Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Client, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 42 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Джон Гришам. Клиентът

Обсидиан, София, 1995

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Кръстьо Кръстев

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-09-2


На Тай и Шей

1

Марк беше единайсетгодишен и вече две години пушеше от дъжд на вятър — нямаше намерение да се отказва, но внимаваше да не се пристрасти. Също като бившия си баща предпочиташе „Кулс“, ала майка му пушеше „Вирджиния Слимс“ — по два пакета дневно, тъй че на седмица успяваше да й отмъкне десетина-дванайсет цигари. Тя беше отрудена жена с куп проблеми и може би малко наивна, щом станеше дума за нейните момчета. За нищо на света не би повярвала, че по-голямото пуши още преди да е навършило единайсет.

През две улици по-нагоре живееше хулиганът Кевин и понякога Марк си купуваше от него крадена кутия „Марлборо“ срещу един долар. Но в повечето случаи му се налагаше да разчита на тъничките дълги майчини цигари.

И днес следобед четири-пет от тях лежаха в джоба му, докато водеше осемгодишното си братче Рики по пътеката към гората зад фургоните. Рики явно се вълнуваше — предстоеше му да запали за пръв път. Вчера бе открил, че Марк крие цигари в кутия от обувки под леглото, и бе заплашил да разкаже всичко, ако той не го научи как се пуши. Сега двамата се прокрадваха по горската пътека към едно от тайните местенца, където Марк бе прекарал дълги часове в пълно усамотение, опитвайки да пуска димни колелца.

Повечето хлапета в квартала се интересуваха от бира и марихуана, но Марк твърдо смяташе да отбягва тия два порока. Бившият им баща беше алкохолик, който редовно пребиваше момчетата и майка им, а след като се налочеше с бира, винаги го хващаха бесните. Марк бе изпитал на собствения си гръб вредата от алкохола. От наркотиците пък просто се боеше.

— Загубихме ли се? — попита Рики, когато напуснаха пътеката и поеха през високите буренаци. Типичен въпрос на по-малък брат. Смукна набързо два пъти и издуха дима. — Видя ли? Много е лесно. Друг път ще те науча как да гълташ.

— Добре.

Рики протегна трепереща ръка й Марк внимателно пъхна цигарата между палеца и показалеца.

— Хайде сега.

Рики надигна влажния филтър към устните си, смукна едва-едва и веднага издуха дима. После още веднъж. Димът така и не проникна зад зъбите му. Рики се окуражи и смукна пак. Марк го гледаше внимателно с надеждата, че хлапето ще се задави, ще посинее от кашлица, после ще се издрайфа и вече никога няма да барне тютюн.

— Фасулска работа — заяви Рики, след това отдръпна ръка и взе да се любува на цигарата. Пръстите му трепереха.

— Чудо голямо!

— Има един такъв вкус…

— Добре де, добре.

Марк се настани до него и измъкна цигара от джоба си. Рики пухтеше енергично. Марк запали цигарата и известно време двамата седяха мълчаливо, вглъбени в удоволствието от спокойното пушене под сянката на дървото.

— Голям кеф — заяви Рики, опипвайки филтъра с устни.

— Страшен си. Ама що ти треперят ръцете?

— Не е вярно.

— Вярно е.

Рики предпочете да не спори. Приведе се напред с лакти върху коленете и смукна по-силно, после плю настрани, както бе виждал да правят Кевин и другите големи момчета зад паркинга за каравани. Лесна работа.

Марк оформи устни в идеален кръг и опита да направи колелце. Надяваше се това окончателно да шашне братчето му, но колелцето не стана и пушекът се разсея.

— Мисля, че още си прекалено зелен, за да пафкаш — каза той.

Рики деловито пухтеше, плюеше и се наслаждаваше на тази гигантска крачка към мечтаната мъжественост.

— Ами ти на колко беше, като почна?

— На девет. Аз обаче бях къде-къде по-печен от тебе.

— Все така разправяш.

— Щото е вярно.

Седяха един до друг върху пъна, пушеха кротко и гледаха слънчевата тревиста полянка. Преди три години Марк наистина беше по-зрял от днешния Рики. Дори по-зрял от което и да било осемгодишно хлапе. Открай време си беше такъв. На седем години бе ударил баща си с бухалка за бейзбол. Последствията бяха печални, но онзи пиян малоумник престана да бие майка им. По онова време изнурената от скандали и побоища Даян Суей можеше да търси опора и съвет само от по-големия си син. Двамата взаимно се утешаваха и съзаклятничеха, за да оцелеят. Заедно плачеха след поредния побой. Тайно обмисляха как да опазят Рики. На девет години Марк я убеди да подаде молба за развод. Пак той повика ченгетата, когато баща му получи призовката и нахълта вкъщи пиян. А пред съда даде свидетелски показания за неговата родителска немарливост, за скандалите и побоищата. Не ще и дума — зряло момче беше.

Рики пръв чу колата. Откъм прашния път долетя глухо бучене. Сетне брат му също го чу и двамата едновременно спряха да пушат.

— Седи си кротко — прошепна Марк.

