Серия
Китайски загадки (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
He Came with the Rain, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 14 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2009)

Издание:

Робърт ван Хюлик. Дъждовен дракон. Сборник разкази

КК „Труд“, 1997

Редактор: Красимир Мирчев

Коректор: Юлия Шопова

Художествено оформление и корица: Виктор Паунов

Технически редактор: Стефка Иванова


Събитията в тази трета история също се разиграват в Бънлай, половин година по-късно. Междувременно в града са пристигнали двете съпруги и децата на съдията Ди. Те са настанени в личната му резиденция, разположена в задния двор на съдилището. Малко по-късно към домакинството се присъединява и госпожица Цао. В глава XV на романа „Златното божество“ са описани с подробности ужасните премеждия, от които я спасява съдията Ди. Първата съпруга я харесва от пръв поглед и я прави своя компаньонка. През един от най-горещите и дъждовни дни в средата на лятото се случват чудноватите събития, за които става дума в настоящия разказ.

— И тази кутия няма да свърши работа — ядосано каза първата съпруга на съдията Ди. — Виж сивата плесен по ръбовете на тази синя роба! — тя затръшна капака на червената кожена кутия за дрехи и се обърна към втората съпруга: — Не си спомням друго такова горещо и влажно лято. А пък и пороят, дето се изля снощи… По едно време ми се струваше, че няма да има край. Ще ми помогнеш ли?

Съдията, седнал до масичката за чай при отворения прозорец на широката си спалня, наблюдаваше двете жени, които оставиха кожената кутия за дрехи на пода и взеха другата от общия куп.

Госпожица Цао, приятелка и компаньонка на първата му съпруга, сушеше влажни дрехи над бакърения мангал в ъгъла, като ги простираше върху мрежа от медна тел над тлеещата жарава. Горещината на мангала заедно с парата, която се вдигаше от неизсъхналите дрехи, насищаше до непоносимост въздуха в стаята, но трите жени като че ли не забелязваха това. Съдията въздъхна, обърна се и погледна навън. От спалнята, намираща се на втория кат на резиденцията, обикновено се откриваше красива гледка към извитите стрехи на къщите в града, но сега те бяха забулени в оловна мараня, която размиваше очертанията им. Влагата сякаш бе проникнала в кръвта му и монотонно пулсираше във вените. Вече дълбоко съжаляваше за злощастното си хрумване още със ставането да поиска сивата си лятна роба. Това желание бе станало причина първата му съпруга да предприеме търсене в четирите кутии за дрехи. А след като откри по дрехите плесен, веднага повика втората съпруга и госпожица Цао. Сега и трите бяха напълно погълнати от работата си и не им идваше наум, че е време за сутрешния чай, да не говорим за закуската. Жените за пръв път усещаха неудобствата на горещниците в Бънлай, тъй като едва от седем месеца Ди беше магистрат на този окръг. Съдията изпъна крака, защото усещаше коленете и стъпалата си подути и натежали. Госпожица Цао се наведе и взе от решетката над мангала една бяла роба.

— Тази е съвсем суха — съобщи тя.

Когато посегна нагоре, за да я окачи на закачалката, съдията забеляза красивите форми на стройното й тяло. Изведнъж попита първата си съпруга:

— Не можете ли да оставите всичко това на прислужничките?

— Разбира се — отвърна през рамо първата. — Но искам преди това сама да проверя дали няма някакви сериозни повреди по дрехите. — О, небеса! Погледни тази рокля, скъпа — обърна се тя към госпожица Цао. — Плесента буквално е прояла плата. А ти казваш, че ми стои чудесно.

Съдията рязко стана. Уханието на парфюм и престояли помади, смесено с тънкия мирис на влажни дрехи, правеше атмосферата в стаята прекалено женска и това изведнъж раздразни и без това опънатите му нерви.

— Излизам да се разходя — каза той.

— Преди сутрешния чай? — възкликна първата. Но очите й не се откъсваха от петната по червената рокля, която държеше.

— Ще се върна за закуска — измърмори съдията. — Подай ми онази синя роба.

Госпожица Цао помогна на втората съпруга да нахлузят робата на плещите му и загрижено попита:

— Тази дреха не е ли малко тежка за такова горещо време?

— Поне е суха — кратко отговори Ди и в същото време разбра с досада, че госпожица Цао е права: плътната тъкан прилепна за влажния му гръб като бойна ризница.

Измърмори нещо за довиждане и тръгна надолу по стълбите. Бързо премина по сумрачния коридор до малката врата на гърба на съдилището. Беше доволен, че старият му приятел и съветник сержант Хун още не се е появил. Сержантът го познаваше много добре, щеше веднага да разбере, че е в лошо настроение, и да се чуди каква е причината. Ди отключи задната врата и се измъкна на влажната безлюдна улица. Наистина, каква беше причината за лошото му настроение, запита се той, докато се движеше през лепкавата мъгла. Разбира се, първите седем месеца на самостоятелната му служба като съдия го бяха разочаровали. Отначало няколко дни бяха вълнуващи, после дойде убийството на госпожа Хо, после случаят в крепостта… И след това нищо. Само рутинна канцеларска работа: попълване на формуляри, подреждане на книжа в папки, издаване на най-различни разрешителни… В столицата също се беше налагало да се занимава с много канцеларщина, но поне ставаше дума за важни книжа. На всичко отгоре окръгът не беше изцяло негов. Цялата територия по северното поречие беше стратегическа зона и се намираше под юрисдикцията на военните, а пък корейският квартал отвъд Източната врата беше със собствена администрация. Той злобно изрита един камък и изруга. Малкото наглед камъче се оказа връх на голям камък от калдъръма и палецът на крака му пострада лошо. А трябваше и да вземе решение за госпожица Цао. Миналата нощ в интимната обстановка на споделеното съпружеско ложе първата съпруга пак го бе врънкала да направи госпожицата своя законна трета съпруга. И двете с втората много я харесвали, каза тя, а пък и самата госпожица Цао не би могла и да мечтае за нещо по-добро. Освен това, бе добавила първата с присъщата си откровеност, втората съпруга била добра жена, но нямала високо образование, а присъствието на интелигентно начетено момиче като госпожица Цао щяло да направи далеч по-интересен живота на цялото семейство… Ами ако съгласието на госпожица Цао бе само плод на благодарността й към него, задето я бе измъкнал от бедата, в която бе изпаднала? Ако не я харесваше толкова много, някак си щеше да му е по-лесно… От друга страна, щеше ли да е честно да се ожени за девойка, която не харесва истински? Като магистрат му беше позволено да има до четири жени, но той се придържаше към възгледа, че и две стигат, освен ако не могат да имат деца. Всичко беше толкова сложно и объркано… Той се загърна по-плътно в робата си, защото бе започнало да вали.

Съдията въздъхна с облекчение, когато видя пред себе си широките стъпала, които водеха към храма на Конфуций. Третият кат на западната кула беше превърнат в малка чайна. Там можеше да изпие сутрешния си чай, а после да се върне в съдилището.

В ниското осмоъгълно помещение един мърляв прислужник се бе облегнал на тезгяха и разбутваше с желязна маша огъня в малкия мангал. Съдията забеляза със задоволство, че младежът не го позна, защото не беше в настроение да отговаря на поклони и поздрави. Поръча си кана чай и суха кърпа и седна до бамбуковата маса срещу тезгяха. Прислужникът сложи пред него не особено чиста кърпа в бамбуково панерче.

— Моля ви, изчакайте една минутка, господине. Водата ей сега ще кипне — и докато съдията подсушаваше с кърпата дългата си брада, прислужникът продължи: — Щом сте станали толкова рано, господине, сигурно вече сте чули ужасната новина — той посочи с палец към отворения прозорец и когато съдията поклати отрицателно глава, доволен продължи: — Снощи някакъв мъж е бил насечен на парчета в старата наблюдателница, ей там, в мочурището.

Съдията остави кърпата.

— Убийство? Откъде знаеш?

