Димитър Кирков
Балкански грешник

(Разказите на един авантюрист)

5,4 Балкански грешник

Из отзиви за първото издание на „Балкански грешник“

Димитър Танев

… Да се опитаме да поразсъждаваме върху това наистина забележително повествование. Казвам — да поразсъждаваме, защото тъкмо такива реакции буди то, поне у онези, които не приключват съпрокосновението си с една книга с акта на изчитането й.

Какъв е всъщност романът „Балкански грешник“? Исторически — може би донякъде, тъй като е положен върху сложните, противоречиви и трудни съдби и взаимоотношения на балканските народи през преминалото напрегнато и променчиво столетие. Публицистично-аналитичен и полемичен — доколкото обвързва и днешния ден, вкарвайки в спиралата си настоящи бурни събития — рязкото обществено-политическо преконструиране на Европа и конкретно на Балканите в последните десетилетия, Косовската и Македонската кризи и пр. Психологически — тъй като проследява един живот, приличащ на разбито огледало, и върви по деретата на една задъхана изповед, в която има много страдания, изпитания, борби и загуби, поучителна мъдрост, насилия и смърти, човешки неистови усилия, просветления и опрощения. Или — да кажем — скрито автобиографичен, след като (долавя се това обходно) белетристът дълбоко е копнал в собственото родословие и юношество, в съкровените си впечатления и отсявания от живота, от изчетеното и премисленото толкова вече години. Защото той в романа уж е пасивно слушащият и записващият разказваното, но и много близък някак му е самият „съставен“ (обобщен) герой, балканският човек, българинът Димитър Попов (забележете — личното му име е еднакво с авторовото), който последователно е още Димитраки, Демир, Димитар, Думитре, в зависимост от това, „гонен от буйните си страсти“, в коя балканска страна се подвизава, живее мъчно, приютява се сирашки и цял гори. Не на последно място „Балкански грешник“ е и роман-действие, истински екшън-четиво, авантюрно-приключенски, претоварен със събития, с любовни перипетии, с рисковани ходове и изненади, с драматични разтърсващи сцени, включая убийства, бягства, смяна на легитимност и безпаспортни скиталчества, промяна на мястото на действието и на гледната точка…

Има в романа впечатляващи типажи (характери), които разкриват способността на Кирков да скулптира нееднолинейни, вътрешнопротиворечиви, драматични, по своему „осъдени души“: освен на средищния, водещия герой, още на Парашкевов, на Михалис, Пазаити и Ликудис, на Сеид ефенди, Рашид ага и Садък Бостанджи. В своята съвкупност те също „обслужват“, изпълвайки с живот и действие, тезата на писателя за балканеца като особена порода, като екзотичен, динамичен и непредсказуем, исторически формирал се, но личностно многовариантен активатор на събития, нагласи, промени, трагедии.

Днес такива романи „а ла Достоевски“ твърде рядко се появяват, или по-точно — твърде рядко дръзва някой да пише: трудът е огромен, залогът също, а времето е нефелно, неподатливо на подобни героични, едва ли не донкихотовски напрягания на духа и перото. Така обаче литераторът и белетристът Димитър Кирков е доказал себе си. Доказал е, първо, още веднъж това, че е призван писател, че макар и битово вкаран в ъгъла, както повечето от нас, той работи и ще работи, защото това е маята на живота му. И второ — без да е преследвал открито такава цел — Кирков противостои с типа проза, който създава, на вторичната, книжно родената литература, която сега предимно тече и претендира. Не че тази последната няма ход и място в сегашното литературно многопосочие. Но „Балкански грешник“ е от категорията романи, които мощно я надмогват и покриват, доказвайки мъжката сила на драматично-реалистичното начало, когато словото гради, облича, изрича, изписва големи екзистенциални, хуманитарни, социално-философски и злободневни истини, дилеми, проблеми, тенденции.