Останаха да седят неподвижно. Над заобленото било на хълмчето изпълзя черният лъскав силует на грамаден линкълн и бавно се спусна към тях. Бурените по пътя опираха в предната броня. Марк пусна цигарата на земята и я настъпи с крак. Рики побърза да стори същото.

Когато наближи полянката, колата съвсем забави ход и направи плавен завой, закачайки провисналите клони. После спря, обърната към пътя. Момчетата бяха точно зад нея, тъй че шофьорът не можеше да ги види. Марк лекичко се смъкна от пъна и пропълзя през бурените към храсталака край полянката. Рики го последва. Сега се намираха на десетина метра от задницата на линкълна. Вгледаха се внимателно. Номерата бяха от щата Луизиана.

— Какво прави тоя? — прошепна Рики.

Марк надникна през клонките.

— Шшшт!

Беше чувал, че понякога тукашните младежи идвали в горичката да пушат марихуана и да се срещат с момичета, но тази кола явно не принадлежеше на младеж. Двигателят замлъкна и около минута не се случи нищо.

После вратата се отвори, шофьорът излезе сред бурените и хвърли поглед наоколо. Беше нисък, тантурест мъж с черен костюм. По шишкавата му кръгла глава нямаше нито косъм освен двата зализани кичура над ушите и рядката прошарена брадица. Като залиташе и се препъваше, той мина зад колата, задрънка с ключовете и най-сетне успя да отвори багажника. Извади градинарски маркуч, надяна го на ауспуха и пъхна другия край през леко открехнатото прозорче на задната лява врата. После затвори багажника, огледа се, сякаш очакваше да види наблюдатели, и пак хлътна в колата.

Двигателят заработи.

— Уха! — тихичко възкликна Марк, гледайки колата с ококорени очи.

— Какво прави тоя? — отново запита Рики.

— Иска да се очисти.

За да вижда по-добре, Рики понадигна глава.

— Не те разбирам, Марк.

— Приведи се. Нали виждаш маркуча? Газовете от ауспуха влизат в колата и ще го задушат.

— Значи е самоубиец?

— Точно така. В един филм гледах как някакъв образ го правеше по същия начин.

Двамата приведоха глави напред и се вторачиха през вейките в маркуча, провиснал между прозореца и ауспуха. Двигателят бучеше равномерно.

— Защо иска да се самоубие? — запита Рики.

— Откъде да знам? Трябва обаче да направим нещо.

— Аха, да си плюем на петите.

— Не. Кротувай малко.

— Отивам си, Марк. Ти ако щеш, гледай го как умира, но аз се махам.

Марк сграбчи брат си за рамото и го притисна надолу. И двамата бяха мокри от пот, а Рики едва дишаше. Слънцето се скри зад облак.

— Колко време му трябва? — запита Рики с треперещ гласец.

— Не много. — Марк пусна братчето си и се надигна на четири крака. — Ти стой тук, разбрано? Ако мръднеш, голяма тупаница те чака.

— Какво ще правиш, Марк?

— Трай си и не шуквай. Сериозно ти говоря.

Марк почти прилепи до земята мършавото си телце и запълзя на лакти и колене към колата. Сухите буренаци бяха високи над половин метър. Знаеше, че онзи човек не може да го види, но се боеше от мърдането на тревите. Малко преди да достигне колата, спря за миг, после пролази по корем, докато се озова под сянката на багажника. Пресегна се, предпазливо издърпа маркуча от ауспуха и го пусна на земята. Върна се назад малко по-бързо и след няколко секунди клечеше до Рики сред гъсталака под клоните на дървото, очаквайки напрегнато да се случи нещо. Знаеше, че ако стане напечено, могат да хукнат покрай дървото и да изчезнат надолу по пътеката, преди тоя тромчо да може да ги спипа.

Зачакаха. Минаха пет минути, които им се сториха цял час.

— Как мислиш, дали е умрял? — немощно прошепна Рики с пресъхнало гърло.

— Знам ли?

Изведнъж вратата се отвори и човекът излезе навън. Както хлипаше и бръщолевеше, той се запрепъва към задницата на колата, видя падналия маркуч и с яростни ругатни го върна на място. Отпи уиски от шишето, което държеше, озърна се объркано към дърветата и пак хлътна в колата. Момчетата го чуха как избоботи нещо, докато затръшваше вратата.

Ужасени, двамата продължиха да гледат.

— Тоя съвсем е превъртял — безпомощно промърмори Марк.

— Дай да бягаме — предложи Рики.

— Не можем! Ако се самоубие и разберат, че сме знаели, ще си имаме големи неприятности.

Готов да побегне, Рики надигна глава.

— Значи няма да кажем на никой. Идвай, Марк!

Марк отново го сграбчи за рамото и го натисна.

— Трай! Няма да си тръгнем, додето не реша!

Рики стисна очи с всичка сила и се разплака. Без да откъсва очи от колата, Марк възмутено тръсна глава. С тия по-малки братя човек само ядове бере.

— Млъквай — изръмжа той през зъби.

— Страх ме е.

— Добре де. Само стой и не мърдай. Чу ли? Не мърдай. И стига си циврил.

Марк пак застана на четири крака и се приготви повторно да пролази през буренаците към колата.

— Що не го оставиш да си умре, бе Марк? — тихо изхлипа Рики.