— Каза ми помощникът на бакалина, господине. Дойде да си продава стоката, докато търках дъските. Призори отишъл в старата наблюдателна кула да вземе малко пачи яйца от онова малоумно момиче, дето живее там, и видял касапницата. Момичето седяло в един ъгъл и плачело. Той се върнал в града тичешком, за да уведоми военните полицаи, и капитанът им отишъл в старата кула с няколко от своите хора. Вижте, ето ги.

Съдията стана и отиде при прозореца. Оттук над назъбената градска стена се виждаше широкото зелено мочурище, осеяно с блата и обрасло с тръстика, а още по на север, в мъгливата далечина — сивите води на реката. Един издигнат над водата твърд черен път тръгваше от кея и водеше право на север, към самотната кула от изронени тухли, стърчаща сред мочурището. Няколко войници със заострени шлемове вървяха под строй към караулката, която се намираше по средата на пътя между кулата и кея.

— Войник ли е убитият? — бързо попита съдията. Макар територията на север от града да беше под юрисдикцията на военните, всяко убийство, в което бяха намесени цивилни лица, трябваше да бъде разследвано от окръжното съдилище.

— Може би. Това малоумно момиче е глухонямо, но не изглежда зле. Възможно е някой войник да е отишъл в кулата, за да си поприказва с него на четири очи, нали разбирате… А, ето, водата кипна.

Съдията напрегна взор. Сега двама военни полицаи яздеха от караулката към града. Конете им шляпаха във водата, заляла на места издигнатия черен път.

— Чаят ви е готов, господине. Внимавайте, чашата е много гореща! Ще я сложа за малко тук на перваза. А, да, сега си спомням. Убитият не бил войник. Помощникът на бакалина ми каза, че бил възрастен търговец, който живеел недалеч от Северната врата. Познавал го по лице. Е, военните полицаи ще заловят скоро убиеца. Не си поплюват — той възбудено побутна съдията с лакът. — Ето на! Не ви ли казах, че са страхотни? Виждате ли оня с веригите, дето го извличат от караулката? Облечен е в кафяво рибарско елече и кафяви панталони. Е, сега ще го закарат в крепостта и…

— Нищо такова няма да направят! — ядосано го прекъсна съдията.

Той припряно отпи от чая и си опари устата. Плати и се завтече надолу по стълбите. Цивилен, убит от друг цивилен! Такъв случай трябваше да се разследва само от трибунала. Тъкмо ще покаже веднъж завинаги на военните докъде се простират пълномощията им. Цялата му апатия сякаш се изпари. Нае кон от ковача на ъгъла, метна се на седлото и препусна към Северната врата. Стражите изгледаха слисани небрежно облечения конник с мокра домашна шапчица, нахлупена на главата. Но когато разпознаха окръжния съдия, скочиха и застанаха мирно. Ди слезе от коня и направи знак на ефрейтора да го последва в къщичката до вратата.

— Каква е тая неразбория навън в мочурището? — попита той.

— Някакъв човек е бил намерен убит в старата кула, ваше превъзходителство. Военната полиция вече е задържала убиеца. Сега го разпитват в караулката. Всеки момент ги очаквам да дойдат на кея.

Съдията седна на бамбуковата пейка и подаде на ефрейтора няколко медни гроша.

— Кажи на някой от твоите хора да ми купи две маслени питки.

Питките пристигнаха още топли от тавата на уличния продавач и миришеха апетитно на лук и чесън, но съдията не можа да им се наслади въпреки глада си. Горещият чай бе изгорил езика му, а и беше ядосан от това, че военните превишават правата си. С тъга си помисли, че в столицата не му се беше случвало да се занимава с такива проблеми — там правата на всеки служител независимо от ранга му се определяха от точни и строги правила. Тъкмо когато привършваше с питките, влезе ефрейторът.

— Военните полицаи са отвели заловения в наблюдателницата си на кея, ваше превъзходителство.

Съдията скочи.

— Вземи четирима от твоите хора и ме следвайте!

На кея до реката лек бриз разкъсваше мъглата. Влажната дреха на съдията прилепваше плътно към плещите му.

— Ама временце! Човек като нищо може да пипне хубава настинка! — промърмори той.

Един тежковъоръжен часовой го въведе в голата чакалня на наблюдателния пост. В дъното на помещението някакъв висок мъж с ризница и заострен шлем на военен полицай седеше зад грубо сковано дървено писалище. Попълваше някаква официална бланка с бавни прилежни движения на четката си.

— Аз съм съдията Ди — започна магистратът. — Искам да зная…

Изведнъж млъкна. Капитанът бе вдигнал глава. Лицето му беше пресечено от страшен бял белег, преминаващ през лявата му буза и устата. Рошави мустаци полуприкриваха обезобразените му устни. Преди съдията да се опомни от шокиращата гледка, капитанът бе станал. Поздрави стегнато и каза с глух глас:

— Радвам се, че дойдохте, ваше превъзходителство. Точно привършвах доклада си до вас — той посочи Покритата с одеяло носилка, оставена на пода в ъгъла, и добави: — Това е тялото на жертвата, убиецът е в задната стая. Предполагам, че ще искате да го откарат направо в тъмницата на съдилището?

— Да, разбира се — малко объркан отговори съдията.

— Добре — капитанът сгъна листа и го подаде на съдията. — Седнете, ваше превъзходителство. Ако разполагате с малко време, бих искал лично да ви запозная със случая.

Съдията седна на стола до писалището и направи знак на капитана също да седне. Като поглаждаше дългата си брада, той си рече, че нещата ще се окажат не такива, каквито бе очаквал.

— Така… — започна капитанът. — Познавам мочурището като дланта си. Това глухонямо момиче, което живее в кулата, е едно безобидно малоумно същество и когато ми съобщиха, че в неговата стая лежи убит човек, веднага си помислих, че е нападение за грабеж, и изпратих хората си да претърсят мочурището между кулата и брега на реката.

— Защо именно този участък? — прекъсна го съдията. — Убийството може да е станало и на пътя, нали? А после убиецът да е пренесъл трупа в кулата.

— Не, ваше превъзходителство. Нашата караулка е на пътя, по средата между кея и старата кула. Оттам моите хора през целия ден държат пътя под наблюдение — така е наредено, за да не могат корейските шпиони да влизат и да излизат от града, нали разбирате… А нощно време пътят се охранява от патрули. Между другото мочурището може да бъде пресечено само по този път. Мястото е коварно и всеки, който се опита да мине през него, рискува да попадне на тресавище или на плаващи пясъци и да потъне в тях. Понеже моите хора намерили тялото още топло, решихме, че убийството е било извършено няколко часа преди разсъмване. Тъй като покрай караулката не беше минавал никой освен момчето от бакалницата, следваше изводът, че и двамата — и убиецът, и убитият, са дошли от север. Има една пътека, която води през тръстиките от кулата към брега на реката, и ако някой я познава достатъчно добре, може да се промъкне оттам, без да бъде забелязан от караулката — капитанът поглади мустаците си и добави: — Разбира се, ако не го хванат нашите патрули при реката.

— И вашите хора са хванали убиеца на брега на реката?