На мен лично ми е трудно да обясня двуобразното излъчване и участие на Димитър Кирков в литературното ни битие. Знаем го като прекрасен, вещ литератор-анализатор, като един от много малкото сега у нас професионални критици, останали след претръскването на литературните ни делници. Но той все по-отдадено и все по-отличително се възкачва и по билото на белетристиката, на този изтощителен „занаят“. С „Балкански грешник“ Кирков се преутвърждава като силен романист, като своеобразен „реаниматор“ на голямата форма, на възтежкото повествуване, което изисква не леки загребвания и слънчеви игри със словото, а дълбоки мисловни потапяния и една съхранена, настояща вяра в човека и в човешкото начало. Вярата в това, че „… и нас ще приближи Господ, ще седне помежду ни…“, ще „ни върне своето доверие, което сме похарчили евтино…“, „ще ни обходи с очи, ще ни разпознае, че сме минали своето чистилище…“

Това изрича във финала на романа „разказвачът“ бай Димитър Попов, самотен в своята гарсониера до пазара „Димитър Петков“, социално слаб, но душевно, психонравствено освободил се вследствие душегубително преживения си живот, пред своя смълчан събеседник (?) и едноименник, който сега пък, с така пряко заявените „автентичност“ и „документалност“, изтегля в края още една посока за промисляне на богатата стилистика и сложната конструкция на романа си…

Димитър Танев, Сп. „Пламък“, 2001, кн. 7–8

 

Вихрен Чернокожев

… Балканският грешник на Димитър Кирков е проумял нещо, което мнозина балканци, а и политиците още не разбират… Безспорно постижение на романа е тъкмо преодоляването на традионното мислене и говорене с национални категории. Еднакво отворен към целия балкански свят, той търси новата българска идентичност високо над границите на националности, етноси, религии. Бляновете за велика Сърбия, велика Албания, велика Гърция, велика Румъния, велика България родиха само разделение и омрази. Над техните шеметни пропасти романът на Димитър Кирков строе мостове. С едно наглед просто нравствено послание: да оставим най-после историята и нейните великани намира и най-напред със себе си да се заемем, та да е отечеството не велико, а достойно…

Читателите, които вървят само подир приключенската нишка в романа, сигурно ще са очаровани от колоритния разбойник капитан Караканьоти. Аз обаче запомних кафеджията дядо Аргирис. С душа и страст той не се уморява да разказва приказката за мощта на Византийската империя; за него тя е „вдъхновителка на живота му“. Нека учените да казват, че тъкмо „византийският комплекс“ подклаждал огъня на балканските раздори. Да, но за кафеджията дядо Аргирис Византия не е просто империята в реални измерения, а вселенска мярка за универсалност и цивилизованост, където няма етнически или родови граници. Византия ня дядо Аргирис може да е фантазия, красива приказка, но поне в „Балкански грешник“ тя не звучи като измислица.

Вихрен Чернокожев, в. „Демокрация“, 2001 г.

 

Норберт Рандов

Романът „Балкански грешник“, който г-жа Байер сега ще ви представи, прочетох със същото увлечение, с което потъвах като дете в романите на Карл Май. И това се отнася не само до извънредно увлекателното действие, протекло в период от около 1920 г. до наши дни, а в същата степен и до свързаните със събитията разсъждения на автора, които на места се разширяват до цели есета… Аз обаче не искам да навлизам тук в темата на г-жа Байер. Бих желал само да отбележа нещо във връзка със заглавието на романа. Въпреки че събитията, преживяванията и произлизащите от тях размисли се отнасят за Балканите (и Мала Азия), възприемам думата „балкански“ в по-широк контекст. Балканът, в по-тесен смисъл — Стара планина, е част от една много голяма планинска верига, която започва от Пиренеите, минава през френския централен масив, продължава през Алпите, Татрите и Карпатите до южната част на Гърция и през България — до Черно море. Тази верига следователно минава през цяла Европа. Така може би трябва да разглеждаме и Балканите — pars pro toto — като една малка Европа, която сега изживява конфликтите, които в течение на столетия са разтърсвали целия континент. Достатъчно е да споменем в това отношение само „вечната“ или „архи“-вражда между Франция и Германия, подобна на също така „вечната“ или „архи“-вражда между България и Византия или Гърция, която впрочем не е била само вражда, а същевременно е формирала и една от най-плодотворните културни и икономически връзки в цялата световна история.

Но освен като метафора за цяла Европа „Балкански грешник“ може да се тълкува и като метафора изобщо на човека, който без вина става виновен, понеже никой не е застрахован срещу хаотичните превратности на живота, въпреки трите бариери срещу греха или греховете, които Димитър Кирков споменава на едно място на романа си: страх (от наказание), срам (от хората) и съвест (пред себе си).

