Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Brooch, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Уилям Фокнър, Слез на земята, Моисей

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

Художник: Антон Радевски, 1983


I

Събуди го телефонът. С отварянето на очите си той вече бързаше, посегна в тъмното за халата и чехлите, защото знаеше още преди да се е разсънил, че съседното легло ще е все тъй празно, а телефонът се намираше на долния етаж, точно срещу вратата, зад която от пет години, подпряна високо в завивките, лежеше майка му. Събуждайки се, той вече знаеше, че е закъснял, защото тя вече е чула звъна, тъй както чуваше всичко, което по всяко време става в къщата.

Майка му минаваше за вдовица, а той бе единствен син. Когато замина да учи в колежа на Шарлотсвил, Вирджиния, с него тръгна и тя и в продължение на четири години, докато той не си взе дипломата, държа там къща под наем. Била е дъщеря на заможен търговец. Съпругът й бил търговски пътник, който едно лято пристигнал в града с две препоръчителни писма — едното до пастора, другото до баща й. Три месеца по-късно търговският пътник и дъщерята се венчали. Казвал се Бойд. След една година си подал оставката, преместил се в дома на жена си и от него ден убивал времето си на приказки пред хотела с адвокати и плантатори на памук. Бил мургав човек и се отличавал със страшно галантни жестове, особено когато свалял шапка на дамите. На втората година се родил синът. Половин година по-късно Бойд заминал. Просто си отишъл, оставяйки на жена си бележка, с която я уведомявал, че повече не може да понася да я гледа нощем в леглото как навива на празни макари канапите, които събирала от опаковките на домашните покупки. Жена му не чула повече нищо за него, но въпреки това отказала баща й да анулира брака и да прекръсти сина си.

Търговецът умрял и завещал цялото си имущество на дъщерята и внука, който, макар от седем-осем годишна възраст вече да не носел костюмчета а̀ ла малкия лорд Фонтлърой, дванайсетгодишен и делник ходел с дрехи, в които изглеждал не дете, а джудже; по всяка вероятност той едва ли можел дълго да играе с другите деца, дори да имал позволението на майка си. Майката своевременно намерила училище за момчета, където без страх от наказание синът й можел най-сетне да носи жакет със закръглени ревери и твърда мъжка шапка, макар че по времето, когато и двамата се преместили в Шарлотсвил за следващите четири години, той вече не приличал на джудже. Сега напомнял повече герой на Данте — мъж, малко по-крехък от баща си, но с подобна на неговата мургава хубост, който дори и непридружен от майка си, пак извръщал глава, разминавайки се на улицата с младите момичета на Шарлотсвил, а по-късно и на затънтеното селце в Мисисипи, където след време се преместили; лицето му имало израза на младите монаси, или по-точно ангели от алегориите на петнайсетия век. Тогава майка му получила въпросния удар; не се минало много и приятелките й се заели да я осведомяват в леглото за приблизително оня тип момиче, който и самата тя подозирала, че синът й не само ще намери, но и ще вземе за жена.

Тя се казваше Ейми, дъщеря на кондуктор по железниците, загинал при катастрофа. Живееше с леля си, която бе собственица на пансион. Бе живо, дръзко момиче, чиято по-късна репутация бе по-скоро резултат от измишльотините и кастовите предразсъдъци на южняшкия градец, отколкото на някакви лоши качества; в тия приказки имаше повече дим, отколкото пламък; макар винаги да получаваше покани за повечето балове, името й бе станало нарицателно, особено сред по-възрастните жени, дъщери на стари западащи фамилии, подобни на тази, в която бе роден и бъдещият й съпруг.

Така след време синът доби известна ловкост, като се прибира в къщата, да минава безшумно покрай вратата, зад която, подпряна на възглавниците си, лежеше майка му, да се промъква по стълбите и в тъмното да се добира до стаята си. Но една нощ не успя. Когато влизаше, прозорчето над майчината му врата бе както обикновено тъмно, но дори и да не беше, той едва ли би се досетил, че тъкмо днешния ден майка му е била посетена от своите приятелки, които са й разказали за Ейми, и че майка му цели пет часа е лежала будна, подпряна в леглото, да наблюдава в мрака невидимата врата. Той се вмъкна тихо и както обикновено с обувки в ръка, но още незатворил пътната врата, тя го повика. Гласът й бе спокоен. И го извика само веднъж:

— Хауърд!

Той открехна вратата. В този миг лампата до леглото й светна. Бе поставена на масичка, на която имаше и часовник е мъртъв циферблат — да спре часовника бе първата работа на майка му, когато преди две години все още можеше да движи ръце. Приближи, а тя го наблюдаваше — тлъста и отпусната жена, чието лице имаше цвета на лой, а тъмните очи, наглед без зеници и без ириси, светеха под съвършено бялата коса.

— Какво — каза той, — да не ти е зле?