— Да, ваше превъзходителство. Открили един млад рибар, Уан Санлан му е името, който се криел в малката си лодка между тръстиките, точно на север от кулата. Опитвал се да изпере панталоните си, по тях имало кръв. Когато моите хора му извикали да се предаде, той тласнал лодката си в реката и се опитал да се добере с гребане до талвега. Стрелците забили в дървеното му корито няколко харпуна, вързани с въжета, и преди той да разбере какво става, го изтеглили на брега заедно с лодката. Злосторникът отрече да знае каквото и да е за някакъв мъртъв човек в кулата. Твърдеше, че се канел да иде там, за да занесе на глухонямото момиче един голям шаран, и че изцапал панталоните си с кръв, докато го почиствал. Чакал да се зазори, за да тръгне. Претърсихме го и в пояса му намерихме това… — капитанът разви едно малко пакетче, увито в хартия, и показа на съдията три лъскави сребърника. — Разпознахме убития по визитните картички, които намерихме у него — той изтърси върху бюрото си съдържанието на един голям плик. Освен пакета с визитни картички изпаднаха още два ключа, малко дребни пари и разписка от заложна къща. Сочейки разписката, капитанът продължи: — Това листче лежеше на пода, недалеч от тялото на убития. Трябва да е паднало от дрехата му. Убитият се казва Чън и е притежател на голяма, добре известна заложна къща, която се намира съвсем близо до Северната врата. Богат човек. Любимото му занимание бил риболовът. Моята хипотеза е, че снощи Чън е срещнал Уан някъде на кея и го е наел да го закара с лодката си в реката на нощен риболов. На минаване покрай пустото място северно от кулата Уан е примамил там стареца под някакъв предлог и го е убил. Решил е да скрие трупа в кулата — тя е полуразрушена, момичето използва само втория кат. Но то се е събудило и е видяло какво прави Уан. Така че той е грабнал само парите и е офейкал… Това, разбира се, е само хипотеза, защото момичето е безполезно като свидетел. Моите хора се опитали да изкопчат нещо от него, но то само надраскало разни несвързани безсмислици за дъждовни духове и черни таласъми. После получило пристъп, започнало да се смее и да плаче едновременно. Клетата безобидна малоумна — той стана, отиде до носилката и повдигна одеялото. — Ето го тялото на убития.

Съдията се надвеси над мършавия труп, облечен в проста кафява роба. По гърдите му имаше петна от спечена кръв, ръкавите бяха изцапани с изсъхнала кал. Лицето беше със спокойно изражение, но много грозно: хлътнали бузи, клюновиден крив нос и голяма уста с тънки устни. Нямаше шапка. Главата му бе обрасла с дълги посивели коси.

— Не е особено красив господинът — отбеляза капитанът. — Макар че аз съм последният, който има право да говори за красота — спазъм разкриви обезобразеното му лице. Той повдигна раменете на трупа и показа на съдията големите червени петна по гърба. — Така е ударен в гърба с нож, че острието трябва да е проникнало до самото сърце. Лежеше по гръб на пода в стаята на момичето, почти до вратата — капитанът пусна горната част на тялото. — Гнусен човек е този рибар! След като е убил Чън, е започнал да реже гърдите и корема му. Казвам след, защото, както виждате, раните отпред не са кървели толкова много, колкото би трябвало да се очаква. А, да… последното веществено доказателство. За малко щях да го забравя — той издърпа едно чекмедже на писалището и разви навосъчената хартия, в която бе увито нещо продълговато. Подаде на съдията дълъг тънък нож и каза: — Това е намерено в лодката на Уан, ваше превъзходителство. Той казва, че с този нож чистел риба. По него не беше открита и капчица кръв. Но какво от това? Наоколо има толкова много вода, че той спокойно е можел да го измие и да го почисти, след като се е върнал на лодката. Е, като че ли това е всичко. Предполагам, че Уан лесно ще си признае. Познавам този тип млади престъпници. Отначало отричат всичко, но след един по-решителен разпит рухват и вече не могат да се наприказват. Какво ще наредите, ваше превъзходителство?

— Първо ще трябва да уведомя най-близките роднини на убития и някой от тях формално да го разпознае. После…

— Погрижил съм се за това, ваше превъзходителство. Чън е бил вдовец, двамата му синове живеят в столицата. Тялото току-що беше официално разпознато от господин Лин, съдружника на убития, който е живял заедно с него.

— Свършили сте прекрасна работа с вашите хора — каза съдията. — Кажете им да предадат задържания и трупа на стражниците, които съм довел със себе си — после стана и добави: — Наистина съм много благодарен за вашите бързи и ефикасни действия, капитане. Тъй като в случая не са намесени военни, вие сте могли просто да съобщите за убийството в съдилището и с това да си измиете ръцете. Но вие сте намерили начин да ми помогнете и…

Капитанът вдигна ръка в знак на протест и каза със странния си глух глас:

— За мене беше удоволствие, ваше превъзходителство. Аз бях един от хората на полковник Мен. Винаги ще правим всичко, което можем, за да ви помогнем.

Гримасата, която изкриви обезобразеното му лице, трябваше да е усмивка. Съдията се върна в къщичката на стражите при Северната врата. Беше решил още там да разпита задържания, а след това да отиде на местопрестъплението. Ако отложеше нещата за разглеждане в трибунала, топлите следи можеха да изстинат. Случаят изглеждаше много прост за разследване, но знае ли човек…

Той седна до единствената маса в голата стая на пазачите и започна да чете доклада на капитана. В него не пишеше почти нищо повече от онова, което вече бе чул. Пълното име на жертвата беше Чън Фан, възраст: петдесет и шест години. Момичето се казваше Авлига и беше на двайсет години, а младият рибар — на двайсет и две.

Съдията извади от ръкава си визитните картички и разписката от заложната къща. На картичките пишеше, че господин Чън е роден в провинция Шанси. Разписката беше копие от оригинала, подпечатано с големия червен печат на заложната къща на Чън. Отнасяше се за четири брокатени рокли, заложени миналия ден от някоя си госпожа Бей за три сребърника, със срок за откупуване три месеца при месечна лихва 5 процента. Влезе ефрейторът, следван от двама стражници, които мъкнеха носилката.

— Оставете я там в ъгъла — нареди съдията. — Знаете ли нещо за глухонямото момиче, което живее в кулата? Военните полицаи ми казаха само малкото му име — Авлига.

— Да, ваше превъзходителство, така й викат. Тя е захвърлено дете. Една старица, която продаваше плодове близо до Северната врата, я възпита и я научи да пише някой и друг йероглиф, както и да си служи криво-ляво с езика на глухите. Преди две години, когато старицата умря, девойката се засели в старата кула, защото уличните хлапаци постоянно я тормозеха. Там развъжда патици и продава яйцата. Хората я кръстиха Авлига на подбив — нали е няма — и този прякор й остана.

— Добре. Докарайте тук задържания.

Стражниците се върнаха, хванали от двете страни нисък як младеж. Рошавите коси падаха върху смръщеното чело на мургавото му лице, а куртката и панталоните му от кафява кожа бяха нескопосно закърпени на няколко места. Ръцете му бяха вързани със синджир на гърба, допълнителна примка от тънка верига обгръщаше голия му дебел врат. Стражниците го смъкнаха на колене пред съдията.

Известно време Ди мълчаливо наблюдаваше младежа, като се чудеше откъде да подхване разпита. В тишината се чуваха само ромонът на дъжда отвън и тежкото дишане на задържания. Съдията извади от ръкава си трите сребърника.

— Откъде ги имаш?

Младият рибар измърмори на груб диалект нещо, което съдията не можа да разбере. Единият от стражниците срита Уан и му изрева:

— Говори по-ясно!

— Това са ми спестяванията. Да си купя хубава лодка.

— Кога срещна господин Чън за пръв път?

Младежът избълва порой от неприлични ругатни.

Полицаят, който стоеше от дясната му страна, го накара да замълчи, като го цапардоса по главата с плоското на меча си. Уан разтърси глава, после навъсено каза:

— Познавах го само по лице, защото често се навърташе около кея — и изведнъж добави злобно: — Ако го познавах по-добре, щях да убия тази мръсна свиня, Този мошеник…

— Мамил ли те е господин Чън, когато си залагал нещо при него? — бързо запита съдията.

— Мислиш, че имам нещо за залагане?

— Тогава защо го наричаш мошеник?

Уан вдигна поглед и на съдията му се стори, че долавя хитро пламъче в малките му кръвясали очи. Младежът отново сведе глава и отговори намусено:

— Защото всички съдържатели на заложни къщи са мошеници.

— Какво прави снощи?

