Серия
Заливът Чесапийк
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sea Swept, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 164 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
maxin (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Пристанище за мъже

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1998

Редактор: Лилия Атанасова


Пролог

Камерън Куин не беше пиян. Би могъл и да се напие, но в момента предпочиташе приятното и отпускащо замайване. Харесваше му да си мисли, че именно в това състояние, „само на две крачки от пропастта“, щастието му се усмихва трайно.

Вярваше, че късметът е на приливи и отливи, а точно сега неговият буйно прииждаше. Едва преди ден беше спечелил със своята моторница световния шампионат, измъквайки победата само с върха на кърмата и чупейки досегашния рекорд за време и скорост.

Имаше слава и дебел портфейл и беше пристигнал и с двете в Монте Карло, за да види как ще издържат.

Издържаха.

Няколко ръце на бакара, две-три хвърляния на заровете, обръщане на една карта и портфейлът му стана още по-дебел. Сред папараците беше и един репортер от „Спорт Илюстрейтид“, така че славата му също не показа признаци на помръкване.

Съдбата продължи да му се усмихва — по-точно, да му отправя съблазнителни усмивки — като го доведе в това бижу на Средиземноморието по същото време, когато известно списание приключваше със снимките за броя си с бански костюми.

А най-дългокраката от тези изваяни красавици беше отправила сините си очи с цвят на лято към него и беше разтворила щедрите си устни в подканяща усмивка, която само слепец не би забелязал и не би взел решение да поостане още някой и друг ден.

А тя съвсем ясно му даде да разбере, че с много малко усилие би могъл да стане и далеч по-голям късметлия.

Шампанско, пари, бурен, необвързващ секс — да, наистина, мислеше си Камерън, късметът беше на негова страна.

Когато излязоха от казиното навън в меката мартенска нощ, един от вездесъщите папараци изскочи пред тях и започна трескаво да ги снима. Дамата се нацупи — в края на краищата това беше запазената й марка — но същевременно отметна гъстите си сребристоруси коси и умело раздвижи зашеметяващото си тяло. Роклята й, „червеното е цветът на греха“, съвсем малко по-плътна от пласт боя, рязко спря точно пред „Вратите към рая“.

Младият мъж само се усмихна.

— Такава напаст са тези — продума тя с леко фъфлене, а може би с френски акцент. Той така и не можа да определи. После въздъхна и се остави да я води по осеяната с лунни петна улица. — Накъдето и да погледна, все фотоапарати виждам. Толкова съм уморена да ме наблюдават и да бъда обект за удоволствие на мъжете.

„О, да, правилно“ — каза си Камерън. И понеже предполагаше, че и двамата са пресъхнали като малко поточе по време на суша, той се засмя и я завъртя.

— Защо не му осигурим нещо, което да пусне на първа страница, сладурче?

Докосна устните й. Вкусът й разпали въображението му и той беше благодарен, че хотелът им е само на две пресечки.

Тя зарови пръсти в косите му. Харесваше мъже с гъста коса, а неговата беше буйна и тъмна като нощта. Тялото му беше здраво — цялото в мускули и стегнато. Беше много взискателна към телата на любовниците си, а неговото напълно отговаряше на строгите й изисквания.

Е, ръцете му бяха малко по-груби, отколкото й харесваше. Бяха ръце на работник, но заради уменията им беше готова да пренебрегне липсата на изисканост.

Лицето му беше интересно. Не красиво. Никога не би се свързала, а още по-малко да позволи да я фотографират с по-красив от нея мъж. От него се излъчваха твърдост и сила. „От очите е“, помисли си тя, леко се засмя и се освободи от ръцете му. Бяха сиви — по-скоро с цвят на кремък, отколкото на дим, и криеха тайни.

Обичаше мъжете с тайни, защото нито един от тях не беше в състояние дълго да ги крие от нея.

— Ти си лошо момче, Камерън. — Поставяше ударението на последната сричка. Докосна с пръст твърдите му устни.

— Винаги така са ми казвали… — Замисли се за момент, тъй като името й му се губеше. — Мартин!

— Може би тази вечер ще ти позволя да бъдеш лош.

— Разчитам на това, сладурче. — Погледна я: висока метър и осемдесет, очите й бяха почти на нивото на неговите. — В моя апартамент или в твоя?

— В твоя — измърка тя. — Ако поръчаш още една бутилка шампанско, може да ти позволя да се опиташ да ме съблазниш.

Той повдигна вежда и поиска ключа от рецепцията.

— Трябва ми бутилка „Кристал“, две чаши и една червена роза — нареди на служителя, без да откъсва очи от Мартин. — Веднага.

— Да, мосю Куин. Ще се погрижа.

— Роза — изпърха насреща му тя, докато крачеха към асансьора. — Колко романтично!

— О, и ти ли искаш? — Обърканият й поглед му даде да разбере, че чувството за хумор едва ли е най-силната й страна. Значи забравят за шегичките и разговорите и се заемат директно с основното занятие.