— Ела по-близо — рече тя. Той се приближи. Сега и двамата се гледаха. И той разбра, може би защото го бе очаквал.

— Знам с кого си приказвала — каза той. — С ония дърти лешояди.

— Радвам се да чуя, че става дума за мърша — рече тя. — Сега мога да съм спокойна, че няма да я доведеш в нашия дом.

— Продължавай! Защо не каза „моя“ дом?

— Не е необходимо. Дом, в който живее почтена жена. — Гледаха се в светлината на лампата, пръскаща онова застояло сияние, което се среща само в стаята на болник. — Ти си мъж. Не те укорявам. Не съм дори изненадана. Само искам да те предупредя, преди да си станал за смях. Не смесвай къщата с плевника!

— С кое? Ха! — Върна се и отвори вратата със замах, напомнящ безочливата театралност на баща му. — С твое разрешение — каза той и не затвори вратата. Тя лежеше изправена на възглавниците си, вглеждаше се в тъмния вестибюл и го чу да отива до телефона, да звъни на момичето и да й предлага утре да се венчаят. После отново се появи на прага. — С твое разрешение — повтори той и с нахалството, присъщо на баща му, затвори вратата. След малко майка му угаси лампата. Защото в стаята бе настъпило утрото.

Те обаче не се венчаха на следващия ден.

— Страх ме е — бе му признала Ейми. — От майка ти ме е страх. Какви ги приказва за мене?

— Не зная. С нея не разговарям за тебе.

— И дори не си й казал, че ме обичаш?

— Много важно! Нека се венчаем.

— И да живеем с нея? — Спогледаха се. — Ще тръгнеш ли на работа да си направим наша къща?

— Защо? Пари имам достатъчно. А и къщата е голяма.

— Нейната къща! Нейните пари!

— Ще бъдат мои… наши. Един ден… Моля те.

— Хайде пак да танцуваме — бе казала тя. Това се случи в салона на пансиона, където тя напразно се мъчеше да го научи да танцува. Музиката не му говореше нищо. Шумът и по-скоро допирът на тялото й нарушаваха и малкото чувство за координация, което би могъл да си изработи. Затова пък я водеше на баловете в Провинциалния клуб. Всички знаеха, че са сгодени. Въпреки това тя танцуваше с другите мъже и се заседяваше из спрелите в тъмните алеи автомобили. Веднъж той се помъчи да отвори дума за тия неща, да си поговорят и за пиенето.

— Защо не седнеш да пиеш с мене? — каза той.

— Ти си ми годеник. С тебе не е интересно.

— Да — рече той с онова послушание, с което приемаше всеки отказ; след миг обаче спря внезапно и застана пред кея. — Какво не ти е интересно с мен? Какво? — Тя политна, защото я стисна за рамото. — Какво не ти е интересно, а?

— О — рече тя, — не стискай толкова, боли.

— Знам. Какво не ти е интересно с мен?

Приближи ги друга двойка и той я пусна. Само един час по-късно, по време на една от паузите, той я измъкна съпротивляваща се и викаща от един тъмен автомобил и я повлече през дансинга, опразнил се внезапно и заобиколен от матрони-придружвачки на младите момичета, наредени сега като театрална публика, дръпна един стол, преметна я на скута си и я напердаши. На утрото пропътуваха двайсет мили до съседния град и там се венчаха.

Този ден Ейми нарече мисиз Бойд „мамо“ за пръв и последен път, ако не се смята оня път, когато го произнесе може би от изненада или от възбуда. От немай-къде същия ден мисиз Бойд подари на Ейми брошката: една старовремска, глупава, ала все пак ценна вещ. Ейми я отнесе в стаята си и той видя как стои да я разглежда, съвсем хладнокръвна и съвсем непроницаема. После я остави в едно чекмедже — отвори го, вдигна я с два пръста, пусна я вътре и после обърса пръсти в роклята си.

— По някой път ще трябва да я слагаш — каза Хауърд.

— О, разбира се. Няма да се покажа неблагодарна. Не се безпокой.

След известно време почна да му се струва, че Ейми изпитва удоволствие да си я слага, защото я носеше все по-често. После схвана, че е било не удоволствие, а просто акт на отмъщение, съчетан с абсолютна несъвместимост: носеше я по цяла седмица, забодена на басмяната престилка, с която вършеше къщната работа. Освен това я слагаше винаги, когато мисиз Бойд може да я види, винаги, когато, приготвили се да излизат, тя и Хауърд се отбиваха в стаята на майка му да й пожелаят лека нощ.

Живееха на горния етаж, където година по-късно се роди детето им. Занесоха го на мисиз Бойд да го види. Тя извърна глава на възглавницата и го погледна.

— Жалко — каза тя, — не познавам бащата на Ейми. Та и колко ли съм пътувала по влака!