Марк му хвърли яростен поглед през рамо и се прокрадна към автомобила, чийто двигател продължаваше да бучи. Толкова бавно и предпазливо пълзеше по собствената си диря от леко утъпкана трева, че след като избърса очи, дори братчето му едва го забелязваше. А Рики напрегнато се взираше в колата, очаквайки всеки миг вратата рязко да се отвори и лудият да изхвръкне навън, за да види сметката на Марк. Беше приклекнал на пръсти като спринтьор, готов за летящ старт и бягство през гората. Видя как Марк изникна от тревата под задната броня, подпря се на стопа и бавно издърпа маркуча от ауспуха. Сухата трева тихичко изпращя, бурените се полюшнаха и Марк отново се озова до него — потен, задъхан, ала със странна усмивка на лицето.

Двамата клечаха под храста като скакалци и се взираха в колата.

— Ами ако пак излезе? — запита Рики. — Ами ако ни види?

— Не може да ни види. Но ако тръгне насам, просто бягай след мен. Додето се усети, вече ще сме офейкали.

— Защо стоим още?

Марк го изгледа свирепо.

— Опитвам се да му спася живота, разбра ли? Може пък, като види, че номерът не става, да реши да изчака или нещо такова. Защо не разбираш от дума?

— Понеже оня е луд. Щом себе си е готов да очисти, ще претрепе и нас. Защо и ти не разбереш от дума?

Марк отчаяно — тръсна глава и в този момент вратата отново се люшна. Като ръмжеше и си мърмореше нещо, мъжът излезе и тежко запристъпва през сухата трева към задницата на колата. Сграбчи края на маркуча, хвърли му изпепеляващ поглед, носле бавно огледа цялата поляна. Дишаше тежко и се потеше. Когато очите му се спряха върху дърветата, двете момчета залепнаха за земята. Сетне човекът сведе поглед и изведнъж застина, сякаш бе разбрал всичко. За момент той коленичи да огледа утъпканата трева зад колата, но веднага след това напъха маркуча в ауспуха и изтича към вратата. Изглежда, не се интересуваше дали някой го наблюдава иззад дърветата. Просто искаше да умре час по-скоро.

Двете глави едновременно се надигнаха иззад храста, но само на няколко сантиметра. Минута-две момчетата просто наблюдаваха. Рики беше готов да побегне, но Марк обмисляше положението.

— Да се махаме, Марк, моля те — жално изрече Рики. — Оня без малко щеше да ни види. Ами ако има пистолет например?

— Ако имаше пистолет, щеше да се гръмне.

Рики прехапа устна и очите му пак се навлажниха. Никога не бе печелил спор с брат си, а днес пък съвсем нямаше шансове.

Мина още минута и Марк взе да се върти неспокойно.

— Слушай, ще опитам още веднъж. Ако и тогава не се откаже, изчезваме. Обещавам. Навит ли си?

Рики кимна неохотно. Брат му се просна по корем и запълзя сантиметър по сантиметър през високите бурени. Рики избърса с мръсно юмруче сълзите от бузата си.

 

 

Ноздрите на адвоката потрепнаха и се разшириха от дълбокото вдишване. Той бавно изпусна въздуха и зарея поглед напред през стъклото, опитвайки се да разбере дали безценният смъртоносен газ вече е проникнал в кръвта му, за да започне своето действие. На седалката до него лежеше зареден пистолет. В ръката си стискаше полупразна бутилка „Джак Даниълс“. Отпи глътка бърбън, завинти капачката и сложи шишето до пистолета. После отново вдъхна дълбоко и затвори очи, за да усети по-добре идването на смъртта. Дали просто щеше да задреме? Или щеше да боли, да пари и да му обърне червата наопаки, преди да го довърши? Бележката беше на таблото пред волана, близо до шишенцето с хапчета.

Той се разплака и измуча нещо несвързано, молейки се всичко да свърши по-бързо (хайде, по дяволите!), преди да е изгубил надежда и да е посегнал към пистолета. Беше страхливец, но решителност не му липсваше и предпочиташе да се замае и да умре от собственото си дишане, отколкото да лапне цевта.

Преглътна уискито и тихо изсъска, докато парливата течност слизаше надолу. Да, най-сетне започваше да го хваща. Скоро всичко щеше да свърши — при тая мисъл мъжът се усмихна на отражението си в огледалцето, защото вече го унасяше и смъртта наближаваше, тъй че в крайна сметка значи не беше чак толкова страхлив. Кураж трябва за тая работа.

Бръщолевейки през сълзи, той развинти капачката на шишето за една последна глътка. От лакомия едва не се задави и алкохолът потече на струйки по брадата му.

Никой нямаше да страда за него. Мисълта би трябвало да е болезнена, но адвокатът изпитваше странно спокойствие от разбирането, че не ще наскърби никого. На целия този свят единствено майка му бе изпитвала обич към него, но тя от години лежеше в гроба. От първия си провален брак имаше дете — дъщеря, която не бе виждал вече единайсет години, но доколкото знаеше, хлапачката се бе свързала с някаква секта и бе превъртяла досущ като майка си.