— Вече казах на войниците. Изядох купичка юфка в лавката на кея, после отидох нагоре по реката. След като улових няколко добри парчета, завързах лодката на брега на север от кулата и дремнах. Бях намислил призори да занеса малко риба в кулата… за Авлига.

Нещо в начина, по който момчето произнесе името на глухонямата, привлече вниманието на съдията. Той каза бавно:

— Ти отричаш, че си убил притежателя на заложната къща. Но тъй като освен тебе там е била само девойката, значи го е убила тя.

Уан изведнъж скочи към съдията. Движенията му бяха толкова бързи, че двамата стражници едва успяха да го сграбчат овреме. Уан започна да ги рита, но получи такъв удар по главата, че падна по гръб и веригите му издрънчаха на застлания с каменни плочки под.

— Ти, песоглав чиновнико, ти… — избухна младежът и се опита да се изправи.

Ефрейторът му нанесе такъв ритник в лицето, че главата му издрънча глухо на пода. Рибарят остана да лежи неподвижен, от разбитата му уста течеше кръв. Съдията стана и се наведе над неподвижната фигура. Младежът бе изгубил съзнание.

— Не бийте човек, ако не са ви заповядали — строго каза Ди на ефрейтора. — Свестете го и го откарайте в тъмницата. Ще го разпитам официално по-късно, на обедното съдебно заседание. Отнесете в съдилището и тялото на убития. Докладвайте на сержант Хун и му предайте този рапорт, написан от капитана на военните полицаи. Кажете му, че ще се върна в съдилището веднага щом разпитам някои свидетели — съдията хвърли поглед към прозореца. Още валеше. — Дайте ми парче навосъчена хартия.

Преди да излезе, уви с хартията главата и раменете си, после скочи върху седлото на уморения си кон. Мина край кея и пое по черния път към мочурището. Мъглата се беше поразредила и докато яздеше, Ди с интерес оглеждаше зелената безлюдна шир от двете страни на пътя. Тесни вадички криволичеха между тръстиките, като тук-там се разширяваха и образуваха гьолове, които тъжно отразяваха сивата светлина. Изведнъж ято дребни водни птици се вдигна с пронизителни крясъци, които отекнаха зловещо над пустото мочурище. Съдията забеляза, че след поройния дъжд, който се беше излял през нощта, водата бе спаднала. Сега пътят беше сух, водата бе оставила по него само купчинки водорасли. Когато Ди подминаваше караулката, часовоят се изпречи на пътя му. Съдията показа документа за самоличност, който носеше в ботуша, и войникът го пусна да мине.

Старата наблюдателница беше грозна квадратна постройка на пет ката, съградена върху основа от грубо издялани каменни блокове. Капаците на сводестите прозорци липсваха, покривът беше пропаднал. Две черни гарги бяха кацнали на един счупен дирек.

Когато се приближи още, съдията дочу шумно крякане. Няколко десетки патици се бяха скупчили до един кален гьол в подножието на кулата. Когато Ди слезе от коня и привърза поводите му за един обрасъл с мъх каменен стълб, патиците започнаха да цамбуркат във водата и да крякат още по-силно с възмущение.

Приземният кат на кулата представляваше тъмна ниска изба, в която имаше само купчина изпотрошени мебели. Тясна и разнебитена дървена стълба водеше нагоре. Съдията се заизкачва, търсейки опора с лявата ръка във влажната плесенясала стена, тъй като парапетът беше рухнал.

Когато влезе в полутъмната, почти празна стая, нещо се размърда между чергите, струпани на грубо скован дъсчен нар пред сводестия прозорец. Изпод мръсния изкърпен юрган се разнасяха дрезгави звуци. Един бърз поглед наоколо бе достатъчен на съдията, за да разгледа обзавеждането. То се състоеше от неугледна маса със смачкан чайник на нея и бамбукова пейка до страничната стена. В ъгъла имаше тухлена печка, на нея — голям тиган. До печката бе поставена кошница от палмови клонки, догоре пълна с дървени въглища. Във въздуха се носеше миризма на мухъл и застояла пот.

Изведнъж юрганът отхвръкна на пода. Едно полуголо момиче с дълги и разрошени коси скочи от дъсченото легло. Хвърли поглед към съдията, издаде отново същите странни дрезгави звуци и избяга в най-отдалечения ъгъл. Там падна на колене и започна цялото да се тресе. Съдията си даде сметка, че видът му едва ли действа успокоително на момичето. Побърза да извади от ботуша си документа за самоличност, разгъна го и тръгна към настръхналата девойка, сочейки с показалец големия червен печат на трибунала. После посочи към себе си. Тя явно го разбра, защото се изправи и го загледа с големите си, пълни с животински страх очи. Нямаше нищо на себе си освен една парцалива пола, пристегната на кръста със сламена връвчица. Тялото й беше зряло, с хубави форми, а кожата — изненадващо бяла. Кръглото й лице беше зацапано, но не и лишено от привлекателност. Съдията придърпа пейката към масата и седна. Чувстваше, че трябва да направи някакъв привичен за нея жест, затова вдигна чайника и отпи направо от чучура, както правят полските ратаи.

Девойката се приближи до масата, плю върху мръсната й повърхност, намокри показалеца си със слюнка и начерта няколко силно разкривени йероглифа. Те означаваха: „Уан не го е убил.“

Съдията кимна. Изля малко чай върху масата и а направи знак да я забърше. Тя послушно отиде до леглото, взе един парцал и трескаво затърка прашната повърхност. Ди се доближи до печката и избра няколко парчета от дървените въглища. Върна се на мястото си и написа с едно от тях върху масата: „Кой го уби?“

Тя потръпна. Взе друго парче въглен и написа: „Лошите черни таласъми.“ Посочи възбудено йероглифите, после надраска набързо: „Лошите таласъми промениха добрия дъждовен дух.“

„Ти видя ли лошите черни таласъми?“ — написа той.

Тя категорично поклати рошавата си глава, после неколкократно почука с показалец върху думата „черни“. След това посочи затворените си очи и отново поклати глава. Съдията въздъхна и написа: „Познаваш ли господин Чън?“

Авлига гледаше объркано написаното, смучейки пръста си. Ди съобрази, че не познава сложния йероглиф, с който се пише фамилното име „Чъ“. Задраска го и на негово място написа: „стария човек“.

Тя отново поклати глава, после с изражение на погнуса очерта няколко кръга около думите „стария човек“ и добави: „Много кръв. Добрият дъждовен дух няма да дойде вече. Няма повече сребро за лодката на Уан.“ По мърлявите й бузи започнаха да се стичат сълзи, когато тя с трепереща ръка написа още: „Добрият дъждовен дух винаги спеше с мен“ — и посочи към дъсченото легло.

Съдията я изгледа изпитателно. Знаеше, че дъждовните духове играят съществена роля в местните предания, тъй че беше естествено да присъстват в сънищата и мечтите на това преждевременно развито младо момиче. От друга страна, тя бе споменала за сребро. Той написа: „Как изглежда дъждовният дух?“

Лицето на Авлига светна. Широко усмихната, тя написа с големи разкривени йероглифи: „Висок. Красив. Нежен.“ После очерта кръг около всеки от трите йероглифа, хвърли парчето въглен на масата и като сложи ръце върху голите си гърди, започна истерично да се киска.