— Дъртата!… Тази мръсна… — разплака се Ейми и разтреперана се сгуши в Хауърд. — Защо ме мрази толкова много? — Какво съм й сторила? Да се махнем от тук! Можеш да се заловиш за някаква работа.

— Няма нужда. Тя няма да живее вечно я.

— Ще живее! Вечно ще живее, само и само да ме мрази.

— Не — рече Хауърд. На следната година детето умря. Ейми отново се помъчи да го убеди, че трябва да се преместят другаде.

— Където и да е. Не ме интересува как ще живеем.

— Не! Не мога да я оставя тъй безпомощна и по гръб. Ти защо не почнеш да излизаш? Ходи на танци! Тогава няма да ти е толкоз тежко.

— Да — рече тя поуспокоена. — Ще трябва. Повече не мога да понасям.

Единият казваше „ти“, другият „аз“, но нито един не рече „ние“. И така всяка събота вечер Ейми се приготовляваше, а Хауърд връзваше шала и обличаше палтото си, понякога направо върху ризата, слизаха долу, спираха се на вратата на мисиз Бойд, после Хауърд настаняваше Ейми в автомобила и я чакаше да се скрие. След това влизаше отново в къщата и с обувките в ръка, както едно време, преди да се оженят, се качваше по стълбите, отминавайки осветеното прозорче над вратата на майка си. Малко преди полунощ, пак с палтото и шала, той се смъкваше по стълбите, отминаваше все още осветеното прозорче и чакаше на верандата завръщането на Ейми. След това влизаха и двамата и надникваха в стаята на мисиз Бойд да й кажат лека нощ.

Една нощ тя се върна след един часа. Бе я чакал близо час по пижама и чехли на верандата, а бе ноември. Прозорчето над вратата бе тъмно и те не се отбиха.

— Някакъв идиот беше върнал часовника — обясни тя. Не го погледна, смъкна дрехите от себе си и заедно с другото бижу захвърли брошката на тоалетната масичка. — Надявах се, че няма да си толкова глупав да стоиш буден и да ме чакаш.

— Другия път като върнат часовника, вече няма.

Изведнъж тя застина и го погледна през рамо.

— Наистина ли? — Но той не я гледаше; само чу, усети нейното приближаване. Докосна го по рамото. — Хауърд! — Той остана неподвижен. Тя се притисна о него, смъкна се в нозете му и диво се разрида. — Какво става с нас? — И се блъскаше в него с безумно отчаяние. — Какво? Какво? — Той я успокои, но след като всеки се отправи към леглото си (вече имаха две отделни легла), чу, а след това и усети, че тя прекосява разделящото ги разстояние и отново се хвърля към него със същото диво и ужасено отчаяние, в което нямаше нищо женско, а по-скоро нещо детинско, прегърна го в мрака и зашептя: — Не че трябва да ми вярваш, Хауърд! Ти можеш! Можеш!

— Да — каза той. — Знам. Хайде сега, успокой се. Няма нищо.

След този случай малко преди дванайсет той навличаше палтото, връзваше шала, промъкваше се на пръсти по стълбите и покрай осветеното прозорче, шумно отваряше и затваряше външната врата, после открехваше вратата на майка си, която седеше изправена, подпряна на високите възглавници, с отворена книга и опряно на коленете си чело.

— Върнахте ли се най-после? — питаше тя.

— Да. Ейми се качи направо. Искаш ли нещо?

— Не. Лека нощ.

— Лека нощ.

И тогава се качваше, лягаше и след време (но само понякога) заспиваше. Преди да дойде това „понякога“, което понякога го отвеждаше в царството на съня, той размишляваше и си казваше с оня примиренчески и фаталистичен песимизъм на импотентен интелигент: Но това не може да продължава вечно. Някоя нощ нещо неминуемо ще се случи и тя ще залови Ейми. И я знам какво ще направи. Но аз какво ще направя? Признаваше си, че не му е ясно. Всъщност една част от съзнанието му казваше, че знае какво ще направи, но той отхвърляше това; и в него пак се проявяваше интелигентът — не да погребе една мисъл, а да избяга от нея, да я захвърли встрани, и в невъзможността му отново се обаждаше мисълта: Защото никой мъж не знае как би постъпил при определени обстоятелства; другите, по-мъдрите, може би щяха да си направят изводи, но не и той. На сутринта Ейми се намираше в леглото си и при светлината на деня всичко се стапяше. Но сегиз-тогиз мисълта се връщаше дори и през деня и тогава от отдалечението на мозъчната си дейност, наблюдавайки живота си, това объркано цяло, една трета от което бе техен плод, чиято липса не можеха с нищо да запълнят, той си казваше: Да, знам какво тя ще направи, знам също и какво ще ме помоли да сторя и съм сигурен, че няма да го сторя. Но какво тогава? Но и това не бе за дълго, защото след малко си помисляше, че все още нищо не е станало и че до следващата събота има още шест безкрайни дни, и това бе гласът на безизходицата и вече не на разума.