Щяха да го погребат скромно. Сигурно щеше да има само няколко колеги от бранша и може би един-двама съдии — облечени в еднакви черни костюми, тия типове щяха да си шушукат важно, докато звуците на органа огласят почти празната църква. Никой нямаше да пролее сълзи. Адвокатите щяха да си поглеждат тайно часовниците, а някакъв неизвестен свещеник щеше набързо да претупа стандартното погребално слово, каквото се полага за човек, който не е стъпвал в църква.

Лесно и просто — щеше да мине за десетина минути, без много-много суетня. В бележката на таблото беше уточнил, че моли да бъде кремиран.

— Туй-то — тихичко рече той, посягайки отново към шишето. Докато преглъщаше с вирната глава, очите му срещнаха огледалото. Бурените зад колата шаваха.

 

 

Рики видя движението още преди Марк да го бе чул. Сякаш ритната с крак, вратата внезапно отхвръкна и дебелият червендалест мъж се втурна през бурените, като ръмжеше яростно. Рики застина от ужас и се подмокри.

Когато чу вратата, Марк тъкмо посягаше към задната броня. За секунда той спря като вкаменен, запита се дали да не пропълзи под колата и тъкмо това колебание го погуби. Докато се опитваше да скочи и да побегне, кракът му се подхлъзна и непознатият го сграбчи за косата.

— Хей, ти! Ситно копеле! — изрева мъжът и с всичка сила тръсна момчето върху багажника. — Копеле ситно!

Марк се сгърчи и взе да рита, но шишкавата ръка го зашлеви през лицето. По инерция ритна още веднъж и си спечели нова плесница.

Пламналото, обезумяло лице висеше само на сантиметри от него. Очите бяха зачервени и влажни. От носа и брадата капеха лиги.

— Копеле ситно — изръмжа мъжът през зъби.

След като момчето прекрати всякакви опити за съпротива и покорно остана да лежи върху багажника, адвокатът натъпка маркуча в ауспуха, после сграбчи Марк за яката и го помъкна през плевелите към отворената лява врата. Тласна хлапето върху черната кожена седалка и го натика навътре.

Марк се вкопчи в дръжката на отсрещната врата и отчаяно затърси къде е блокировката, но в това време непознатият се тръшна до него. Той захлопна вратата и кресна:

— Не пипай!

Заповедта бе придружена от жестока плесница с опакото на ръката по лявото око.

Марк изкрещя от болка, хвана се за очите и замаяно се прегъна напред. Сега вече плачеше. Носът го болеше адски, а устата — още повече. Виеше му се свят. Усещаше вкус на кръв. Чуваше как мъжът до него бръщолеви и хълца. Долавяше мирис на уиски и с дясното око виждаше коленете на мръсните си джинси. Лявото вече се подуваше. Всичко изглеждаше размазано.

Дебелият адвокат пак навири шишето и впи поглед в Марк, който трепереше като лист.

— Престани да ревеш — изръмжа той.

Марк облиза устни и преглътна кръвта. Разтри подутината над окото и се помъчи да диша дълбоко, продължавайки да се взира в джинсите си. Непознатият пак му кресна да не реве и момчето опита да се подчини.

Двигателят работеше на празен ход. Колата беше грамадна, тежка и тиха, но Марк отчетливо чуваше как нейде далече отпред машината бучи едва доловимо. Бавно завъртя глава и се вгледа в маркуча, който се провираше през прозорчето зад шофьора като разгневена змия, готова да нападне от засада. Дебелият мъж се разсмя.

— Мисля, че ще трябва да умрем заедно — заяви внезапно той съвършено спокойно.

Лявото око на Марк продължаваше да се подува.

Момчето завъртя рамене и се втренчи в мъжа, който отблизо изглеждаше огромен. Имаше топчесто лице и рошава брада, а кръвясалите му очи горяха като очите на демон сред мрак. Марк отново се разплака.

— Моля ви се, пуснете ме — едва избъбри той с разтреперани устни.

Шофьорът вирна шишето и отпи солидна глътка. После се навъси и млясна.

— Съжалявам, малкия. Що ти трябваше да се правиш на хитър, да си пъхаш сополивия нос в чужди работи, а? Е, като е тъй, май ще трябва да умрем заедно. Нали? Само двамката, мой човек. Потегляме към страната Ла-ла-ландия. Да видим вълшебника. Приятни сънища, малчо.

Марк подуши въздуха, сетне забеляза пистолета на седалката помежду им. Бързо извърна глава, после пак погледна оръжието, докато мъжът отпиваше поредната глътка от шишето.

— Пистолета ли искаш? — запита непознатият.

— Не, сър.

— Защо го гледаш тогава?

— Няма такава работа.

— Не ме будалкай, малкия, инак ще те претрепя. Луд съм за връзване, знаеш, и ще ти видя сметката. — Говореше спокойно, макар че по бузите му капеха сълзи. Дишаше дълбоко и равномерно. — Освен това, малчо, щом ще ставаме другарчета, не бива да ме лъжеш. Знаеш ли колко е важно да си честен? Казвай сега, искаш ли пистолета?

— Не, сър.

— Искаш ли да грабнеш пистолета и да ме гръмнеш?

— Не, сър.

