Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uncle Willy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

II

После го накараха да се откаже от морфина. Веднъж ни бе казал, че го взима от четирийсет години, а сега, вече на шейсет, му оставаха най-много още около десет, само че това той не казваше, защото отде накъде ще разправяш на четиринайсетгодишни хъшлаци такива неща. Накараха го да се откаже. Не им струваше много. Започна се една неделна утрин и свърши в петък; тъкмо си бяхме седнали по местата в класа и мистър Барбър току-що бе започнал, когато внезапно се появи преподобният Шулц, пасторът, наведе се към чичо Уили и додето се опомним, той вече го теглеше от мястото му, дърпаше го да стане и говореше с оня тон, с който проповедниците говорят на четиринайсетгодишните момчетия и който, струва ми се, не могат да понасят дори най-изнежените момчета:

— И така, брате Крисчън, знам, няма да ти е по сърце да напуснеш класа на брат Барбър, ала нека идем с теб при брата Милър и другите мъже, да чуем какво имат да ни кажат по онзи приказен и сърцестоплящ текст.

А чичо Уили все тъй се мъчеше да се отскубне, погледна ни с доближените си очи, мигащи и сякаш казвайки по-ясно от думи: „Какво е всичко това? Какво е това, приятели? Какво са намислили да правят с мен?“

И ние знаехме, колкото и той. Свършихме си урока; за бейзбол този ден изобщо не стана дума; минахме край беседката, където се събираше мъжкият клас по библия на мистър Милър, и както всяка неделя пасторът Шулц седеше сред другите, все едно че е най-обикновен човек като всички останали, и все пак някак изпъкваше между тях, тъй като не му трябваше да се движи или да приказва, за да им напомня, че не е какъв да е човек; пък аз все си спомнях един първи април, когато мисиз Калаган най-напред ни провери по списъка, после слезе от катедрата и каза: „Днес и аз ще бъда ученичка“, намери свободен стол и като седна, взе да ни вика по име и ни пращаше на катедрата ние да водим урока и можеше много смешно да стане, ако не си знаехме, че утре вече няма да е първи април, нито вдругиден. Чичо Уили седеше до пастора Шулц, изглеждаше още по-дребничък от преди и аз си спомних оня ден през миналото лято, когато водеха един селянин на име Бъндрън за приюта в Джексън, но той не беше чак толкоз луд да не разбира къде са го повели зад прозореца на вагона, и то прикован с белезници за тлъстия помощник-шериф, захапал димящата си пура.

После неделното училище свърши и ние излязохме да го почакаме, че да идем в магазина и да изядем сладоледа. Но той не се появи. Не излезе, додето не пусна църква — доколкото знаехме, той за пръв оставаше на църковна служба; по-късно татко ми обясни, че и другите не били чували нещо подобно — показа се тогава с мисиз Меридю от едната му страна и пасторът Шулц, който все още го държеше за ръката — от другата; сега той отново ни погледна и очите му отново, само че с отчаяние, сякаш рекоха: „Какво е това, приятели? Приятели, какво е това?“, а преподобният Шулц го натика в автомобила на мисиз Меридю, при което мисиз Меридю изрече на висок глас, сякаш е още на амвона:

— А сега, мистър Крисчън, ще ви заведа право у дома, ще ви приготвя чаша чудна студена лимонада, после ще хапнем за обяд една чудесна кокошка, вие ще си подремнете на моята люлка, а след туй брат и сестра Шулц ще дойдат и ще хапнем чуден сладолед.

А чичо Уили вика:

— Не! Почакайте, госпожо, почакайте! Трябва да отида в магазина, от сутринта съм обещал да изпълня една рецепта…

Но те го бутнаха в колата, а той се обърна назад и ни погледна; така го и загубихме от очи, седнал в колата до мисиз Меридю като Дарл Бъндрън до помощник-шерифа във влака, а тя сигурно го е държала за китката, макар че според мен не е имало нужда от белезници, додето чичо Уили ни е хвърлил този кратък поглед, пълен с удивление и безнадеждно отчаяние.

Защото в него момент той бе вече закъснял цял час за иглата, а следобеда, когато най-сетне можа да се изплъзне от мисиз Меридю, закъснението му бе пораснало на пет часа, поради което не можа да пъхне ключа в бравата, тъй че мисиз Меридю и пасторът Шулц го пипнаха отново; този път той не приказваше и никого не погледна, само се дърпаше като полудива котка, която се мъчи да се отскубне. Заведоха го у дома му, а мисиз Меридю телеграфира на сестра му в Тексас — чичо Уили не се появи в града цели три дни, защото мисиз Меридю и мисиз Хоувис се редуваха да го пазят денонощно, докато пристигне сестра му. Бе вече ваканция, в понеделник играхме бейзбол, но следобед магазинът беше затворен, затворен си остана и във вторник, а в сряда следобед видяхме чичо Уили — тича ли тича.

Беше без риза, небръснат, не можа да пъхне ключа в дупката, само пъхтеше, скимтеше и повтаряше:

— Тя заспа! Най-сетне заспа!

Някой от нас взе ключа и му отключи. Наложи се пак ние да запалим спиртника и да напълним спринцовката; този път иглата не влезе в ръката му бавно, той като че имаше намерение да си пробие костта. Чичо Уили не се прибра в къщи. Каза, че можел да спи как да е, нямал нужда от постеля, даде ни пари, пусна ни през задния вход, отидохме до кафенето да му купим сандвичи и кафе в едно шише и го оставихме на мира.

На другия ден ето ти мисиз Меридю, пастора Шулц и още три жени — накарали един полицай да разбие вратата — нахълтаха при него, а мисиз Меридю хвана чичо Уили за врата и като го разтърси, изсъска му:

— Ах, ти, мръсник с мръсник! От мен да се изплъзнеш!

А пасторът Шулц й вика:

— Хайде, сестро! Хайде, овладей се!

Другите жени като се развикаха „Мистър Крисчън!“ „Чичо Уили!“ и „Уили!“ — всяка според възрастта си или според това откога живее в Джеферсън…

Същата вечер пристигна и сестра му от Тексас, а ние се събрахме пред къщата и гледаме жените на предната веранда, влизат, излизат, сегиз-тогиз пасторът Шулц се очертаваше сред тях като в класа по библия на мистър Милър; успяхме да пропълзим зад живия плет и през прозореца чухме как чичо Уили плаче, ругае и се мъчи да стане от леглото, а жените му говорят:

— Недейте, мистър Крисчън! Недей, чичо Уили! Недей, бате! — нали и сестра му беше там; а чичо Уили вика, моли се и ругае. Като дойде петък, отказа се. Усетихме как го притискат в леглото; това, струва ми се, ще е бил последният му опит, сега вече никой от останалите нямаше време да му говори; по едно време се ослушваме: гласът му отслабнал, ала ясен, диша тежко и нарежда:

— Вижте какво, за последен път ви моля. Няма ли да ме оставите на мира? Няма ли да се махнете оттука? Моля ви се, защо не отидете по дяволите и не ме оставите да си живея, както си знам?

— Не, мистър Крисчън — рече мисиз Меридю, — ние правим това да ви спасим.

Една минута нищо не се чуваше. Тогава доловихме как чичо Уили се отпусна в леглото, направо се катурна назад и каза:

— Добре, добре.

Стана както в библията, нали и там принасят една овца в жертва. Сякаш тя сама се бе покачила на олтара и там, падайки по гръб с изправена шия, бе рекла: „Хайде, карайте да свършим. Отрежете проклетото ми гърло и се пръждосвайте, да легна спокойно в пламъците!“