Съдията отклони погледа си. Когато отново го насочи към нея, тя бе спуснала ръцете си и стоеше вторачена право напред с широко отворени очи. Изражението й отново рязко се промени. С бързо движение посочи към сводестия прозорец и издаде няколко странни звука. Той се обърна. В оловното небе се бе появило малко нежно сияние, част от небесната дъга. Тя гледаше втренчено натам с детски възторг и зяпнала уста. Съдията взе парче въглен и написа един последен въпрос: „Кога идваше дъждовният дух?“

Тя дълго време остана загледана в написаното, машинално решейки с пръсти дългата си мазна коса. Най-сетне се наведе над масата и написа: „Тъмна нощ и много дъжд.“ Огради с кръгове думите „тъмна“ и „дъжд“ и добави: „Той идваше с дъжда.“

Съвсем ненадейно тя закри лицето си с ръце и започна конвулсивно да хълца. Звуците, които издаваше, се смесваха с шумното крякане на патиците долу. Съдията съобрази, че глухонямата девойка не може да чуе птиците, затова стана и сложи ръка на голото й рамо. Когато тя извърна глава нагоре, за да го погледне, Ди остана поразен от дивия налудничав блясък в широките й очи. Побърза да нарисува на масата една патица и добави думата „глад“. Тя се хвана с ръце за устата и изтича към печката. Съдията се загледа в големите каменни плочи пред вратата. Забеляза, че една част от мръсния прашен под е почистена. Очевидно там бе лежал убитият мъж и хората от военната полиция бяха почистили плочника. Той с угризение си спомни лошите си мисли за тях. Някакво тракане го накара да се обърне. Авлига раздробяваше стари оризови питки върху примитивна дъска за рязане. С тревожно смръщено лице Ди наблюдаваше колко ловко борави с големия кухненски нож. Изведнъж тя заби дългия остър връх в дъската, изсипа натрошените питки в тигана и с щастлива усмивка погледна съдията през рамо. Той й кимна за довиждане и заслиза по скърцащите стъпала.

Дъждът бе спрял, над мочурището се спускаше полупрозрачна мъгла. Докато развързваше поводите, Ди каза на крякащите патици:

— Хайде по-кротко, закуската ви пристига.

Той подкара коня си с умерено темпо. Мъглата настъпваше откъм реката. Над високата тръстика се носеха облаци с чудновати очертания. Тук-там се разтегляха като пипалата на някакво чудовищно морско животно. Искаше му се да знае повече за древните, дълбоко вкоренени вярвания на хората. На много места те все още благоговееха пред някой речен бог или богиня. Край бреговете на реките чифликчиите и рибарите правеха жертвоприношения в тяхна чест. Очевидно такива образи изпълваха болното съзнание на глухонямото момиче, за което истинските и въображаемите неща постоянно се смесваха, а то не можеше да контролира поривите на вече зрялото си тяло. Съдията подкара коня в галоп.

Щом се върна при Северната врата, каза на ефрейтора да го заведе в къщата на Чън. Когато стигнаха до голямата, преуспяваща наглед заложна къща, ефрейторът обясни, че жилището на Чън се намира точно отзад и посочи тясната алея, която водеше към главния вход. Съдията го освободи и почука на черната лакирана порта. Отвори я слаб мъж, облечен в спретнат кафяв халат с везани ръбове. Халатът бе пристегнат с черен пояс. Оглеждайки учудено мокрия брадат посетител, мъжът каза:

— Предполагам, че ви трябва заложната къща. Ще ви отведа тъкмо отивах там.

— Аз съм съдията — нетърпеливо рече Ди. — Току-що пристигам от мочурището. Ходих да огледам мястото, където е бил убит вашият съдружник. Да влезем вътре, искам да ви предам нещата, които бяха намерени у покойния.

Господин Лин направи дълбок поклон и поведе високия гост към малък, но удобен страничен хол, обзаведен в обичайния стил с няколко тежки мебели от черно дърво. Там покани церемониално съдията да седне на широкото канапе в дъното. Докато домакинът нареждаше на стария прислужник да донесе чай и бисквити, съдията огледа любопитно големия кафез за птици, поставен върху една лавица на стената. Решетките на кафеза бяха от медна тел. Вътре пърхаха десетина птички с пухкави перца.

— Любимото занимание на моя съдружник — каза господин Лин с извинителна усмивка. Много обичаше птиците и винаги ги хранеше сам.

С грижливо подстриганата си къса брадичка и посивяващите мустачки господин Лин на пръв поглед изглеждаше като типичен търговец от средна ръка. Но при по-внимателно вглеждане се забелязваха дълбоките бръчки около тънките устни и големите, мрачни очи на една силна личност. Съдията остави чашата и сдържано изрази съчувствието си за понесената от фирмата загуба. После извади от ръкава си плика и изсипа визитните картички, дребните пари, разписката от заложната къща и двата ключа.

— Това е всичко, господин Лин. Вашият съдружник имаше ли навик да носи в себе си големи суми пари?

Лин мълчаливо огледа малката купчинка, поглаждайки късата си брада.

— Не, Ваше превъзходителство. Преди две години той се оттегли от работата във фирмата и не му се налагаше да носи в себе си много пари. Но снощи, когато излезе, със сигурност е имал повече от тия няколко петачета.

— По кое време излезе?

— Около осем часа, Ваше превъзходителство. Преди това вечеряхме заедно тук, на долния кат. Отиде да се разходи по кея, така ми каза.

— Често ли правеше това?

— О, да. Той винаги е бил саможив човек, а откакто преди две години почина жена му, започна да прави дълги разходки почти през вечер, и все самичък. Хранеше се сам, искаше храната му да бъде поднасяна горе, в малката му библиотека, въпреки че и аз живея тук, в лявото крило. Снощи обаче трябваше да поговорим по един делови въпрос и затова слезе долу да вечеряме заедно.

— Вие нямате ли семейство, господин Лин?

— Не, Ваше превъзходителство. Така и не ми остана време да си създам домакинство. Партньорът ми държеше капитала, но на практика оставяше цялата работа в заложната къща на мен. След като се оттегли от активна дейност, почти не е стъпвал там.

— Ясно. Но да се върнем на снощната вечер. Каза ли господин Чън кога ще се върне?

— Не, Ваше превъзходителство. На прислужника му е наредено никога да не го чака. Моят съдружник беше запален въдичар. Ако на кея преценеше, че времето е благоприятно за риболов, наемаше лодка и прекарваше цялата нощ в реката.

Съдията бавно поклати глава.

— От военната полиция сигурно са ви казали, че са арестували един млад рибар на име Уан Санлан. Съдружникът ви често ли наемаше неговата лодка?

— Това не мога да ви кажа, Ваше превъзходителство. На кея винаги има тълпа от рибари и повечето от тях искат да спечелят някоя пара допълнително. Но ако партньорът ми е наел лодката на Уан, нищо чудно да си е навлякъл неприятности, защото Уан е свиреп млад разбойник. Зная за него, защото и аз самият съм малко риболовец и често съм слушал другите да го споменават. Груб, необщителен младеж!

Лин въздъхна.

— Бих искал и аз да ходя на риболов толкова често, колкото и съдружникът ми, но нямам толкова свободно време… Е, беше много любезно от ваша страна, че донесохте тези ключове. Цяло щастие е, че Уан не ги е взел, за да ги захвърли някъде. Големият е от библиотеката на покойния ми съдружник, а другият — от ковчежето, в което пазеше важните си книжа.

Той протегна ръка, за да вземе ключовете, но съдията ги стисна и ги мушна в ръкава си.

— Тъй като и без това съм тук — каза той, — ще прегледам книжата на господин Чън още сега, господин Лин. Това е убийство и докато случаят не бъде изяснен, всички книжа на жертвата, които могат да съдържат улики, временно са на разположение на властта. Моля ви, заведете ме в библиотеката.

— Разбира се, Ваше превъзходителство.

Лин поведе съдията нагоре по една широка стълба и посочи вратата в дъното на коридора. Ди я отключи с по-големия ключ.

— Много ви благодаря, господин Лин. Скоро ще се върна долу при вас.

Съдията пристъпи в малката стая, заключи вратата зад себе си, а после отвори докрай ниския широк прозорец. Влажните покриви на съседните къщи проблясваха в сивата мъгла. Той се обърна и се настани в широкото кресло зад писалището от палисандрово дърво, обърнато към прозореца. След като хвърли един оглед на обкованото с желязо ковчеже, поставено до креслото, замислено започна да разглежда обстановката. Малката библиотека беше безупречно чиста и обзаведена в прост старомоден стил. На снежнобелите варосани стени висяха два хубави пейзажа, а на една солидна абаносова полица бе поставена крехка ваза от бял порцелан с няколко повехнали рози. Доста книги в брокатени подвързии бяха грижливо подредени на разноцветни бамбукови рафтове.