В една малка глава по средата на романа (края на втората част) повествователят още веднъж среща, този път в съвремието, гръцката девойка, в която преди няколко десетилетия е бил влюбил, но сега тя е остаряла, изумяла с годините и едва успява да го познае. В тази ситуация той има същото усещане, което средновековният немски поет Валтер фон дер Фогелвайде е изразил в едно свое стихотворение:

O, weh, wohin verschwunden ist mir doch Jahr!

War nur ein Traum mein Leben, oder ist es wahr?

War wirklich auch, wovol ist stets meinte, dass es waer?

Dann hab ich wohl geschlafen und weiss es selbst nicht mehr.

(Уви, къде изчезнаха всичките мои години! Сън ли е бил моят живот или истина? Било ли е това, което в моите мисли е било? Тогава може би съм спал, без сам това да осъзная.)

При Кирков това екзистенциално чувство е изразено с думите: „Беше ли, не беше ли тоя моят живот, като съм останал единственият му свидетел?“

Макар да следват още и други вълнуващи глави, този вмъкнат епизод е същностна равносметка на цялата книга. Защото не е ли това в края на краищата и равносметката на всеки отделен човешки живот?…

Норберт Рандов, из словото при връчване на наградата „Берлински хъш“, април 2003 г. — Сп. „Пламък“, кн. 7–9, 2003

 

Барбара Байер

Ако някой от тукашните ми познати пожелаеше да му определя какво е това homo balkanicus, аз, тъй като по начало избягвам да говоря в дефиниции за живи неща, щях да си направя труда да му преведа от български четири-пет страници, взети от роман. Бих му ги дала да си ги прочете, защото, убедена съм, с помощта на извадките (макар и в превод) всеки би уловил поне крайчеца на феномен, който не от вчера е предмет на най-противоречиви тълкувания и оценки. Не че в тези странички би се намерил изчерпателен и неопровержим като последна истина отговор на въпроса. И всъщност няма смисъл да прибягваме до абстракции и стереотипни формули, когато пред нас най-нагледно и впечатляващо се разгръща самият жив наратив на „балканеца“ в търсенето на своето си самоизяснение.

Страниците, на които бих се спряла в случая, са от „Балкански грешник“ на Димитър Кирков, един роман, създаван в продължение на цяло десетилетие, който не само с внушителната си обемност е изключително явление в днешния български литературен ландшафт. В избрания откъс чрез притчици се разказва за различията между Изтока и Запада в правилата на играта, наречена живот, и за преплитането им „по средата“ на пътя, на Балканите — сякаш „два духа са се срещнали на нашите земи и са си дъхнали един другиму в устата“. Картината се доизгражда в същия образен стил: смесили си били кръвта, езиците и мозъците двата духа така, че трудно се различавало къде свършва кожата на единия и откъде почва кожата на другия. Прилепнали, просмукали се били те — и тая черта на просмукването криволичела в невъобразими завойчета: „Не можеш да предвидиш в живота кога ще стъпиш от западната й страна, кога от източната. И още по-важно — в себе си не можеш да отгатнеш по кое завойче ще кривне душата ти. Това е мъчното на балканеца.“

Приведените думи, които находчиво изтъкват културната междинност като отличителна черта на „балканския човек“, принадлежат на романовия „аз“-разказвач Димитър Попов: лице с толкова много имена, колкото и езици, и жителства, кръстосвало с десетилетия (става дума горе-долу за времеви отрязък от 30-те до края на 40-те години на миналия век) Балканите надлъж и нашир, от изток на запад, от юг на север… Къде гонен от лични провинения или желания — „буйни страсти“, къде от силата на обстоятелствата изтласкван по-нататък, той все хваща път за чужда земя — за да я усети и нея като своя среда, с хубавото и лошото на просточовешкото живеене там. Изобилстващ от приключения с комичен, но повече — с трагичен заряд, житейският зигзаг — ходенето по Балканите на Димитър—Димитраки—Демир—Димитар—Думитре (със съответни „преводи“ и на второто му име) от младини до средна възраст, се разгръща като изповедно-споменна приказка на „аз“-а в продължителни срещи със събеседник. Тези разговори стават в наши дни и в днешна София, което обуславя и вплитащите се в повествованието размишления върху актуални събития и явления като своеобразно придължение на припомняното. Говорейки за наративната ситуация, трябва впрочем да се спомене и една нейна особеност, а именно че присъствието и участието на събеседника в диалога се усеща само в отделни реплики на „аз“-разказвача. Едва в края се доизяснява, че споменът всъщност е рекоструиран и преразказван от събеседника според изслушваното през годините.

