Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uncle Willy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

IV

Чичо Уили не умря. Дойде си един ден, а кожата му като лой, олекнал, има-няма четирийсет и пет кила, очите му все такива мътни като бъркани яйца, само че сега мъртви яйца, яйца, които са били счупени толкова отдавна, че дори вече не миришат на развалено. Вгледаш ли се обаче в тях, ще видиш, че може да са всичко, но не и мъртви. Разбрахме това, когато той отново ни позна. Не искам да кажа, че напълно ни беше забравил. Той сякаш и сега ни обичаше като момчета, само че все едно никога преди не беше ни виждал и трябваше тепърва да ни учи имената и да запомня кое име с кое лице върви. Сестра му си бе заминала в Тексас, защото сега за него щеше да се грижи мисиз Меридю, докато напълно се излекува, напълно. Да, именно излекува!

Спомням си оня първи следобед, като се върна в града: отидохме в магазина, чичо Уили погледна чистата витрина, през която сега можеше всичко да видиш, погледна новите клиенти, които никога не бяха пазарували при него, погледна продавача и каза:

— Значи вие сте моят продавач, а?

А продавачът взе да говори нещо за мисиз Меридю и пастора Шулц, но чичо Уили го прекъсна:

— Добре, добре — каза той и застанал с нас в ъгъла като купувач, опита сладоледа, продължавайки да се оглежда, ближеше сладоледа и като ни погледна с очите, които съвсем не бяха мъртви, рече: — Както се вижда, моят стар и проклет негър май повечко ви е поработил, отколкото на мене. — Продавачът пак почна да обяснява нещо за мисиз Меридю, а чичо Уили го прекъсна. — Добре, добре. Намерете веднага Джоб и му кажете, че ще искам от него да идва всеки ден и отсега нататък да поддържа магазина в тоя вид.

После отидохме зад тезгяха, чичо Уили и тук се огледа, видя как е подредил продавачът, видя новата голяма ключалка на шкафчето, където стояха лекарствата и разните му там работи, погледна с тия очи, дето никой не би казал, че са мъртви, който и да е той, и каза:

— Вървете да му кажете на тоя човек, че си искам ключовете. — Но сега не ставаше дума за спиртника и спринцовката. В оня ден мисиз Меридю бе счупила и двете. Не му беше до тях. Продавачът ни приближи и взе да приказва нещо за мисиз Меридю и пастора Шулц, чичо Уили го слушаше и казваше: — Добре, добре. — Никога не бяхме го виждали да се смее, лицето му и сега не се промени, но ние разбрахме, че вътрешно се смее. После излязохме. На площада той рязко свърна и се отправи по негърската улица към магазина на Сони Барджър, аз извадих пари, купих от Сони джинджифилов сок, настигнах ги, отидохме с чичо Уили до къщата му, разположихме се на поляната, той пи сок и още веднъж реши да ни повтори имената.

През нощта се срещнахме на посоченото от него място. Той возеше количка, а в количката — лост. Разбихме задния вход на магазина, след това шкафчето с новата ключалка, измъкнахме бидона със спирт, отнесохме го у чичо Уили и го заровихме в плевнята. В него имаше почти три галона и цели четири седмици чичо Уили никакъв не се вясна в града, отново се разболя, а мисиз Меридю беснееше из къщата, вадеше чекмеджета, разтваряше долапи и изхвърляше всичко навън; чичо Уили си лежеше на леглото и я наблюдаваше с очи, които бяха всичко друго, но не и мъртви. Тя не можа нищо да намери, защото сега всичко се бе свършило, и освен това не знаеше какво търси, тъй като търсеше спринцовка. През нощта, когато чичо Уили отново се оправи, ние грабнахме лоста и бегом до магазина, но какво да видим: шкафчето отворено, чичо Уили седнал на прага, а на стола, всички да я видят, бутилка спирт. Тогава разбрах, че продавачът е узнал кой краде спирта, но не ми стана ясно защо не е съобщил още тогава на мисиз Меридю, а й каза чак две години по-късно.

Две години нищо не знаех, а вече цяла година чичо Уили ходеше всяка събота в Мемфис с колата, която му бе дала сестра му. Писмото го написах аз — чичо Уили надничаше иззад рамото ми и диктуваше как здравето му се подобрявало, но не толкова бързо, колкото би искал лекарят, как лекарят бил казал, че не бива да ходи до магазина пеша и затова, ако можело, да има един автомобил, не от скъпите, просто малък автомобил, той сам да си го кара или да намери някое негърче да му шофира, стига сестра му да реши, че така ще е по-добре. Тя прати пари, а той намери едно момче-негърче с възлеста глава, на ръст колкото мене и на име Секретар. Секретар каза, че можел да шофира, но всъщност те и двамата се учеха по време на нощните си набези до хълмовете, където купуваха царевично уиски; в Мемфис негърчето ще да се е научило да кара доста бързо, защото ходеха там всяка събота и се връщаха в понеделник сутринта, чичо Уили седеше безчувствен на задната седалка, а дрехите му воняха на оная миризма, чийто източник нямаше да мога да открия, додето не се минаха още няколко години, а до него се търкаляха две-три полупразни бутилки и едно тефтерче, изпълнено с телефонни номера и имена, като Лорин, Били и Джек. Нищо не разбирах, докато един понеделник две години по-късно не дойде шерифът, който заключи с катинари и запечата каквото бе останало от имуществото на чичо Уили, а когато се помъчиха да намерят продавача, не можаха да установят с кой влак е офейкал от града; бе горещо юлско утро, чичо Уили се бе проснал на задната седалка, а отпред, до Секретар, седеше жена, два пъти по-едра от чичо Уили, с червена шапка, розова рокля, с мръсно бяло кожено палто, преметнато на облегалото, и два сламени куфара на страничните стъпала, косата й бе с цвета на съвсем нов пиринчен кран, а по страните й течеше размекнат аркансил и от потта пудрата бе станала на каша.