Съдията скръсти ръце и се замисли каква ли би могла да бъде връзката между тази подредена с вкус библиотека, която повече би прилягала на някой взискателен учен, отколкото на съдържател на заложна къща, и голата тъмна стая в полуразрушената наблюдателна кула, където лъхаше на гнило, на немара и ужасна мизерия. След малко Ди поклати глава, наведе се и отключи ковчежето. Беше също тъй педантично подредено, както и стаята. Вътре имаше свитъци документи, всеки пристегнат със зелена панделка и означен с надпис върху етикет. Той избра свитъците, които носеха надписи „Лична кореспонденция“ и „Сметки и разписки“. Първата съдържаше няколко важни съобщения за капитални вложения и писма от синовете на покойния, в които описваха семейните си проблеми и молеха господин Чън за съвети и препоръки. Докато прелистваше писмата от втората връзка, опитният съдия скоро установи, че убитият бе водил пестелив, почти аскетичен живот. Изведнъж лицето на Ди се смръщи. Бе попаднал на розова разписка, носеща печата на дом за тайни срещи. Датата беше отпреди година и половина. Той бързо прелисти връзката и намери още пет-шест подобни разписки. Последната беше отпреди шест месеца. Явно бе, че след смъртта на жена си господин Чън се е надявал да намери утеха в платената любов, но скоро е разбрал, че тази надежда е напразна. Съдията въздъхна и отвори големия плик, който бе измъкнал от дъното на ковчежето. На него прочете: „Последна воля и завещание.“ Ди го отвори. Датата беше отпреди година. Волята на господин Чън беше всичките му поземлени имоти, които бяха доста обширни, както и две трети от наличния капитал да бъдат поделени между двамата му синове. Оставащата една трета от капитала заедно със заложната къща се завещаваха на господин Лин с признателност за неговата дългогодишна и лоялна служба към фирмата.

Съдията върна книжата по местата им. Стана и отиде да разгледа рафтовете с книги. Установи, че с изключение на два речника с подгънати крайчета на страниците, всички бяха колекции от стихосбирки — пълни издания на най-изтъкнатите лирични поети от древността. Ди прелисти едно томче. Към всяка трудна дума с червен туш бе прибавена забележка с несръчен, доста разкривен почерк. Поклащайки глава, той върна томчето на мястото му. Да, сега разбираше. Господин Чън бе прекарал живота си като притежател на заложна къща — професия, която изключваше всякакви лични чувства. А и безобразното му лице е било сериозна пречка за създаването на сърдечна връзка с някоя жена. Но въпреки това в душата си е бил романтик, копнеещ за по-възвишени неща. Само че е бил много стеснителен и срамежлив, за да ги постигне. Като търговец той, естествено е получил доста скромно образование, затова в тази малка библиотека, която така ревностно е държал заключена, се е опитвал с много труд да разшири литературните си познания, като е четял древните поети с помощта на речници.

Съдията отново седна и извади от ръкава си сгъваемо ветрило. Докато си вееше, съсредоточи мислите си върху този необикновен съдържател на заложна къща. Единствената връзка между външния свят и чувствителната му душа е била любовта му към птиците, например към ония пухкави птиченца долу. Най-сетне съдията се изправи. Точно когато се канеше да прибере ветрилото си, той застина. Известно време остана вторачен в него, но мисълта му явно беше другаде. После го остави на писалището. Хвърли последен поглед на стаята и слезе долу. Домакинът му предложи още една чаша чай, но той поклати отрицателно глава. Подаде двата ключа на Лин и каза:

— Сега трябва да се върна в съдилището. Сред книжата на вашия сътрудник не открих нищо, което да говори, че е имал неприятели. Затова мисля, че както изглеждаше от самото начало, става дума за убийство с цел грабеж. За един беден човек три сребърника са цяло състояние… Защо тези птици са неспокойни? — той пристъпи до кафеза. — А, да… Водата им е мръсна. Трябва да кажете на слугата да я смени, господин Лин.

Лин смънка нещо и плесна с ръце. Съдията затършува в ръкава си.

— Какво нехайство от моя страна! — възкликна той. — Оставих ветрилото си на писалището. Бихте ли ми го донесли, господин Лин?

Лин тръгна нагоре по стълбите. В същия момент се появи старият прислужник. Когато съдията му каза, че водата в кафеза на птиците трябва да се сменя всеки ден, старецът поклати глава и отвърна:

— Обърнах внимание на господин Лин, но той не ме послуша. Не го е грижа за птиците. А господарят… виж, той ги обичаше, той…

— Да, господин Лин ми каза, че снощи с господаря ви са имали някаква разправия за тези птици.

— Ами да, Ваше превъзходителство, и двамата бяха много ядосани. И представете си заради какво! Когато им поднесох ориза, чух само, че става дума за някаква птица.

— Няма значение — бързо отговори съдията. Беше чул, че Лин слиза.

— Е, господин Лин, благодаря за чая. Елате в канцеларията на съдилището, да речем, след един час. Донесете най-важните документи, които се отнасят до имуществото на покойния ви съдружник. Старши писарят ще ви помогне при попълването на официалните формуляри и заверяването на завещанието на господин Чън.

Господин Лин благодари многословно и почтително изпрати съдията до вратата. При входа на съдилището Ди нареди на стражниците да върнат наетия кон на ковача и отиде право в личните си покои зад канцеларията. Старият домоуправител му съобщи, че сержант Хун го чака в кабинета му. Съдията кимна.

— Кажете на теляка, че искам да се изкъпя.

В настланата с черни плочки съблекалня пред банята той смъкна бързо дрехите си, мокри от потта и дъжда. Чувстваше се омърсен — и отвън и отвътре. Телякът го поля със студена вода и енергично изтърка гърба му. Но чак когато полежа известно време в дълбокия басейн с гореща вода, съдията се почувства по-добре. После накара теляка да размачка раменете му. След като избърса тялото си, облече чиста роба от син памук и сложи на главата си шапка от прозирна черна коприна. Така пременен, Ди се запъти към покоите на жените си. Преди да влезе в зимната градина, където те обикновено прекарваха сутрините, се спря за момент, трогнат от приятната гледка. Двете му съпруги, облечени в рокли от тънка коприна на цветя, седяха с госпожица Цао около лакирана червена масичка срещу отворената плъзгаща се врата. Оградената каменна градина отвън, засадена с папрат и високи шумолящи бамбукови дръвчета, вдъхваше усещане за освежаваща прохлада. Това беше неговият собствен свят, мирното убежище, райското кътче, което го отделяше от външния свят на жестоки насилия и отвратителен упадък, с които се сблъскваше по силата на служебните си задължения. В този миг съдията взе твърдото решение завинаги да запази хармоничния си семеен живот. Първата му съпруга остави гергефа и се завтече да го посрещне.

— Чакаме ви за закуска почти един час! — с укор каза.

— Съжалявам. Имаше известни неприятности при Северната врата и трябваше веднага да ида там. А сега пък трябва да отскоча до канцеларията, но ще дойда при вас за обедния ориз.

Първата съпруга го съпроводи до вратата. Докато правеше поклона си, той й каза тихо:

— Между другото реших да послушам съвета ти по оня въпрос, който разисквахме снощи. Ако обичаш, погрижи се за необходимите приготовления.

Тя се поклони още веднъж с доволна усмивка, а съдията тръгна по коридора към канцеларията. Завари сержант Хун, седнал на едно кресло в ъгъла на личния му кабинет. Старият съветник стана и го поздрави с добро утро. Потупвайки документа в ръката си, сержантът каза:

— Олекна ми, когато получих този доклад, господарю, защото дългото ви отсъствие бе започнало да ни тревожи! Наредих да хвърлят задържания в затвора, а мъртвото тяло да бъде отнесено в моргата. Огледахме го заедно с регистратора на смъртните случаи. Двамата ви помощници — Ма Жун и Цяо Тай, тръгнаха на коне към Северната врата, за да видят имате ли нужда от помощ.