Трудно е да се установи дали в този свой вид (авто)биографичният разказ има покритие с автентична индивидуална съдба — и ако има, в каква мяра — и дали той свидетелства за автентичната реч на някой истински Д.П., както желае да ни убеди събеседниковият (авторовият?) послеслов към романа. Склонна съм по-скоро да не се доверявам съвсем на това твърдение, а, обратно, да приема и обясненията, и коментарите, и допълненията към самия романов разказ и главно към личността на протагониста като съставна част на едно колкото дискретно, толкова и хитро-игриво проблематизиране на литературните конвенции на фактичното и фиктивното в „Балкански грешник“. Въпрос на читателска нагласа, но вярвам, че едно по-подробно вглеждане в градивните принципи на романовата тъкан би разкрило и други белези на една като че ли неочаквана на пръв поглед художествена усложненост на нарацията. Преди всичко би се изяснило, че целият уж спонтанно-естествен наратив се крепи върху строга художествена концептуалност. (Как само се съчетават нараторски фигури, каквито са сказът или пикарото, или странстващият разказвач, как в разказа се вписват например проблематики на литературната имагология или топография!) Освен това би станало ясно, че романовата поетика, насочена главно към мащабното, събитийно-исторически и психически достоверното повествование на фона на повече или по-малко познатата извънтекстова житейска реалност, съдържа в себе си също така и своята естетическа рефлективност — само че без изявени металитературни претенции… Но като текст, който изцяло е обърнат към живота под знака на смислотърсачеството, „Балкански грешник“ толкова отчетливо изпъква в контекста на приетите днес постмодернистични деконструкции и откази от смисловни цялости, че тази негова особеност едва ли би могло да не се тълкува и като иманентен полемичен жест.

Ако трябва накратко да се посочи към кое се стреми това смислотърсачество, според мен на място ще е фразата „чувство за памет и отговорност за паметта“. Историята на разказвача-протагонист Д.П. е не само историята на осъзналия своята грешност и изкушимост индивид. Предадена като повторно преживяване на запомненото, тя поставя именно паметта в основата на личността. Още повече, разказът конституира тъкмо „оная вътрешна мярка на душата, наречена съвест, която запазва единството на личността и след сторения грях“, която авторът Димитър Кирков и в публицистичната си изява (цитатът е взет из статията „Покаянието е пречистване“, 2001 г.) иска да види активирана като отпор срещу „общата морална разруха“ в днешно време… По този начин романът ангажирано се вписва в дискурса на днешната обществена памет, като опонира на забравата, самолъжата, „безпаметството“.

Но по мое убеждение от същата важност е и друг аспект на паметта, с който романът борави — въпросът за историческата и културната памет на Балканите. В „Балкански грешник“ почти няма фигура, която да не е носител на такава памет и която да не я носи в себе си като компонента на своята житейска и душевна биография. Самият протагонист в разсъжденията си набляга върху ключовата стойност на историческата памет в живота на балканските народи. Именно посредством фигурата на „аз“-разказвача обаче въпросът получава необичайно осветление. С разноликите адаптации на Д.П. към променящи се условия в романа е въведена особена перспектива за общото и разделящото в съдбата на хората от този регион между Изтока и Запада, както и за греховете, насъбрани по пътя им през вековете, пълен с устреми и падения. Без да си затваря очите пред историческите вини (и без да оневинява когото и да било), все пак романът не търси сметки, нито пък предлага еднопосочни обяснения за впаметявани конфликти и наследявани вражди. Защото това ни най-малко не би могло да смекчи онова, което се извежда като същностната дилема на Балканите: фактът, че — според думите на разказвача — „всеки с всекиго делба има недовършена“ и че всеки в своята си историческа логика е толкова прав, колкото и крив.

Непременно считам за заслуга на „Балкански грешник“, където сложната балканска съдба присъства и като фабула, и като рефлексия, че не дава с лека ръка отговори, а подканва към размисъл. Всъщност една посока за подобна активност от страна на читателя е очертана — не на последно място благодарение на самия разказ за човека-скитник, който, накъдето и да бъде отнасян, все попада на подобни нему, защото припознава в другите и в техните съдби и доста свои неща. Чрез изобразения човешки живот „в движение“ романът търси да побере в едно пространства и съдби, на които историята е отредила да се смятат най-малко за конкуриращи. Живият човешки опит по такъв начин развива потенциал да действа като коректив на представи, убеждения и предразсъдъци, които са обусловени от разбирането за другостта на съседа-съперника-мъчителя… и които, вграждани в историческата памет на народите, на хората, са се предавали от поколение на поколение.

