Серия
Уестморланд (3.5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Miracles, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 221 гласа)
Разпознаване и първоначална корекция
Xesiona (26.12.2008)
Корекция
tsvetika (2008)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Плеяда“, София, 2002


ПЪРВА ГЛАВА

Силният шум постепенно заглъхваше, докато Джулиана Скефингтън слизаше по стълбите на прекрасната провинциална къща, в която шестстотин членове на висшето общество участваха в бал с маски. Над нея приказните градини, осветени от фенери, бяха пълни е костюмирани гости и неуморна прислуга. Някъде в сенките на мрака имаше огромна ограда, която приличаше на лабиринт. Тя бе идеално убежище за всеки, който иска да се откъсне от глъчката. Джулиана се запъти точно натам.

Тя притисна роклята в стил Мария-Антоанета към тялото си и си проправи път през тълпата. Движеше се колкото можеше по-бързо покрай рицари в доспехи, придворни шутове, разбойници, крале, кралици, герои на Шекспир, както и различни домашни и диви животни.

Съзря свободна пътека и се отправи към нея, после й се наложи да се отмести встрани, за да избегне удара с огромно „дърво“ с червени копринени ябълки, които застрашително се клатеха по клоните му. Дървото вежливо се поклони на Джулиана, докато минаваше покрай нея, а после с един от клоните си прегърна през кръста дама, която беше облечена като доячка и носеше ведро.

Джулиана стигна средата на градината, където група музиканти бяха застанали пред два римски фонтана и радваха танцуващите двойки с уменията си. Джулиана се извини и мина покрай висок мъж, облечен като черния котарак Том, който шепнеше любовни слова в розовото ухо на дребничка жена, маскирана като сиво мишле. Той прекъсна разговора си и огледа одобрително дълбокото деколте на величествената бяла рокля на Джулиана. Дръзко се усмихна и й намигна, след което отново се обърна към очарователното мишленце с умопомрачително дълги мустаци.

Бе леко озадачена от липсата на внимание към нея, особено в градината. Джулиана се огледа и забеляза, че майка й току-що се е появила в балната зала. Тя бе застанала на стълбите, държеше ръката на непознат мъж и бавно оглеждаше градините. Търсеше Джулиана. С инстинкта на ловец тя се обърна и погледна право в очите на дъщеря си.

Джулиана избяга. Озова се в лабиринта: голяма група шумни мъже, които стояха под дървен навес, се смееха необуздано на шута, който неуспешно се опитваше да жонглира с ябълки. Тя предпочете да не минава пред тях, защото по този начин майка й щеше да я забележи веднага.

— Ако обичате, господа — рече, като се опитваше да си проправи път между дърветата и мъжките гърбове. — Трябва да мина. — Вместо да се отдръпнат и да проявят вежливост, двама от тях погледнаха през рамо, после се обърнаха към нея и я притиснаха.

— Така, така, какво си имаме тук? — рече единият от тях леко завалено, докато подпря ръката си на дървото, близо до рамото й. Махна на келнера, който му подаде чаша ликьор. Той я взе и я подаде на Джулиана.

— Да се освежите, госпожице?

В този момент тя мислеше как да избяга от майка си и не се обезпокои от ухажването на пияния млад лорд, който едва стоеше на краката си. Знаеше, че приятелите му няма да му позволят да се държи нахално. Джулиана прие чашата, след което се измъкна покрай ръката му и бързо мина покрай компанията му.

— Забрави за нея, Дики — чу глас. — Половината от танцьорките от операта са тук тази вечер. Да не забравяме и компаньонките. Можеш да имаш повечето от жените. Тази явно не иска да си играе.

Джулиана си спомни, че някой от висшето общество на Тон бе казал, че не одобрява баловете с маски, не били подходящи за възпитаните дами. След тази вечер тя вече напълно го разбираше и подкрепяше. Станали анонимни под костюмите и маските, членовете на висшето общество се държаха като… като простолюдието.