Съдията бе седнал зад писалището си. Той изгледа накриво струпаните папки.

— Има ли нещо спешно в тия документи, Хун?

— Не, господарю. Само текущи административни въпроси.

— Добре. Тогава на обедното съдебно заседание ще се занимаем с убийството на притежателя на заложна къща Чън.

Сержантът кимна доволно.

— Разбрах от доклада на капитана, Ваше превъзходителство, че е доста прост случай. И тъй като държим заподозрения добре затворен и заключен…

Съдията поклати глава.

— Не, Хун, аз не бих нарекъл случая прост. Но благодарение на бързите мерки, предприети от военната полиция, както и на щастливия случай, който ме въведе в обстановката, вече се оформи доста вероятна хипотеза.

Съдията плесна с ръце. Когато влезе началникът на стражата и се поклони, Ди му заповяда да доведе затворника Уан. После пак се обърна към сержанта:

— Напълно ми е известно, Хун, че съдията има право да разпитва подсъдимия само публично, в съдебната зала. Но това няма да бъде официален разпит. По скоро общ разговор за моя ориентация.

Сержантът не изглеждаше твърдо убеден, но съдията не го удостои с повече обяснения и започна да прелиства най-горната папка. Той вдигна глава чак когато началникът на стражата въведе Уан. Веригите бяха снети, но мургавото му лице бе все така начумерено. Началникът го смъкна на колене, после застана прав зад него с тежкия си бич в ръце.

— Твоето присъствие не е наложително, ефрейтор! — остро му каза съдията.

Началникът на стражата насочи разтревожения си поглед към Хун.

— Това е опасен престъпник, Ваше превъзходителство — угрижено започна той. — Може…

— Вече казах — повиши глас съдията.

След като обърканият ефрейтор излезе, съдията се облегна назад в креслото си и попита младия рибар с дружелюбен тон:

— Откога живееш до реката, Уан?

— Откак се помня — смутолеви момчето.

— Странна е тази земя — бавно каза съдията на сержант Хун. Тази сутрин, докато яздех през мочурището, забелязах, че по небето плават облаци със страховити форми, а на някои места мъглата наподобяваше дълги ръце, излизащи сякаш от водата и протягащи се към мен, като че ли…

До тоя момент младежът бе слушал напрегнато, но сега бързо прекъсна съдията:

— По-добре не говорете за тия неща.

— Вярно, ти знаеш всичко за тях, Уан. През бурните нощи в мочурището, изглежда, стават повече неща, отколкото ние, хората от града предполагаме.

Уан енергично поклати глава.

— Виждал съм много духове — тихо каза той. — Със собствените си очи. Всичките излизат от реката. Някои са лоши, могат да ти навредят. Други помагат на давещи се хора… понякога. Но е по-добре да стоиш далеч от тях… за всеки случай.

— Точно така. А ти си дръзнал да се изпречиш на пътя им, Уан. И видя ли какво ти се случи? Арестуваха те, биха те и те ритаха, а сега си затворник, обвинен в убийство.

— Казах ви, не съм го убил.

— Да. Но знаеш ли кой или какво го е убило? А пък ти си го намушкал, когато е бил вече мъртъв. И то няколко пъти.

— Причерня ми от ярост… — промълви Уан. — Ако знаех по-рано, щях да му прережа гърлото. Познавам го по лице този плъх, този…

— Дръж си езика — остро го прекъсна съдията. — Ти си рязал мъртъв човек, а това е деяние на подлец и страхливец — после продължи по-спокойно: — Обаче тъй като дори в сляпата си ярост си се въздържал да тормозиш Авлига, като й искаш обяснения, съгласен съм да забравя какво си направил. От колко време ходиш с нея?

— Повече от година. Тя е много сладка, а е и умна. Не вярвайте, че не е с акъла си. Тя знае да пише над сто йероглифа. А аз познавам само десетина.

Съдията извади от ръкава си трите сребърника и ги постави на писалището.

— Вземи това сребро, то по право принадлежи на вас двамата. Купи си лодка и се ожени за нея. Тя има нужда от теб, Уан.

Младежът грабна среброто и го мушна в пояса си. Съдията продължи:

— Ще трябва да се върнеш в тъмницата за няколко часа, защото си обвинен в убийство и аз не мога да те освободя, преди да бъдеш официално оправдан. Тогава ще те пуснем. Научи се да си владееш нервите, Уан.

Ди плесна с ръце. Началникът на стражата влезе веднага. Той бе чакал пред самата врата, готов да се втурне вътре при най-малкия тревожен сигнал.

— Ефрейтор, отведи затворника обратно в килията. После доведи господин Лин. Ще го намерите в канцеларията.

Сержант Хун бе слушал с нарастващо недоумение. Сега попита с объркан вид:

— За какво говорехте с младежа, господарю? Аз не можах да разбера нищо. Наистина ли се готвите да го освободите?

Съдията стана и отиде до прозореца. Гледайки навън към мрачния мокър двор, каза:

— Пак вали… За какво приказвах ли? Просто проверявах дали Уан наистина вярва в тези злокобни суеверия. В близките дни Хун, се опитай да намериш в нашата библиотека някоя книга за местните предания и поверия.

— Но нали вие не вярвате във всички тия безсмислици, господарю?

— Не, разбира се. Поне не във всички. Но чувствам, че ще трябва да почета малко за тези неща, защото те играят важна роля във всекидневния живот на обикновените хора в този окръг. Би ли ми налял чаша чай?

Докато сержантът приготвяше чая, съдията се върна на мястото си и се съсредоточи в служебните книжа, струпани на писалището. След като изпи втората чаша, на вратата се почука. Началникът на стражата въведе господин Лин и дискретно се оттегли.

— Седнете, господин Лин — любезно се обърна към него съдията. — Вярвам, че старши писарят ви е дал разясненията, необходими за попълването на документите?

— Да, Ваше превъзходителство. Току-що сверихме поземлените участъци с регистъра и…

— Съгласно завещанието, написано преди година — прекъсна го съдията, — Господин Чън, както ви е известно, оставя цялата земя на двамата си синове заедно с две трети от наличния капитал. Една трета от капитала и заложната къща остават за вас. Възнамерявате ли да продължите търговията?

— Не, Ваше превъзходителство — отвърна Лин с тънката си усмивка. — Работих в тази заложна къща повече от трийсет години, от сутрин до късна вечер. Ще я продам и ще живея с рентата от капитала си.

— Много добре! Но да предположим, че господин Чън е направил ново завещание с допълнителна клауза, според която вие ще получите само заложната къща.

Лицето на Лин посиня, а съдията бързо продължи:

— Търговията ви носи приходи, но ще ви се наложи да поработите още четири-пет години, докато съберете необходимия капитал, за да се оттеглите. А вие навлизате в години, господин Лин.

— Невъзможно! Как… как той би мо… могъл… — заекна Лин. После извика: — Да не би да сте намерили в ковчежето ново завещание?

Вместо да отговори на въпроса, съдията каза хладно:

— Съдружникът ви е имал любовница, господин Лин. За него нейната обич е била по-важна от всичко друго.

Лин подскочи.

— Да не искате да кажете, че старият глупак е завещал парите си на онази глухоняма никаквица?

— Да, вие знаете всичко, господин Лин. Научили сте го снощи, когато господин Чън ви го е разказал. Скарали сте се жестоко. Не се опитвайте да отричате. Прислужникът е чул какво сте говорили и ще свидетелства в съда.