— Не се боя от смъртта, момче, разбираш ли?

— Да, сър, ама на мене не ми се мре. Трябва да се грижа за мама и братчето си.

— Браво на теб! Истински мъж вкъщи.

Непознатият завинти капачката на шишето, после изведнъж сграбчи пистолета, налапа цевта, обгърна я с устни и се втренчи в Марк, който дебнеше всяко негово движение, разкъсван между надеждата, че мъжът ще натисне спусъка, и страха, че може наистина да го стори. След миг шофьорът бавно издърпа дулото от устата си, целуна го и насочи оръжието към Марк.

— Знаеш ли, никога не съм стрелял с това чудо прошепна той. — Купих го само преди час от една заложна къща в Мемфис. Как мислиш, дали ще свърши работа?

— Моля ви се, пуснете ме.

— Имаш избор, малчо — отвърна мъжът, вдишвайки невидимите газове. — Или да ти пръсна черепа и всичко да свърши още сега, или да се задушиш бавно. Сам решавай.

Марк не смееше да погледне пистолета. Подуши въздуха и му се стори, че долавя особена миризма. Дулото беше само на няколко пръста от главата му.

— Защо правите това? — запита той.

— Казах ти вече, не си навирай гадната човка в чужди работи. Луд съм, нали така? Напълно смахнат. Бях си подготвил тихо, кротичко самоубийство, разбираш, само аз и маркуча, плюс може би няколко хапчета и шишенце уиски. Никой да не ме гледа. Ама ти взе да се правиш на юнак. Копеле гадно!

Той отпусна ръка и внимателно положи пистолета върху седалката. Марк разтърка подутината на челото си и прехапа устни. Ръцете му трепереха, затова ги притисна с колене.

— След пет минути ще сме мъртви — тържествено обяви мъжът и пак надигна бутилката. — Само двамката, мой човек. Заминаваме при вълшебника.

 

 

Рики най-сетне се раздвижи. Зъбите му тракаха, панталонките му бяха мокри, но вече разсъждаваше трескаво, докато заставаше на четири крака, за да навлезе в гъстата трева. Плачейки и скърцайки със зъби, той запълзя по корем към колата. Очакваше всеки миг вратата да се отвори. Макар и дебел, онзи луд човек беше много бърз. Щеше да се появи изневиделица, да го сграбчи за яката също като Марк и всички щяха да умрат един до друг в дългата черна кола. И все пак хлапето продължаваше да пълзи сантиметър по сантиметър през бурените.

 

 

Марк бавно вдигна оръжието с две ръце. Тежеше като тухла. Целият пистолет се тресеше, докато момчето го насочваше срещу шишкавия мъж, който нетърпеливо се приведе напред и подложи носа си пред дулото.

— А сега дръпни спусъка, малчо — нареди той и по цялото му влажно лице затанцува сияйната усмивка на предвкусвана радост. — Дръпни спусъка и щом умра, ще бъдеш свободен.

Марк изви пръст пред спусъка. Мъжът кимна, после се приведе още по-напред и захапа крайчеца на цевта с проблясващи зъби.

— Дръпни спусъка! — кресна той.

Марк затвори очи и стисна длани около дръжката на пистолета. Затаи дъх и се готвеше да натисне спусъка, когато мъжът грубо изтръгна оръжието от ръката му. После яростно го размаха пред лицето на Марк и дръпна спусъка. Момчето нададе писък, а прозорчето зад главата му се покри с безброй пукнатини, но остана на място.

— Стана! Стана! — възторжено изрева непознатият, докато Марк се свиваше на седалката, притискайки ушите си с длани.

 

 

Щом чу гърмежа, Рики зарови лице в тревата. Беше стигнал на три метра от колата, когато чу пукот, последван от писъка на Марк. Дебелият мъж нададе рев и Рики отново се напишка. Затвори очи и вкопчи юмручета в плевелите. Стомахът му се свиваше на топка, сърцето му биеше бясно и цяла минута след гърмежа хлапето не посмя да мръдне. Плачеше за брат си, който вече беше мъртъв, застрелян от лудия човек.

 

 

— Стига си циврил, дявол да те вземе! Писна ми от твоя рев!

Марк впи пръсти в коленете си и се помъчи да спре. Главата му бучеше, устата му бе пресъхнала. Пъхна длани между краката си и се прегърби. Трябваше да престане с плача и да измисли нещо. Веднъж бе гледал по телевизията как някакъв смахнат искаше да скочи от покрива, но един готин полицай взе да му говори спокойно и продължи да бъбри, додето шантавият почна да отговаря… и накрая, разбира се, не скочи. Марк предпазливо подуши въздуха и запита:

— Защо правите това?

— Защото искам да умра — спокойно обясни мъжът.

— Защо? — отново запита момчето, гледайки мъничката, съвършено кръгла дупчица в стъклото.

— Ами вие, дечурлигата, защо все задавате въпроси?

— Защото сме малки — отвърна Марк и едва чу собствения си глас. — Защо искате да умрете?

— Слушай, малчо, след пет минути ще умрем, нали така? Само двамката, мой човек. Отиваме да видим вълшебника. — Непознатият отпи солидна глътка от почти изпразненото шише. — Усещам газовете, малчо. Ти усещаш ли ги? Най-после.