Дали това е чиста илюзия? Дали „балканският възел“ (перифраза на ключов израз от романа) някога ще може да се развърже, така че да се пита за homo balkanicus вече наистина от интерес към общото и сближаващото в културната самоличност на балканските народи? Самият романов разказвач си остава скептичен дори и в своята визия на едно бъдещо побратимяване на балканците на приказка и гуляй: „Както се е ляло виното на софрата, тъй може и кръв да се пролее… Докато се побратимим, току-виж сме се изклали.“ Но ако нямаше ни зрънце надежда, целият негов разказ би изглеждал съвсем другояче, а авторът Димитър Кирков може би изобщо би се въздържал да го пише с толкова години труд. Но го е сторил и така пред нас е забележителна и значима творба, която развлекателно, но в същото време и натежала от вътрешна болка обогатява нашите представи за начините как (да) се мисли и разказва за Балканите. А може би след време ще се отчита и приносът на такива книги за новите „балкански“ виждания.

Барбара Байер, Из словото при връчване на наградата „Балкански хъш“, Берлин, април 2003 г. — В. „Литературен вестник“, бр. 27, 10–16.09.2003

 

Иван Митев

… Със своите близо 700 страници това четиво е истинска находка за закопнелия да се докосне до просто и ясно поднесена теза читател, защитена с вещо художествено майсторство — за силите, които направляват постъпките ни от време оно в нашата кръстопътна земя. И тази теза, струва ми се, гласи: всички бъркотии се създават от хората, от хората се и поправят… Едно от големите достойнства на романа е, че не само търси, а и дава отговора на въпроса: Случайно ли над главите ни твърде често надвисва „времето на лошия шанс“ или това е исторически заложено на Балканите? Героят — Димитър, Димитриус, Демир, Димитар, Думитре — не може да избяга от съпътстващото го отчаяние дори и в моментите, когато му се струва, че птичето на щастието се готви да кацне на рамото му, не е сладък дори нектарът, от който съдбата му поднася да кусва по глътка понякога, горчивина има и в типичния балкански хумор около него. „Балкански грешник“ е роман за нещо повече от историята на главния герой, той е роман за силите, властващи над копнежа на действащите лица. Това е историята на Балканите, които говорят за себе си. Никой от тези, с които ни запознава Димитър Кирков и неусетно ни кара да ги следваме в техния път — Михалис, Караканьоти, Ламброс Пазаити, Зоица, Клио, Сеид Османоглу, че дори и Зизо — не се примирява с онова, което е всъщност и непрекъснато иска да излезе от своята кожа. И като ни прави съпричастни на тези усилия, авторът неусетно ни внушава, че всеки от нас би могъл да попадне на тази сцена, нещо повече — че всеки от нас не е спирал да воюва на подобна сцена, да се съпротивлява на обстоятелствата, които идват срещу неговия блян за живот. И ако в тях често се разбиват усилията на героите в постановката, то е най-вече защото те са определени от мястото на действието — Балканите.

Заглавието, естествено, е провокативно, то носи след себе си въпроса: Кое на Балканите е грях? Този въпрос съпътства читателя дори и след като затвори последната страница — и точно тогава той разбира, че е държал в ръцете си книга от всевечната балканска библия, в която заедно с прозренията, съветите и законите е описана твърде добре както трудността, така и невъзможността за тяхното изпълнение. Въпреки желанията, чиито изблици озаряват подобни кратки и силни мълнии съществуването ни. Заслугата, че всичко това е поднесено с незабравяща се сладост на изказа, разбира се, е на Димитър Кирков.

Иван Митев

Издание:

Димитър Кирков. Балкански грешник

Българска. Второ издание

Редактори: Николай Стоянов, Желяз Сагаев

Художник: Яна Левиева

Технически редактор: Г. Николова

Коректори: Дора Вълевска, Ана Лазарова

ИК „Захари Стоянов“, София, 2006

ISBN: 954-8047-92-6

 

Книгата е предоставена от автора й.

 

Романът е получил наградите:

— „Георги Братанов“ и СБП, 2002 г.

— „Берлински хъш“, Германия, 2004 г.