Лин отново седна. Избърса потното си лице и започна, вече по-спокойно:

— Признавам, Ваше превъзходителство, че се ядосах много когато снощи Чън ми каза, че обича онова момиче. Канеше се да я отведе на някое далечно място и там да се ожени за нея. Опитах се да го накарам да разбере колко голяма глупост би било това, но той ми каза да си гледам работата и сърдит напусна къщата. Нямах представа, че ще отиде в кулата. Всички знаят, че младият разбойник Уан ходи с малоумната. Той ги е изненадал и е убил съдружника ми. Извинявам се, че сутринта не споменах тези факти пред вас, Ваше превъзходителство. Не ми се искаше да злепоставям покойния си партньор… А пък и вие бяхте заловили убиеца, тъй че и без това в съдилището всичко щеше да се разбере…

Лин поклати глава.

— До известна степен и аз съм виновен. Снощи трябваше да тръгна след него, трябваше…

— Вие действително сте тръгнали след него, господин Лин — остро го прекъсна съдията. — Вие също сте въдичар и познавате мочурището не по-зле от съдружника си. Обикновено то е непроходимо, но след проливен дъжд равнището на водата се покачва и опитен гребец с плоскодънна лодка може да го пресече, като следва пълноводните вади и гьолчета.

— Не е възможно. Пътят се охранява през цялата нощ от патрулите на военната полиция.

— Ако човекът в лодката се наведе, може да се прикрие зад високите тръстики, господин Лин. Затова съдружникът ви е можел да посещава кулата само нощем след пороен дъжд. И затова онова клето побъркано момиче е смятало посетителя си за свръхестествено същество като дъждовен дух, защото той е идвал с дъжда.

Съдията въздъхна. Изведнъж отправи пронизващия си поглед към Лин и каза строго:

— Когато снощи господин Чън ви е разказал за плановете са Лин, вие сте видели как дълго лелеяните ви надежди за лек и охолен живот отиват по дяволите. Затова сте последвали Чън и сте го убили в кулата, забивайки нож в гърба му.

Лин вдигна ръце:

— Каква фантастична теория, Ваше превъзходителство! Как се надявате да докажете това клеветническо обвинение?

— Между другите неща чрез разписката на госпожа Бей. Тя е била намерена от военната полиция на местопрестъплението. Но както сам казахте, господин Чън вече окончателно се е бил оттеглил от занаята.

— Тогава защо ще носи със себе си тази квитанция, издадена същия ден?

Лин не каза нищо и съдията продължи:

— Вие изведнъж сте решили да убиете Чън и сте се втурнали след него. Било е в часа след вечерния ориз, тъй че вниманието на дюкянджиите в квартала е било насочено към наплива на вечерната им клиентела и затова никой не ви е забелязал. Също и на кея, откъдето сте отплавали с малката си лодка, са били струпани необичайно много хора, защото се е очаквало да се излее пороен дъжд.

Внезапната паника, проблеснала в очите на Лин, беше последното доказателство, очаквано от съдията. Той завърши с равен глас:

— Ако признаете всичко сега, господин Лин и ми спестите труда да събирам доказателства от свидетелите, съм готов да приложа към смъртната ви присъда молба за нейното смекчаване под претекст, че става дума за убийство в пристъп на умопомрачение.

Лин гледаше напред с невиждащи очи. Внезапно бледото му лице се разкриви от гневна гримаса.

— Мръсен дърт пръч! — изсъска той. — Да ме кара толкова години да му робувам като грешен дявол… Сега се канеше да хвърли всички спечелени пари по една нищо и никаква малоумна мръсница. Парите, които му бях спечелил аз… — той погледна съдията право в очите и добави с твърд глас: — Да, аз го убих. Той го заслужаваше.

Съдията даде знак на сержанта. Хун се отправи към вратата, а Ди каза на Лин:

— Ще изслушам пълните ви признания на обедното съдебно заседание.

Изчакаха мълчаливо да се върне сержантът, който доведе началника на стражата с двама от неговите хора. Те оковаха Лин и го отведоха.

— Мръсен случай, господарю — уморено каза Хун.

Съдията допи чая си и му подаде чашата да я напълни пак.

— По-скоро трагичен. Бих съжалил дори и Лин, ако определено не се бе постарал да злепостави Уан.

— А каква е била ролята на Уан във всичко това, господарю? Вие дори не го попитахте какво е правил тази сутрин!

— Нямаше нужда, защото онова, което се е случило, е ясно като бял ден. Авлига е казала на Уан, че един дъждовен дух я е посещавал нощем и че понякога й е давал пари. Уан е приел като голяма чест това, че тя поддържа връзка с дъждовен дух. Спомни си, че само преди половин век в много от крайречните окръзи на империята ни хората са правели жертвоприношения в чест на местния речен бог, като всяка година са убивали младо момче или момиче, докато не се намесили властите. Тази сутрин, когато Уан е отишъл в кулата, за да занесе риба на Авлига, е намерил в стаята й мъртвец, който лежал по очи на пода. Разплаканата Авлига му е дала да разбере, че таласъми са убили дъждовния дух и са го превърнали на грозен старец. Когато Уан е обърнал трупа по гръб и е разпознал стария човек, веднага е разбрал, че двамата с Авлига са били мамени. В сляпата си ярост е извадил ножа си и е започнал да го забива в мъртвеца. После е осъзнал, че е било извършено убийство и че той ще бъде заподозрян. Затова е избягал. Военната полиция го е заловила, докато се е мъчел да изпере панталоните са оцапани с кръвта на Чън.

Сержант Хун кимна.

— Как разкрихте всичко това само за няколко часа господарю?

— Отначало помислих, че теорията на капитана е съвсем точна и ясна. Единственият факт, който ме озадачаваше, беше дългият промеждутък от време между убийството и ударите с нож в гърдите на жертвата. Намерената разписка изобщо не привлече вниманието ми, защото би било съвсем естествено съдържател на заложна къща да носи в себе си документ, който е издал същия ден. После, когато разпитвах Уан, ми направи впечатление, че той нарече Чън мошеник. Думата просто се изплъзна от устата му, защото бе решил да запази Авлига и себе си от опасността да се разчуе, че са се оставили да бъдат мамени като глупаци. Когато разпитвах Авлига, тя заяви, че таласъмите са убили и променили нейния дъждовен дух. Тогава изобщо не разбрах какво означава това. Чак по време на посещението ми при Лин попаднах на вярната следа. Лин беше изнервен и поради това словоохотлив. Разказа ми надълго, че съдружникът му изобщо не участвал в работата. На местопрестъплението бе намерена разписка от заложната къща и започнах да подозирам Лин. Но чак когато разгледах библиотеката на убития и добих впечатление за неговата истинска личност, намерих решението. Проверих хипотезата си, като измъкнах от прислужника сведението, че миналата вечер Лин и Чън са се карали заради Авлига. Разбира се, името Авлига не е значело нищо за прислужника, затова той ми каза просто, че те са имали разгорещен спор за някаква птица. Останалото беше лесно.

Съдията остави чашата си.

— От този случай, Хун, разбрах колко е важно внимателно да се изучават старите ръководства по криминология. В тях многократно се подчертава, че първата крачка при разследването на едно убийство е да се проучат характерът, всекидневният живот и навиците на жертвата. Ето и в този случай именно индивидуалността на мъртвеца ми посочи пътя за разрешаване на загадката.

Сержант Хун поглади сивите си мустаци с доволна усмивка.

— Това момиче и нейният млад приятел наистина имаха голям късмет, че именно вие разследвахте случая, господарю. Всички улики бяха насочени срещу Уан и той щеше да бъде осъден и обезглавен, защото момичето е глухонямо, а и Уан не е от най-приказливите.

Съдията кимна. Облегна се назад в креслото си и каза с лека усмивка:

— Това ме навежда на мисълта за главната поука, която извлякох от този случай, Хун. Много лична и много важна поука. Трябва да ти призная, че рано сутринта се чувствах доста потиснат и за момент наистина се усъмних дали в края на краищата попрището на съдия е подходящо за мен. Бил съм глупак. Това е много важна и прекрасна работа, Хун. Дори и само заради това, че ни дава възможност да говорим вместо онези, които не могат.

Край
Читателите на „Той идваше с дъжда“ са прочели и: