Включено в книгата
Оригинално заглавие
Uncle Willy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Уилям Фокнър, Слез на земята, Моисей

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

Художник: Антон Радевски, 1983


I

Знам какво разправяха. Не казваха, че съм избягал от къщи, а съм бил уж излъган от един шантав, който, ако аз не го убия пръв, щял мене да убие до края на първата седмица. Ако бяха разправяли, че жените, добродетелните жени в Джеферсън, са прокудили чичо Уили от града и че аз съм тръгнал с него и съм направил това, защото съм знаел, че за чичо Уили е дошла последната възможност и че пипнат ли го този път, ще му бъде завинаги, щяха да бъдат прави. Защото нито бях подмамен, нито чичо Уили беше шантав, па макар и след всичко, което му бяха причинили. Не че бях длъжен да тръгна; нямаше и да се мръдна, ако чичо Уили не беше ме поканил; той просто не можа да повярва, че искам да го придружа. Отидох, защото чичо Уили беше най-чудесният човек, когото съм познавал, защото дори жените не успяха да му се наложат, защото напук на тях така си подреждаше живота, че да му е приятно, дето живее, а като умря, извърши най-приятното от всички неща, нали бях там да му помагам. Ето ви една работа, за която повечето мъже, па дори и повечето жени, хич не се и сещат, нито дори ония жени, за които най-забавно е да се бъркат в живота на другите.

Той не беше ничий чичо, но ние всички, и малки, и големи, го наричахме или си го представяхме като чичо Уили. Нямаше никакви други роднини, освен една сестра в Тексас, омъжена за петролен милионер. Живееше в родната си малка, стара, но спретната бяла къща в края на града със стария негър Джоб Уайли, който беше по-възрастен и от самия него; негърът готвеше, наглеждаше къщата и работеше в дръгстора, основан още от бащата на чичо Уили, който сега чичо Уили държеше с едничката помощ на стария Джоб; дванайсет или четиринайсет години (толкова време ни трябваше от деца да станем момчета) — точно тогава той взимаше някакви наркотици — ние често го посещавахме. Обичахме да ходим в магазина му, защото там винаги беше прохладно, мрачно и тихо, тъй като никога не миеха витрините; обясняваше ни, че нямало нужда да ги подрежда, защото и тъй и тъй никой нямало да ги гледа; по този начин и горещината си оставаше навън. При него не идваха други клиенти, освен фермери — купуваха си само готови лекарства, предварително насипани в разни шишенца — и негри, които купуваха карти за игра и зарове; доколкото знам, от четирийсет години никой не му беше донасял рецепти, пък и помпа за сода не си сложи, тъй като откак баща му завъртял търговията през хиляда осемстотин и не знам коя си година, старият Джоб миеше чашите, бъркаше сиропите и правеше сладоледа; ето защо старият Джоб вече недовиждаше и татко казваше, че според него то не е защото старият Джоб взима морфин, а защото ден и нощ дишал въздуха, който чичо Уили издишвал.

За нас сладоледът идваше точно на място, особено като нахълтвахме след разгорещените бейзболни мачове. Имахме си в града дивизия от три отбора, а чичо Уили ни даваше награди за всеки мач: топка, бухалка или маска, макар че нито един път не дойде да ни погледа; след мача и двата отбора, па дори и трите, ще отидем в магазина да гледаме как победителите си получават наградата. Тогава изяждахме по един сладолед и после се струпвахме зад рецептурната маса да видим как чичо Уили ще запали спиртничето, ще напълни спринцовката и ще навие ръкав над множеството сини точици, следи от предишни убождания, които почваха от лакътя и се губеха нагоре някъде под ризата. А на другия ден ще е неделя, ние ще го чакаме по дворовете си и мине ли покрай къщите ни, тръгвахме с него за неделното училище; бяхме с него в един клас, ние си разказвахме уроците, а той си седеше. Мистър Барбър, учителят от неделното училище, никога не го изпитваше. Свършим ли урока, заговаряхме за бейзбол до следващия звънец, а чичо Уили пак си мълчеше, седеше си спретнат и чист, с чиста яка без вратовръзка, лек като комар, а очите му зад очилата — помътнели като бъркани яйца. След това всички отивахме в магазина, изяждахме сладоледа, останал от събота, и сетне отново се скупчвахме зад масата да гледаме: спиртника, ръкава на празничната риза и иглата, която бавно се забива в посинялата му ръка; някой от нас питаше: „Не боли ли?“, а той казваше: „Не. Хубаво ми е.“