Това бе по-лошо от всичко, дори да бе почнал отново с морфина. Ще си помислиш, че е донесъл в града едра шарка. Помня как същия следобед мисиз Меридю телефонира на мама; къде беше къщата й, а по жицата се чуваше, като вика, сякаш е застанала на задния вход за кухнята:

— Женен! Оженил се! Курва! Курва ти казвам!

Точно така продавачът ругаеше Джоб, може би в такива случаи църквата позволява подобни думи, защото сигурно хората, които ходят на църква, най-добре знаят или поне им е позволено да знаят кога могат за миг-два да забравят и религия, и всичко. Татко също се разпсува, но ей тъй, по ничий адрес; знаех, че не ругае нито чичо Уили, нито дори новата жена на чичо Уили и изведнъж ми се дощя мисиз Меридю отнякъде да го чуе. Само че ако беше у нас, едва ли щеше да чуе нещо, защото разправяха, че хукнала по домашен халат, напъхала пастора Шулц в автомобила си и отишли при чичо Уили; сварили го на легло както винаги в понеделник и вторник, а жена му изгонила мисиз Меридю и пастора Шулц от къщата, показвайки им разрешителното за женитба, както се показва пистолет или нож. Помня как цял следобед — чичо Уили живееше на една тиха странична улица, на която всички къщи бяха малки и нови, вдигнати от селяни, преместили се в града през последните петнайсет години, кои като пощаджии, кои като дребни търговци, — как цял следобед по тихата уличка се тълпяха пощурели жени с накривени сламени бонета, мъкнеха подире си дребни дечурлига и вече пораслите момичета, а после се отправиха към кметството и дома на пастора Шулц, как младите мъже и момчетията, които не бяха на работа, пък и някои от старите мъже, които бяха, минаваха напред-назад пред къщата на чичо Уили да зяпат жена му — седнала на верандата, пуши цигари и пие нещо с чаша; помня как на следния ден тя слезе в града на пазар, сега с черна шапка и рокля на бели и червени райета, от което приличаше на огромна захарна пръчка и трижди по-едра от чичо Уили, как мина по улицата, а мъжете изскачаха от магазините като куршуми, сякаш минавайки, тя дърпаше навързани на канап спусъци, двете половини на задника й играеха надолу-нагоре под роклята като помпи и някой изведнъж се провикна с отметната назад глава: „Иха-а-а!“ или нещо такова, а тя само се връцна, без да спира, и тогава завикаха всички.

На другия ден пристигна телеграма от сестра му и татко в качеството си на адвокат, а мисиз Меридю като свидетел, отидоха у тях, жената на чичо Уили им показа разрешителното и им препоръча да се откажат, защото независимо от това, дали е живяла на Мануел стрийт, сега била вече омъжена както се полага и като всяка друга надута кучка в Джеферсън или другаде, при което татко рече:

— Вижте, какво мисиз Меридю, вижте какво, мисиз Крисчън…

После съобщи на жената, че сега чичо Уили е във фалит и може дори къщата си да загуби, жена му попита, че нали има сестра в Тексас, да не вземе татко да разправя, че и петролната компания банкрутирала и да не я разсмива. Тогава пратиха нова телеграма на сестра му, пристигнаха хилядата долара и не им оставаше нищо друго, освен да върнат автомобила на жената на чичо Уили. Същия следобед тя замина за Мемфис, шофирайки сама, изпърпори през площада със сламените куфари и с черна дантелена рокля, вече достатъчно запотена под новия грим, защото времето бе още горещо, спря пред пощата, където мъжете чакаха следобедните вестници, и каза:

— Елате ми някой път на гости на Мануел стрийт! Такива номера ще ви покажа, дървеници недни, после ще можете и сами да си правите.

Същия следобед мисиз Меридю отново се премести в къщата на чичо Уили и татко разправяше, че писмото, което написала до сестра му, било единайсет страници, всичко й обяснявала, тъй като оная никога нямало да прости на брат си, че е фалирал. Иззад живия плет я чувахме, като викаше:

— Вие сте луд, мистър Крисчън! Луд! Помъчих се да ви спася и да направя от вас нещо повече от животно, но търпението ми вече се изчерпва. Още една възможност ще ви дам и край! Ще ви заведа в Кийли и ако и това пропадне, лично ще ви заведа при сестра ви и насила ще я накарам да ви тикне в приют!

А сестрата прати от Тексас декларация, че чичо Уили е невменяем и че назначава мисиз Меридю за негова настойница и попечителка, след което мисиз Меридю го заведе в Кийли, И това беше всичко.