В момента, в който вратите на асансьора се затвориха след тях, той я привлече към себе си и опря устни в коприната на нейните. Беше зажаднял. Беше твърде зает, твърде концентриран върху моторницата си, твърде погълнат от състезанието, за да отделя време за развлечения. Искаше мека кожа, уханна кожа, извивки, щедри извивки. Жена, всяка жена, стига да е готова, опитна и да знае докъде се простират границите.

Това правеше Мартин идеална.

Тя издаде стон, който за негова чест не беше престорен, и изви шия под леко хапещите му зъби.

— Бързо действаш.

Той плъзна ръка по коприната.

— Така си изкарвам прехраната — като действам бързо, по всяко време и с всички средства.

Без да я пуска, излезе от асансьора и тръгна по коридора към стаята си. Сърцето й биеше силно до неговото, дишането й се учести, а ръцете й… е, предполагаше, че тя знае какво прави с тях.

Толкова за съблазняването.

Още щом влязоха в стаята му, притисна Мартин към вратата. Смъкна двете тънки като конци презрамки от раменете й и впил очи в нейните, пое в ръце великолепните й гърди.

Реши, че пластичният й хирург заслужава медал.

— Бавно ли го искаш?

Да, ръцете му бяха загрубели, но, божичко, колко възбуждащи! Вдигна дългия си крак и го обви около кръста му. Трябваше да й признае, че имаше невероятно чувство за равновесие.

— Искам го сега.

— Господи, аз също. — Посегна под така наречената от нея пола и разкъса тънката като паяжина дантела.

Очите й се разшириха, дишането й се учести.

— Животно, звяр! — извика и заби зъби в гърлото му.

Точно когато Камерън посягаше към ципа на панталона си, на вратата дискретно се почука. Всяка капчица кръв се беше отцедила под кръста му.

— Исусе, невъзможно е обслужването им тук да е толкова добро. Оставете го отвън — подвикна и се приготви да обладае великолепната Мартин.

— Извинявам се, господин Куин. Току-що пристигна факс за вас. Пише, че е спешно.

— Кажи му да се разкара — прегърна го като в менгеме Мартин. — Кажи му да върви на майната си и ми го начукай!

— Задръж малко. Сериозно ти говоря — продължи и разтвори пръстите й още преди погледът му да се е прояснил. — Изчакай само за минутка. — Отмести я, забави се още миг, за да се увери, че ципът му е затворен, и отвори вратата.

— Съжалявам, че ви безпокоя…

— Няма проблем. Благодаря. — Камерън бръкна в джоба си за банкнота, без да си направи труда да погледне каква е. Преди служителят да е успял да му благодари за щедрия бакшиш, той затвори вратата. Мартин сърдито тръсна глава.

— Значи повече те интересува някакъв глупав факс, отколкото аз. Отколкото това! — Бързо издърпа роклята си надолу и се измъкна от нея както змия от кожата си.

Младият мъж реши, че каквото и да е платила за това тяло, струвало си е всеки цент.

— Не, повярвай ми, скъпа, не е така. Ще отнеме само секунда. — Разкъса плика, преди да се е поддал на желанието си да го захвърли и да се впусне в това женско великолепие.

След това прочете съобщението и светът му, животът му, сърцето му спряха.

— О, Исусе, дявол да го вземе! — наложи се да се облегне на вратата, за да потърси опора, преди да го прочете още веднъж.

„По дяволите, Кам, защо не отговори на нито едно обаждане? От часове се опитваме да се свържем с теб. Татко е в болницата. Много е зле. Няма време за подробности. Скоро ще го загубим. Побързай.“

Филип

Камерън вдигна ръка — ръка, държала кормилото на десетки летящи моторници, самолети и коли, ръка, която можеше да покаже на една жена разтърсващи гледки от рая. И тази ръка трепереше, докато я заравяше в косите си.

— Трябва да си отида у дома.

— Ти си си у дома. — Мартин реши да му даде още една възможност и пристъпи към него.

— Не, трябва да вървя. — Отстрани я и се насочи към телефона. — Трябва да си вървиш. Налага се да проведа няколко разговора.

— Мислиш, че можеш да ми кажеш да си вървя?

— Съжалявам. Остава за друг път. — Разсеяно измъкна няколко банкноти от джоба си и вдигна телефона. — За такси — каза й, забравил, че е отседнала в същия хотел.

— Свиня! — Гола и побесняла, тя се нахвърли отгоре му.

Ако беше спокоен, би могъл да избегне удара. Ушите му запищяха, страната му изтръпна, а търпението му се изчерпа.

Прихвана я, направи отвратена физиономия, когато тя го прие като любовна игра, и я помъкна към вратата. Забави се, колкото да вдигне роклята й от пода, а после избута и жената, и коприната в коридора.

Пискливите й викове разлюляха дрънчащите в главата му камбани, докато заключваше вратата.

— Ще те убия! Свиня такава! Копеле! Ще те убия за това нещо! Кой си въобразяваш, че си? Ти си нищожество! Нищожество!

Остави Мартин да крещи и да удря по вратата и се отправи към спалнята, за да събере багажа си.

Изглежда късметът току-що бе направил възможно най-неприятния завой.