книга от голямата трилогия за Флем Сноупс. Познаващият преведеното от Фокнър ще открие и други повторения на герои и ситуации. — Б.пр.

[3] Събития, свързани с Гражданската война (1861–1865). — Б.пр.

[4] Северните въоръжени сили през Гражданската война. — Б.пр.