През пропуканото стъкло Марк зърна в страничното огледало как тревата се люшна. Фигурката на Рики се мярна за миг и изчезна в храстите под дървото. Марк затвори очи и отправи безмълвна молитва към Бога.

— Право да ти кажа, малчо, радвам се, че си тук. Никой не иска да умира сам. Как ти е името?

— Марк.

— Марк чий?

— Марк Суей. — Ако говореше непрестанно, може би лудият нямаше да скочи. — А вашето как е?

— Джероум. Но можеш да ми викаш Роуми. Тъй ме наричат приятелите, пък ние двамката вече сме си свои хора, нали? А сега край на въпросите, разбрахме ли се?

— Защо искаш да умреш, Роуми?

— Край на въпросите, казах. Усещаш ли газовете, Марк?

— Не знам.

— Скоро ще ги усетиш. Кажи си молитвата, додето е време. — Роуми безгрижно се отпусна на седалката и облегна назад шишкавата си глава. — Остават около пет минути, Марк, нямаш ли някакво последно желание?

Бутилката беше в дясната му ръка, пистолетът в лявата.

— Да, искам да знам защо нравиш това — рече Марк, като се озърташе към огледалото с надеждата отново да зърне братчето си. Предпазливо вдъхна през носа, но не усети мирис на изгорели газове. Навярно Рики бе махнал маркуча.

— Защото съм луд, разбираш ли, просто един смахнат адвокат. Побъркаха ме, Марк. На колко си години?

— На единайсет.

— Пил ли си уиски?

— Не — искрено отвърна Марк.

Изведнъж шишето изникна пред лицето му и той го пое.

— Удари едно — каза Роуми, без да отваря очи.

Марк се помъчи да разчете етикета, но лявото му око вече съвсем се беше затворило, а ушите му пищяха от гърмежа и не можеше да се съсредоточи. Той остави шишето до себе си и Роуми го вдигна, без да каже дума.

— Умираме, Марк — промърмори дебелият мъж тихо, сякаш си говореше сам. — Сигурно не е лесно, когато си само на единайсет, обаче няма как. Ще си кажеш ли последната дума, хлапенце?

Марк си повтаряше, че Рики е свършил каквото трябва, че маркучът вече е безвреден, че новият му приятел Роуми е смахнат и пиян, значи сега трябваше да мисли и да говори, за да се спаси. Въздухът беше чист. Той си пое дъх и реши, че ще се справи.

— От какво си полудял?

След кратко обмисляне Роуми реши, че въпросът е забавен. Той изсумтя и дори тихичко се изкиска.

— Ааа, номерът е страхотен. Направо велик. Вече от няколко седмици знам нещо, което не знае никой на света освен моя клиент, а той, между нас казано, е същинска отрепка. Разбираш ли, Марк, ние, адвокатите, често узнаваме най-различни тайни и нямаме право да ги разкрием никому. Строго поверително, както се казва. Няма начин да споменем какво е станало с парите, кой с кого спи или къде е заровен трупът, схващаш ли? — Дълбоко си пое дъх и издиша с огромно удоволствие. След това се отпусна още по-удобно, без да отваря очи. Показалецът му се сви около спусъка. — Извинявай, че трябваше да те ударя.

Марк здраво стисна клепачи, но не се случи нищо.

— На колко години си, Марк?

— На единайсет.

— Вярно бе, каза ми. На единайсет. Пък аз съм на четирийсет и четири. И двамата сме твърде млади за умирачка, нали, Марк?

— Така си е.

— Ама никой не ни пита, мой човек. Усещаш ли газовете?

— Усещам.

— Моят клиент очисти един човек, после скри трупа, а сега иска и мене да очисти. Това е цялата история. От нея се побърках. Ха-ха! Страхотно, Марк. Великолепно. Сега, буквално секунди преди да се зареем в отвъдното, аз, довереният адвокат, мога да ти разкрия къде е трупът. Да, трупът, Марк, най-знаменитият изчезнал труп на нашето време. Невероятно. Най-сетне мога да го разкрия! — Очите му се разтвориха и впиха пламтящ поглед в лицето на момчето. — Адска смехория, Марк!

Марк не виждаше нищо смешно. Озърна се към огледалцето, после към блокировката на вратата, от която го деляха само две педи. Дръжката беше още по-близо.

Роуми отново се отпусна и затвори очи, сякаш полагаше усилия да задреме.

— Съжалявам, малчо, наистина съжалявам, но както вече казах, радвам се, че си тук.

Той бавно остави бутилката върху таблото до бележката и прехвърли пистолета в дясната си ръка, като го галеше нежно и опипваше спусъка с показалец. Марк се помъчи да не гледа.

— Наистина съжалявам, че стана така, малчо. На колко си години?

— На единайсет. Питаш ме вече за трети път.

— Млък! Вече усещам газовете. И ти ги усещаш, нали? Стига си душил, дявол да те вземе! Те нямат мирис, копеле тъпо. Не можеш да ги подушиш. Ако не беше решил да се правиш на герой, сега щях да съм мъртъв, а ти щеше да си играеш нейде из гората. От мен да знаеш, ужасно си тъп.

Не по-тъп от теб, помисли Марк.

— Кого е убил твоят клиент?

Роуми се ухили, без да отваря очи.

— Един сенатор на Съединените щати. Ето, казах го. Казах го. Изплюх камъчето. Четеш ли вестници?

— Не.

— Така си и мислех. Бойд Бойет, сенатор от Ню Орлиънс. И аз съм оттам.

— А защо си в Мемфис?

— Ей, хлапак, дяволите да те вземат! Само знаеш да питаш, а?

— Аха. Защо го е убил твоят клиент?

— Защо, защо, защо, кой, кой, кой? Ти си бил голям досадник, Марк.

Марк се озърна първо към огледалцето, после към края на маркуча, увиснал над задната седалка.

— Знам. Защо не вземеш просто да ме изпъдиш?

— Ако не млъкнеш, ще взема да те гръмна. — Брадата на Роуми се отпусна върху гърдите. — Моят клиент е очистил доста народ. Така си изкарва хляба, с убийства. Той е от мафията в Ню Орлиънс, а сега иска да очисти и мен. Ще го оставим обаче с пръст в устата, нали, малчо? Изпреварихме го. Голям майтап.

Роуми отпи от шишето и се втренчи в Марк.

— Само си помисли, малчо, тъкмо сега Бари, по прякор Ножа (тия типове от мафията много си падат по хитрите прякори), виси и ме чака да отида в едно мръсно ресторантче в Ню Орлиънс. Сигурно е докарал още две-три приятелчета и след приятната вечеря ще предложи да се повозим с неговата кола, нали разбираш, да си побъбрим за делото и прочие, а после ще измъкне ножа, с който си е спечелил прякора, и аз потеглям право към историята. Ще ми потулят някъде дебелия труп, също като трупа на сенатора Бойет, и туй-то! Готова работа. Още едно неразкрито убийство в Ню Орлиънс. Но ние с теб ги прецакахме, нали, малчо? Прецакахме ги.

Той говореше все по-бавно, защото езикът му се заплиташе. От време на време разтриваше бедрото си с пистолета. Показалецът му не се отлепваше от спусъка.

Не бива да млъква, помисли си Марк.

— Защо иска да те очисти онзи Бари?

— Пак питаш. Унасям се вече. А ти?

— Аха. Приятно е.

— Причини колкото щеш. Затвори очи, малчо. Кажи си молитвата.

Марк откъсна очи от пистолета и се озърна към дръжката на вратата. Бавно докосна с палец връхчето на всеки пръст, също като игра на броилка в детската градина. Движенията му не бяха забавени.

— А къде е трупът?

Роуми изсумтя и главата му клюмна. Говореше съвсем тихо, почти шепнешком.

— Трупът на Бойд Бойет ли? Ама че въпрос. Знаеш ли, че това е първият американски сенатор, загинал на поста си? Убит от моя мил клиент Бари Мулдано, по прякор Ножа, който го застрелял с четири куршума в главата, после скрил трупа. Няма труп, значи няма убийство. Разбираш ли, малчо?

— Не съвсем.

— Защо не плачеш, малчо? Преди малко плачеше. Не те ли е страх?

— Страх ме е. И искам да си вървя. Жал ми е, че си решил да умираш, ала аз трябва да се грижа за мама.

— Трогателно, много трогателно. А сега си затваряй човката. Разбираш ли, малчо, за да докажат, че има убийство, ония от ФБР трябва да намерят трупа. Бари е единственият заподозрян, защото наистина той го направи и всички са наясно. Но на тях им трябва трупът.

— И къде е трупът?

Сив облак засенчи слънцето и малката поляна изведнъж притъмня. Роуми леко раздвижи пистолета по бедрото си, сякаш искаше да предупреди Марк против всякакви внезапни ходове.

— От мен да го знаеш, момче, доста хора съм срещал и Ножа не е от най-хитрите. Мисли се за гений, а всъщност е голям тъпак.

Като теб, помисли си Марк. Има ли по-тъпо от това да пъхнеш маркуч в ауспуха и да седнеш в колата?

Без да помръдва, той зачака отговора.

— Трупът е под моята лодка.

— Лодка ли?

— Да, под лодката. Бари нямал време за губене. Аз тогава бях извън града, тъй че скъпият клиент спокойно откарал трупа в моя дом и го погребал в пресен бетон под гаража. И досега е там, представяш ли си? ФБР се спука от търсене, половината Ню Орлиънс прекопа, обаче никой не се сети за моята къща. Може пък Бари да не е чак толкова тъп.

— Кога ти го каза?

— Ей, малчо, писна ми от твоите въпроси.

— А, аз и без това вече трябва да си вървя.

— Млъквай. Газовете си знаят работата. Двамата с тебе сме пътници, малчо. Пътници.

Роуми отпусна пистолета на седалката. Двигателят тихо бучеше. Марк стрелна очи към кръглата дупчица в стъклото, от която се разбягваха безброй тънки пукнатини, после се вгледа в червендалестото лице и подпухналите клепачи. Още едно тихо сумтене, похъркване… и главата окончателно клюмна напред.

Унасяше се! Марк внимателно следеше как масивният гръден кош на Роуми се надига и спада равномерно. Стотици пъти бе виждал бившия си баща в това състояние.

Марк дълбоко си пое дъх. Копчето на вратата щеше да изщрака. А пистолетът лежеше прекалено близо до ръката на Роуми. Момчето усети, че стомахът му се свива на топка и краката му изтръпват.

Откъм червендалестото лице долетя гръмко, задавено хъркане и Марк разбра, че сега е единственият му шанс. Бавно, безкрайно бавно протегна треперещи пръсти към копчето на вратата.

 

 

Очите на Рики бяха пресъхнали, устата също, но джинсите му бяха подгизнали. Криеше се в плътната сянка на дървото, далече от храстите и високата трева зад колата. Вече пет минути откакто бе дръпнал маркуча. Пет минути от изстрела. Но знаеше, че брат му е жив, защото преди малко се бе прокраднал петнайсет метра настрани, за да види как зад стъклото на огромната кола потрепват кичури руса коса. Тогава престана да плаче и започна да се моли.

Измъчен от тревога за брат си, той пропълзя обратно към пъна и тъкмо докато залягаше зад него, дясната врата изведнъж се отвори и Марк изхвръкна навън.

 

 

В мига, когато откъм клюмналата глава на Роуми долетя ново изхъркване, Марк блъсна пистолета с лявата си ръка, а с дясната дръпна кончето. После завъртя дръжката, стовари рамо върху вратата и се изтъркаля навън.

Приземи се на четири крака и без да подбира път, пролази слепешком напред, вкопчвайки пръсти в бурените. После побягна приведен и след секунди се озова под дървото, където го чакаше онемелият от ужас Рики. Марк сиря и погледна назад, очаквайки да види как адвокатът се препъва подир него с пистолет в ръка. Но колата не даваше признаци на живот. Само двигателят бучеше ритмично. Маркучът лежеше йод ауспуха. За пръв път от цяла минута насам Марк си пое дъх и бавно погледна към Рики.

— Аз го издърпах — обясни с изтънял гласец задъханият малчуган.

Марк кимна мълчаливо. Изведнъж се почувства невероятно спокоен. До колата имаше двайсетина метра и ако Роуми изскочеше навън, двамата можеха за миг да изчезнат в шубраците. А храстите и плътната сянка на дървото бяха сигурно прикритие в случай, че онзи реши да ги гръмне.

— Страх ме е, Марк — прошепна Рики с все тъй тъничко гласче. Ръцете му се тресяха. — Хайде да си вървим.

Марк напрегнато се взираше в колата.

— Чакай малко.

— Хайде, Марк. Да си вървим.

— Казах да чакаш.

Рики се озърна към колата.

— Умря ли?

— Не ми се вярва.

Значи лошият човек с пистолета беше жив, а брат му явно вече не се страхуваше и замисляше нещо. Рики отстъпи назад.

— Аз тръгвам — измънка той. — Искам у дома.

Марк не помръдваше. Само спокойно въздъхна и продължи да наблюдава колата.

— Една секунда — каза той, без да поглежда към Рики. В гласа му отново звучаха властни нотки.

Рики млъкна и се приведе напред, опирайки длани върху коленете на мокрите джинси. Вгледа се в брат си и леко поклати глава, когато Марк измъкна цигара от джоба на ризата си, без да изпуска колата от поглед. Запали я, смукна дълбоко и пусна струйка дим към клоните над тях. В този момент Рики забеляза подутината.

— Какво ти е на окото?

Марк изведнъж си спомни. Леко разтърка окото си, после опипа подутината върху челото.

— Изядох два шамара.

— Зле изглежда.

— Нищо ми няма. Знаеш ли какво ще направя? — запита Марк и продължи, без да дочака отговор: — Ще се промъкна дотам и ще пъхна маркуча в ауспуха. Тъй му се пада на гадния тип.

— Ти си по-смахнат и от него. Шегуваш се, нали, Марк?

Марк спокойно пусна облаче дим. Внезапно лявата врата се отвори с трясък и Роуми тромаво изскочи навън, размахвайки пистолета. Бръщолевейки, той се люшна към задницата на колата и отново откри маркуча да се валя сред тревата. Отметна глава и избълва срещу небето порой от ругатни.

Марк приклекна и дръпна Рики до себе си. Роуми се завъртя и огледа дърветата около поляната. Отново изруга, после се разплака. От косата му капеше пот, мокрото черно сако лепнеше по тялото му. С ридания, бръщолевене и крясъци по посока към дърветата той тежко пристъпи зад колата.

Изведнъж спря, намести масивното си туловище по гръб върху багажника и тромаво пролази заднешком като пиян слон, докато опря в задното стъкло. Дебелите му крака стърчаха над бронята. Едната обувка беше изчезнала някъде. Без да бърза, но и без да се бави, с почти небрежно движение той вдигна пистолета и се помъчи да напъха цевта в устата си. Обезумелите кръвясали очи се завъртяха насам-натам и за миг спряха върху дънера, зад който се криеха двете момчета.

Роуми изопна устни и захапа дулото с едри жълтясали зъби. После затвори очи и дръпна спусъка.